автор: pc_indi

Ако Бог е искал човека да има крила, щял е да му сложи. Или е сложил, но при сглобяването са се подвили и са останали отвътре, а после е било късно да преправя , та... за компенсация ни е вдъхнал стремежът към летене. Защото човекът е обречен на летене. И го постига с всички възможни средства.
Моето се оказа много първобитно - пеперудите в стомаха. Ама не от ония- розовите- те се попиляха отдавна, остана само една- Кралицата- майка, която се движи като дама от старата аристокрация- тежко, тежко. С космодиск и магнитни наколенници, но крилата са ѝ естествени, тъмно розови, обрамчени с фини черни линии и ситни бели точици за разкош. Отдавна не ми смущава перисталтиката, само понякога, колкото да напомни за себе си, припърхва и демонстрира класа . Като една пенсионирана прима балерина.
Онези пеперуди са други...Зелени... Не просто зелени, а евъргрийни, на които с времето крилата им заякват все повече. Те се активират, когато разкъсам скафандъра на умората, изляза от вътрешния, сив джоб на ежедневието, сгъна грижливо всички излишно високи и стърчащи сгради пред себе си , прекрача ги и...потъна в прегръдките на Планината и Природата.
Тогава, зелените пеперуди първо свиват стомаха и коленете ми, докато ме изравнят с ръста и теглото си, докато се издигна над дърветата, над поляните, морето, реките, дефилетата и скалите. За да могат дланите на душата ми да ги докоснат, погалят, очертаят, преплетат пръсти с тях и се съберат в благодарна молитва за тази красота. Благодарност за очите, които правят своя превод на тази красота.
Предимството на това летателно средство- зелените пеперуди в стомаха, е в това, че за разлика от самолетите и други програмирани и проектирани летилА, те могат да поспрат над избрано място с цел по- продължителен и детайлен възторг, да поддържат свободно избрана височина, траектория , дестинация и продължителност на полета.
Зелените пеперуди са онова летателно средство, което ме издига от земята , до Височината на Земята. Което пълни дробовете ми с аромата ѝ на топла пръст, вдигаща следнощна пара; с уханието на дъжд , на билки и цветя.
Те са летателното средство, което чрез съприкосновение с Природата, ме отнася до онзи миг, онази точка алеф , където си спомням Началото,спомням си себе си, единявам се с нея, с всяко нейно проявление и летейки, прегръщам Земята, продължавайки да бъда част от нея.
Сякаш точно този миг, тази точка, е целта на стремежа към летене. Моя и на всеки човек. Защото човека наистина може да лети. И всъщност, май се оказва, че ...създаден по образ и подобие на Бога, не значи , че Бог е безкрилен и не може да лети, а че човека може да лети само като него. Като Бог.