автор: Stargazer

-Михайлова, правиш голяма грешка! За какво ти е да се месиш в тези работи- орден ли ще ти окачат?
Филипов като да почваше да се дразни. Двамата седяха в кабинета на Надежда- през прозореца проникваха тънките лъчи на февруарското слънце. Беше обедна почивка и в двора на предприятието се бяха събрали на купчинки работници и оживено разговаряха.
-Орден няма да ти закачат, в това бъди сигурна! Мина времето на ордените. Сега всеки трябва да гледа сам себе си, не другите. Всеки да се оправя сам!
Надежда го погледна. Със Симеон се знаеха от години, бяха достатъчно близки- иначе навярно не би и говорил така.
-Както знаеш, аз не съм по ордените- усмихна се тя.
-Знам, за това и ти казвам. Не можеш да помогнеш на всички! Ще трябва да се оправят сами, не са първите които са съкратени, няма и да са последните.
-Точно защото не са първите, за това не мога да стоя и да гледам. Симеоне, разбери-познавам ги тези хора от години, работили сме заедно. Някои от тях са работили тука от годнини- и сега изведнъж- отивайте си, не не трябвате повече. Нали помниш какво обещаваше Пръмов в началто? Че нямало да има повече съкращения, че щели да инвестират във фабриката. Това ли са им обещанията- да изхвърлят половината работници на улицата?
-Решили са- ще ги уволнят. Ти какво ще направиш? Не можеш ги задържа, не можеш да ги назначиш другаде. Ако тръгнеш да се разправяш с онази мутра заради няколко уволнени раотници, най-много да си навелчеш наприятности. Внимай, да не го отнесеш ти- такива времена са дошли, че човек трябва много да внимава какво и на кого говори.
Симеон беше прав- времаната наистина бяха такива. Бяха минали 2 години от 10-ти ноември и ситуацията в България беше неясна. Промените бяха започнали стремглаво, по върховете на управлението ставаха промени ежедневно. Старите управници бяха заменени от нови, но и от нивото на народа се наблюдаваше силен натиск за още промени. Вечер по телевизията По света и у нас бе изпълнена с кадри на многолюдни митинги, скандиращи хора, нови лица говореха от трибуните. Появили се бяха нови думи в речника на българина- демокрация, плурализъм- нароили се бяха партии. На фона на това държавните структури кретаха някак си, но като да го правеха по инерция, без ясна идея какво и защо трябва да се върши.
-Това предприятие вече не е на държавата. Сама знаеш, че Пръмов и другите зад него са тия които колят и бесят сега. Завода е техен, могат да правят каквото си поискат. Ако не им играеш по свирката- и ти изхвърчаш. Че и по-лошо може да стане, по вестниците всеки ден пишат- изчезали, убити. Тия са сега на власт и няма кой да им каже нищо.
Филипов продлжи да я уговаря но Надежда не го слушаше. Подобни неща беше дочувала и от други- много хора бяха несигурни. Предприятия като тяхното бяха гръбнака на плановата икономика, но планова икономика вече нямаше. Сега заводите имаха нови собственици- хора с неясно минало, но с ясно видима сила.
-Добре, ще си помисля. Знам че си прав, но не мога да стоя със скръстени ръце. В този завод съм работила 20 години, не мога да гледам как се разсипва, как хора с които съм работила се пращат на борсата. Все пак и ние сме нещо, трябва поне да ни изслушат, да чуят и нашето мнение какво е.
-Хубаво, щом така си решила- добре. Повече няма да те уговарям- Филипов стана да си върви.- Но аз ако бях на твое място, щях да си мълча. Да гледам само мене си и семейството си- няма друг изход в тази скапана държава!
Когато Симеон излезе, Надежда се изправи до прозореца и дълго гледа към двора на завода. Виждаха се цеховете, зад портала в далечината се извисяваха първите блокове от крайните квартали на града. Същата гледка, която беше виждала хиляди пъти, същият завод, в който беше започнала преди много години...
***
-Наде! Хайде, майка, да не изтървете влака! – до влака имаше още цял час, но майка и вече се тревожеше. Беше станала още в тъмно, цяла сутрин пренареждаше всичко, въпреки че багажът на Надежда беше готов от вечерта.- Да не забравиш колета за леля си Нонка?
Колетът беше добре опакован в една бохча и лежеше до куфара на Надежда, но майка и все питаше. По няколко пъти проверяваше всяко нещо, неможеща да преодолее нуждата да се грижи.
- Няма, майко. Не се тревожи, всичко е тук, всичко ще е наред.- опита се тя да я успокои но майка и сякаш не чуваше.
-Да се пазиш, чу ли! И да ни пишеш, всяка седмица да ни пишеш!- гласът на майка и отново издайнически потреперваше.
-Ще пиша, майко.- прегърна я Надежда.
-Хайде, стига си ревала!- бащата на Надежда влезе в кухнята. – Не отива на война! Какво си се толкова разхълцала?
Майка и нищо не отговори, само избърса очите си с престилката.
-Хайде, Наде!- подкани я и той. –Ей сега ще тръгваме.
Носейки куфарът си навън, Надежда мина покрай малката стаичка.
-Надеждо!- баба и винаги я наричаше така. Отраснала бе и беше прекара живота си в едно тревненско село, в полите на Предбалкана. От малка беше заработила на песъкливите и гладни балканджийски ниви, на тринадесет я бяха спрели от училище и я бяха пратили слугинче в Бургас. Оженила се бе и се бе върнала в село, поемайки грижата за къщата на мъжа си. Живяла бе с онзи корав селски живот, в който нямаше място за ласка.
-Надеждо! Ела при мене.- Надежда влезе, приседна на леглото. Като дете, разплакана от нещо, идваше при нея. Старата я вземаше в скута си, пееше и, докато сълзите на Надежда спираха. Понякога скришом и даваше по някоя стотинка за бонбони.
-На добър час! Да се учиш! Много да се учиш! Туй е най-важното. Дядо ти, той много искаше да те види така, ама не можа да дочака. Ама над мене се смили Господ!- баба и бръкна под възглавницата и мушна в ръката на Надежда сгънати банкноти.
-Бабо, няма нужда!- опита се тя да откаже.
-Вземи, вземи! От мене са. Ще си купиш нещо. От пенсията си ги събирах и няма на кого да ги давам. Ти ги вземи, на тебе ще ти трябват, като се учиш. Вашите ме гледат, няма да ме оставят. Нали доживях да те видя студентка, друго ми не трябва вече. На добър час сега! Дано пак се видим.
-Бабо, не говори така! Ще се видим пак, как не?- Надежда я прегърна.
-Щем, щем. Ти се учи, чедо, за мене не мисли!- на вратата Надежда се обърна- баба и беше вдигнала ръка за да я изпрати.
-Хайде, какво се бавиш?—посрещна я баща и. –И баба ти ли те разрева сега? Да тръгваме вече.
Надежда го погледна- баща и беше облякал костюмът си. Същият онзи костюм, който обличаше само на сватби.
-Рекох да видя дали още ми става,- рече, сам не особено убеден в думите си.
На двора бяха надошли съседките. Леля Добра от съседната къща и подаде голям букет божури- в топлият септември в градината и бяха нацъфтели много.
-На добър час, Наде! Със здраве!- наобиколиха я и другите. