автор: tvoiapoznata

Роуз за пореден път редеше пасианс пред телевизора. Тя беше олицетворение на самото спокойствие. В прекрасна широка рокля на огромни лилави цветя, която стигаше до земята. С вдигнати коси, захванати в небрежен кок.
Беше апатична, но не толкова, колкото преди седмица. Сега сякаш не я интересуваше нищо. Майк седеше срещу нея, облегнат на масата и изглеждаше далеч по-зле от приятелката си. Беше се побъркал от бездействие и едвам го свърташе на едно място. Сега се отлепи от масата и застана пред нея.
- Можем да разгледаме Истанбул. Никой не те спира да излизаш.
- Не искам да разглеждам Истанбул. Искам да се махна от Турция.
- Нарочно го правиш, нали?
- Кое?
- Нарочно се затваряш тук и тормозиш всички ни. – Роуз не промени спокойното си изражение.
- Ами отиди се оплачи на новите си приятели. – Беше й прекалено лесно да изкара Майк извън нерви, но той си го заслужаваше. Не се държеше професионално. И сега не се сдържа и просъска.
- Не са ми приятели.
- Все пак можеш да им се оплачеш, нали? – Роуз говореше толкова невинно, че Майк още повече се вбеси. Завъртя глава, като си спести една псувня на глас и се насочи към прозореца. Бранко ги завари в това положение. Погледна неодобрително Майк и се насочи направо към Роуз с въпроса.
- Какво си му направила пак? – Роуз отговори мило.
- Нищо. – Майк промърмори.
- Нарочно ме заточва тук.
- Никой не те заточва. - скастри го Бранко отново - Излез се разходи! Аз ще й правя компания. – Майк не изчака втора покана. Напусна стаята ядосано. Роуз се зае да реди поредния пасианс. Бранко си взе една книга и се зачете на бюрото.

Майк нямаше нужда да ходи никъде. Тормозеше се, че Роуз се затваря. Отново. Беше преживял всичките й кризи в Академията. Не беше лесно, не! Беше мъчително. След всеки удар, Роуз сякаш губеше част от себе си. А тя, самата никога не се оплака, никога не сподели болките си.

Майк беше свидетел на щастието й с Дани. Видя за миг светлинката в очите й. Прокрадна се надежда за щастие. И след това се появи Владимир.
Мъжът настръхна спонтанно. Познаваше Владимир Петров добре и го уважаваше, като боец. Защото Владимир будеше уважение и респект. Беше безмилостен, безкомпромисен и решителен. Успя да се наложи в организация с традиции. Влезе в нея като враг и излезе като победител. Много по-опитни и кръвожадни хора се съобразяваха с Владимир. Майк знаеше защо. Владимир не прощаваше, беше умен, беше находчив и нямаше скрупули. Владимир ценеше само себе си и неговата собственост. А сега Роуз беше в ръцете му.
Как се оправяше малката му приятелка с трудния характер на Владимир?
Да, той я обичаше, но беше ли това достатъчно? Роуз нямаше да се посвени да го провокира. Не и ако той противоречеше на мирогледа й и на чувството й за справедливост.

Майк видя двата джипа, които паркираха пред входната врата. Проследи Владимир и охраната му. Владимир стигна до него сам. Майк му подаде цигара. Мъжът я пое запалена и мина направо на въпроса.
- Как е принцесата?
- Спокойна. Понапълняла. От много почивка. – Владимир се усмихна. Майк не се опитваше да скрие сарказма си.
- Да. – Поклати глава той. – Не ме разочарова.
- Знаеш, че го прави на инат, нали?
- Познавам я, Майк, знам какво прави.
- Наказва ни. Това прави. Заради теб.
- Тя се чувства добре в затворени пространства. Не е като нас, Майк.
- Кога ще я пуснеш? – Усмивката на Владимир се стопи.
- Не знам. – Той беше искрен. Звучеше почти уморено. – Не знам какво да правя с нея.
- Остави я да се върне в България. При близките й.
- Ще се изправи срещу мен.
- Какво? – Майк се обърка.
- Ще избяга при Сергей.
- Не, няма да го направи. Няма да има смелост.
- Мислиш ли? – Не беше въпрос. Владимир беше убеден в правотата си.
- Тя те обича, Владимир. Не желае да наранява никого. Ние с теб сме прекалено жестоки. Роуз не е като нас.
