автор: pastirka

Нещастни сме и бедни до просия.
Изплакахме си черния сценарий.
България сънувах във носия -
мома в прегръдка със Балкана, стария.

През кръста я държеше юначагата,
перчемът му горист се зеленееше,
с червен колан и рози вместо пафти
препасана тя беше и се смееше.

А после колелото на годините
се завъртя с рояк деца-умници.
Пораснаха и вече не излитаха
от своята родина като птици.

Надежди в домовете им гнездяха,
а умовете бяха като ниви,
в които, щом труда си те посяха,
покълнаха мечтите им красиви.

Забравиха живота си предишен
бащи и майки, в грижи остаряли
и всеки с радост вече лесно дишаше
в успялата, във нашата България.

Повярвах в този сън и го разказвам
молитвено - той трябва да се случи.
И нека с песимизъм не наказваме
децата си и бъдещите внуци.