автор: kult

полазваш по мен като мъничко паяче
любопитно оплитащо мрежи
по тялото ми;
косата ми,
полудяла от влюбен вятър гора,
не се изгубвай из нея,
знам колко разпилянa е,
вържи възли,
всеки възел ще бъде желание,
сплети слънчеви плитки с твоята нишка,
но не я укротявай;
очите ми,
можеш ли да видиш в мен
оживелите водорасли по края
и пясъка в центъра на зелено море
потъмняло от мисли;
устните,
могат да бъдат толкова различни,
топли и нежни,
тихо пеещи с вятър
и целуващи дъжд,
а после –
нахапани до кръв и нарязани от думи,
но дори и тогава утолявaщи жаждата;
сребърната нишка по
шиятa
ще блести на лунната светлина в цвят,
не я превръщaй в последно желaние
подарък от Боговете...
ще продължиш ли да я плетеш?
раменете,
те винаги ще потрепват
от студ,
от страх,
от слабост,
от болка,
от лъжи,
от истини,
запази ги,
облечи ги в пашкул от сребърна нежност...
можеш ли дa нaмериш вратата ми към другият АЗ?
не те каня...

полазваш в мен като мъничко паяче
любопитно оплитащо мрежи
в тялото ми;
не се изгубвай
по многото нагънати и разпилени мисли,
не се плаши
от товa, което улавяш
под кората на крехката ми невинност,
очите ти са огледалото,
Горгоната отдавна е затворила своите
и там съм аз,
все същата;
слизай надолу по нишката
която сам си решил да плетеш,
можеш ли да видиш през моите очи
твоят свят,
не затваряй сетивата си,
за шума на сърцето ми,
по него можеш да отмерваш колко време оставa
до моментa,
в който няма да имаме нужда един от друг,
защото ще сме слети мигове във времето