- Обича ме, викаш. Не бъди наивен. Застрашавам един от малкото хора, на които държи. Би ме нападнала при първа възможност.
- Роуз никога не е нападала човек.
- Роуз е дъщеря на баща си.
- Ти не си познавал Алек.
- Не. Но Сергей го е познавал. И от него знам, че дори Лилия не може да се мери с Аликзандър Лори, никой не може.
- И аз така съм чувал.
- Чух и друго. – Владимир загаси цигарата си замислено. – Роуз била копие на Алек.
- Нали не вярваш в тези глупости? Човек е това, което сам постигне със себе си. – Владимир се усмихна мрачно.
- И какво си мислиш, че ще постигне Роуз със себе си? – Майк помръкна. Знаеше на къде бие Владимир. И не можеше да не се съгласи. Роуз беше живо предизвикателство и Владимир беше наясно с това. Все пак Майк промърмори в опит да я защити.
- Едно можеш да й признаеш. Роуз не обича насилието. А ти си прекалено жесток с хората. Това те кара да си суров и с нея. По този начин я предизвикваш. Изкарваш най-лошото от нея, Влад. – Мъжът се усмихна вяло.
- Роуз не е била поставяна в условия на насилие, за да знаеш как ще реагира. Не я защитавай, Майк. Не и от мен! – Майк се отказа. Знаеше, че е пристрастен и беше благодарен, че поне е до нея. За сега това му беше достатъчно.
Двамата мъже се отправиха към къщата замислени. Владимир остави Майк да се мотае в трапезарията и тръгна към спалнята си. Майк си взе поредната бира. Настани се замислено пред телевизора. Течеше някакъв мач.
След малко, преди края на първото полувреме до него се настани Бранко. Майк го изгледа въпросително. Бранко сви рамене.
- Домакинът се върна. Ние сме само охрана. – Майк се вкисна още повече.
- Не ми харесва, Бранко. Ситуацията изобщо не ми харесва.
- Нищо не можем да направим. – Майк се огледа дали вече не са с компания. Не, бяха сами.
- Владимир не се защитава от Лилия, Бранко.
- Какво? – Бранко чу всяка дума, но нещо в тона на Майк го накара да застане нащрек. – Какви ги плямпаш?
- Казвам ти. Не се пази от Лилия.
- А от кого?
- Застрахова се срещу действията на Роуз.
- Какво?
- Елиминира я като потенциален противник.
- Това е абсурдно. Майк. Роуз е извън бизнеса от години. И Владимир го знае. Нали той бе причината Роуз да си тръгне от Академията?
- Аз знам това, ти знаеш това. Владимир го знае отлично. Не знам какви са мотивите му. А и няма да ми каже. Но знам какво чух.
- Казал ти е, че се застрахова срещу Роуз.
- Да. Каза ми.
- Защо го е направил?
- За да ни предупреди.
- Какво да ни предупреди?
- Че няма да има милост.
- Стига. Моля ти се. Момичето не прави нищо. Ти я видя. Стои си по цял ден сама, като кадъна. Само яде и спи. – Майк погледна напрегнато Бранко в очите. Бранко замръзна.
- Ти я познаваш добре, Майк. Какво прави?
- Събира сили. Отвлича внимание.
- Престани! Гони те параноя.
- Мислиш ли? – Не, Бранко вече знаеше, че Майк е прав. И отговорът на приятелят му само потвърди страховете, които и двамата таяха. – Същата, която гони и Владимир? – Бранко се облегна замислено. Беше склонен. Не, беше задължен да пиреме всяка опасност за Роуз на сериозно. А такава имаше. За Бога!
Какво правеше момичето?
Не беше разумно да предизвиква Владимир. Едно беше да се бори с него, съвсем друго-да действа зад гърба му. А най-страшното беше, че тя имаше къде да бяга. Добереше ли се веднъж до човек на Сергей и край. Тя щеше да е защитена. Владимир щеше да е бесен. А те всички щяха да са по средата на жестока война. И за да не стане това възможно, Владимир трябваше да се постарае тя да не попадне в ръцете на Сергей. Прекрасно. Малката отново се озова между чука и наковалнята.
Бранко погледна сериозно Майк.
- Не трябва да позволяваме това да се случва!
- Кое?
- Не трябва да позволяваме на Роуз да рискува живота си. Ще се опита да ни надхитри. Ще пострада! Тя е на светлинни години от нашия опит. А от опита на Владимир? Хайде стига. Нали наистина не искаш да ги видиш изправени един срещу друг?
