автор: MN

До къщата бяла, ей там на брега,
където прибоят изпраща вълните,
мержее се фигура, брат на зорите:
старик белобрад е, с превита снага.

Из пясъка рови с треперещи пръсти,
докосва гальовно водата с уста,
изважда от джоба си пръстена стар,
говори молитвено, после се кръсти.

Не търси вината за тежката горест,
/ наясно сме - винаги Бог е на ход/
заклел се във вярност под синия свод,
зовът му отеква... с морето говори.

Посипал праха от любимата там,
протяга ръце всяка сутрин старикът,
и в прилива търси я, в шепот реликвен...
дорде Бог открехне му своя портал.

01. 07. 2016 Мая Нарлиева