автор: X-RAY

В момента не се интересувах нито от Вламенк, нито от снайпериста, нито от багажа си. А може би трябваше. Отворих книгата: по-празни листи не бях виждал. С една особена, настойчива празнота, която те приканва да я запълниш.
Не се и опитах да търся скрит текст, вече знаех, че няма. ”Това е твоята книга”, сякаш прошепна някой. Огледах се. Бях съвсем сам, само една зеленикава струйка капна от гърдите ми и се проточи по първата страница на книгата.
„Кой си ти?” – отроних едва-едва. „А ти, ти кой си?”- попита някой, или нещо. Стреснах се. Безметежната радост, която ме беше обхванала, подви опашка. Изглеждаше наложително да посетя психиатър. В чужд, непознат град. „Много бързаш” , отбеляза гласът. „Но ако ти е нужен психиатър, за да опознаеш себе си – давай!”. Баста! Затворих книгата и поех към хотелската сграда. „Огледай се!”, пак изжужа нещо в главата ми.
Свих уста в свирепа гримаса, вече доста уплашен и ускорих крачка. Нахълтах отново в лоби-бара и поръчах двеста малцово, без сода. Зареях поглед през прозореца – къщите, като червени мухоморки, църквите, Часовниковата кула, крепостните стени, морето...Изведнъж изпитах сюрреалистичното усещане, че държа бинокъл пред очите си. Ясно, като на метри от мен, видях дръглив фламандец с моя куфар в ръка да се щура по улиците. Търсеше хотел, или стая под наем под чуждо име, а аз знаех, виждах и разбирах всичко това. Помъчих се да отместя поглед в друга посока и съзрях малък, усамотен кей за моторни лодки. Някаква моторница потегляше с двама души, единият нисък, с дръпнати очи, носеше черен дълъг калъф, в който беше сложил снайпера. „Ким Фанг”, появи се мисъл в главата ми.”Пак ще го срещнеш. Търсач на дракони.”. Почнах да се потя.
Слава богу, вече ми сервираха уискито и купичка с лед. Пуснах две бучки в чашата и я разклатих.Те се топяхя бавно, по вече известните на науката закони. Нямаше дракони, неподобаващи гледки и невикано познание, само течност с карамелен цвят и два малки, клатушкащи се симпатични айсберга. Отпих голяма глътка, а после още една и още една, докато напрежението, вкопчило се в тялото ми се уталожи. Събрал смелост, отново погледнах през прозореца. Само живописният стар град и спускащото се в морето слънце. Игра на цветове и форми, Гоген, Ешер и Айвазовски – три в едно. Допих уискито и станах от масата. „Забравихте си книгата!” – настигна ме келнерът до вратата. Поех я внимателно, като гърмяща змия и се качих бавно в стаята си. „Трябва да се наспя, трябва да се наспя.”, повтарях като спасителна мантра. „Нищо ми няма, нищо ми няма... Пътуването, жегата, нелепата размяна, стресът от изстрела и преумората си казват думата.” Тръшнах книгата обратно на дъното на куфара и почти веднага заспах. Шотландският Macallan е добро приспивателно.
Събудих се свеж, отпочинал, без да съм сънувал кошмари. Взех си вана и отново отворих кутията на Пандора. Избрах една от хавайските ризи, морскосините бермуди и сабото, и слязох на закуска. Всичко бе успокоително нормално, дори не видях Дервишоглу. Подкрепих се с лакомства от шведската маса и чаша ароматно кафе, върнах се горе и започнах да подреждам вещите на Ван Вламенк. От дъното, книгата сякаш ме хипнотизираше. Поколебах се. Бездруго, след малко щях да предам куфара в полицейското управление. Щях да си купя всичко необходимо и да задгърбя тази смахната история завинаги.
Любопитството надделя. Разгърнах кориците със смелостта на невежеството. От първата страница ме гледаше ясно оформен йероглиф, а под него стилизирана рисунка на зелен дракон. „Вземи писалка!”, като натрапчива мисъл, или беззвучен глас ме пришпори нещо. „НЕЕЕЕ!!!” - креснах ужасено, затворих книгата, положих я като в ковчег в куфара, затрупах я с дрехите и несесера. Щракнах закопчалките и спринтирах навън.
Погълнах като ламя пътя до Стария град и се озовах на „Страдун”. Първоначалният импулс, да се отърва от нещата на Вламенк, отстъпи пред интересите ми. Историята и архитектурата винаги са били моя слабост. Нали затова бях дошъл – да разглеждам и да си почивам? Пътеводителят беше останал в загубения багаж, но хърватите блестящо се справяха с туристическото любопитство. Навсякъде обяснителни табели и карти на забележителностите. Когато стигнах до Големия фонтан на Онофрио, ме очакваше изненада. Седнал отгоре му, поставил куфара ми до левия си крак, Ван Вламенк си отдъхваше от жегата. Приближих го от противоположната на погледа му страна, наместих куфара му плътно до моя и също приседнах. Нямаше никакви изгледи Вламенк да отлепи в близкия половин час. Напомняше на запъхтян пес под юлското слънце. Изчаках от приличие три-четири минути, после внимателно протегнах ръка, хванах собствения си куфар и потеглих с отмерена крачка към близкия манастир.
Върнах се весел във „Вила Орсула”, но все пак нещо ме човъркаше отвътре. Слязох на рецепцията и обясних на администратора, че неотложни ангажименти ми налагат да прекратя престоя си в Дубровник. От хотела резервирах място за най-ранния ферибот до Бари и със съжаление напуснах опасната за мен дестинация. Чак когато стъпих на италианска земя, си отдъхнах.