- Те вече са един срещу друг.
- Не, още не. Тя няма да го предизвика открито, защото ние няма да допуснем това.
- И как ще го предотвратим?
- Ще я пазим. И от нея самата, ако се наложи!
- Ако Владимир вече я подозира, какъв е смисъла? Тя е обречена.
- Не – Бранко заклати категорично глава. – Той я обича, нали? Ще се справи с нея.
- Не съм толкова сигурен. Владимир изглеждаше разколебан.
- Защото е в безизходица. Но той успя да преметне цялата гилдия, ще се справи и с едно момиче. – Майк въздъхна.
Нямаше какво да каже. Знаеше, че Бранко е прав. Спомни си как действаше Роуз, когато е наранена. Ударите й бяха бързи и изненадващи. И никога, ама никога не целеше напразно, винаги успяваше да нарани противника си, защото винаги успяваше да приспи вниманието на другите. Това спокойствие, което я обземаше, това ангелско спокойствие беше началото на нещо страшно. Не й трябваше опит, за да побърка врага си.
Майк започна да изстива. Не, Роуз имаше всичката власт в характера си. Не й трябваше подготовка, за каквото и да е. Сега разбра какво му казваше Владимир и се отчая. Той я беше прозрял, а те, хората, с които беше расла, я подцениха.
...................................................................................................................................
Роуз се беше загледала през прозореца. Знаеше, че Владимир се е върнал. Виждаше джипа му отпред. Видя как влизат с Майк в двора на къщата. Сега стоеше и чакаше спокойна и красива. Усети Владимир да влиза тихо в стаята им. Не се обърна. Той я доближи и застана зад гърба й.
- Почивката ти се е отразила добре. – Роуз знаеше това. Имаше отново апетит, кожата на лицето й имаше приятен слънчев загар. Беше здрава.
- Благодаря. – Каза му просто. – Как е майка ми?
- Майка ти? Вече не е Лилия? – Роуз не отговори на саркастичната му забележка. Той прие това за отстъпление и се усмихна чаровно.
- Кажи ми, скъпа, ти как си? Това сега ме касае повече.
- Добре съм.
- Така ли? – Роуз се извърна, за да застане на сантиметър от настоятелния поглед на Владимир.
- Добре съм! – той не отговори, остави я. Сипа си уиски от бара бавно, след това сипа и на нея. Роуз го изчака търпеливо. Той й подаде чашата и се усмихна тъжно.
- Да. Видях се с Лилия. Поговорихме си за теб. Притеснена е.
- Защо? – Въпросът прозвуча по-глухо, отколкото на Роуз й се искаше.
- Страхува се за теб.
- Въпреки всичко?
- Въпреки всичко. Мисли се, че ще предприемеш нещо глупаво и рисковано.
- Кое я кара да мисли такива неща?
- Аз! – Роуз зяпна Владимир слисано. Въпросът, който зададе на Владимир беше риторичен. Не очакваше такъв отговор. Нещо беше станало. Владимир я хвана неподготвена. Роуз отпи от уискито голяма глътка.
- Защо си го направил? – Владимир се беше променил. Сега я гледаше сериозно, почти жестоко.
- О, скъпа. Аз не спрях само до там. Поговорих си и с Майк.
- Какво? – Проплака Роуз. – Какво ти става? Побърка ли се? Защо плашиш хората?
- Приеми го като предупреждение, Роуз. Видях те как реагира на срещата. Чаках те само малко да се възстановиш. Вече си възстановена. За това ти казвам тези неща сега. Искам да ме вземеш на сериозно.
- Взимам те на сериозно. Ти какво си мислиш? Че стоя тук за собствено удоволствие? – Владимир я погледна невъзмутимо. Беше подготвен за този разговор. Роуз не беше. Искаше да я уплаши, да разклати нервите й и успя. Роуз изпи остатъка от уискито си на екс.
- Кое те ядосва най-много? Кажи ми и бъди честна. Това, че те държа на сила ли? Свободна си. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Майк и Бранко ще те придружат до границата. – Роуз изгледа свирепо Владимир. Той продължи спокойно. – Ще ти дам собствения си джип и достатъчно пари за да стигнеш до границата. От там? Е, сигурен съм, че има кой да те посрещне.
- Няма да застраша хората на Сергей!
- Смели думи. И крайно безсмислени. По всеобщо мнение, ти си единствената, която се нуждае от защита. – Роуз беше успяла да възвърне самообладанието си и сега изсъска на Владимир.
- И двамата знаем, че не е така, нали? – Владимир я стисна изненадващо бързо и силно за китката, докато я попита злобно.
- А как е, Роуз? Кажи ми как е? Ще стоя тук и ще те изслушам. Ще се съглася с всичко, което ми предложиш и ще се радвам, ако за в бъдеще не изпадаме в подобни мелодрами.
- Не си честен, Владимир. Не правя нищо, с което да застраша моята сигурност, или тази на останалите.
- Почти предизвика Лилия да ме нападне.
- Бях объркана.
- Ти не можеш да си позволиш тази слабост.
- Останах при теб. Подкара ме като багаж, не се възпротивих. Изтърпях с теб и събирането, и открития ви конфликт с Лилия. Замина за седмица, подчиних се на хората ти. Какво повече искаш от мен?
- Отдаване.
- Какво?
- Пълно отдаване. – Каза го толкова просто, че Роуз едва се сдържа да не изпадне отново в истерия.
- Стига! Отдадох ти се. И тялом и духом. И го знаеш отлично.
- Не! – Владимир я отдели от себе си и седна на дивана. – Познавам те, Роуз. Много добре те познавам. Ти също ме познаваш и не би ме подценила. – Роуз го изгледа объркано.
- Никога не съм те подценявала.
- Знам. И като ме познаваш, трябва да разбираш страховете ми. Пусна ли те, ще избягаш направо при Сергей. Способна си да го накараш да те включи в тренировките на отрядите си. Ти си млада. За две години ще станеш завършен агент. До две години, аз няма да мога да припаря и на сантиметър от теб. Защото ти си наследницата Лори. Тази която има мотив да ме премахне от пътя, тази, която има достатъчно власт за да го направи. Ти си отмъстителна, Роуз. Ти не прощаваш лесно. Ти си по-лоша от Лилия, или греша?
- Грешиш.
- Не, не греша. А аз ти дадох най-големия коз в ръцете. Дадох ти да разбереш, че си ми слабост. Това ме прави уязвим, скъпа. Няма как да не го признаеш. Ти ще ме стъпчеш и само чакаш подходящия момент за това. Защото знаеш, че не мога да те държа тук вечно. Мислиш си, че като уредим проблема си с Лилия, а ние ще го уредим, ти ще си свободна. Ще ми обещаваш хиляди неща, но ще избягаш при Сергей. – Владимир не сваляше поглед от Роуз, нито пък тя от него. Той продължи. – Мога да реша да го унищожа, преди да те е обучил, но е безсмислено. Ще те тренира Лилия. Мога да скоча срещу всички в България и защо? За да спра жаждата ти за отмъщение? За да се предпазя от това, в което можеш да се превърнеш? Лилия загуби Алек и се поболя. Заради Алек, тя изпотрепа хората на Чеченската Армия, ти какво загуби? Спокойствието си?
- Жесток си, Влад.
- Но съм прав.
- Какво точно каза на майка ми?
- Че виждам в теб враг, Роуз.
- Ти ме превърна в твой враг.
- Знам. И ти казвам. Отново. Аз съм подготвен за това, което правя с теб. Ти подготвена ли си да се изправиш срещу мен?
- Какво искаш?
- Какво искам ли?
- Искаш да ти кажа, че няма да отида при Сергей. – Владимир избухна в смях. Трябваха му минути да се успокои. Накрая промърмори.
- Не. Не искам да ми казваш нищо. Няма да повярвам и на една твоя думичка.
- Какво искаш тогава от мен? – Владимир се забави с отговора. След това я погледна остро и заяви студено.
- Искам да те предупредя. Внимавай! Следя те аз, следят те и твоите хора. Не вземай прибързани решения! В твой интерес е да не вземаш никакви решения за сега. Аз ще намеря начин да се справя с теб. А ти? – Владимир повдигна брадичката й. – Ти ще си кротуваш. Няма само да ми симулираш. Чуваш ли?
- Да.
- А разбра ли ме?
- Кристално!
- Ще видим. – Владимир се изправи и хвърли на Роуз последен поглед. Тя се тресеше цялата. Да, искаше да го убие. В този момент съвсем нямаше да й е трудно. Той сякаш разбра посланието.
- Внимавай, малката! По-добър съм от теб. – След тези думи я остави сама в яростта й и затвори леко вратата.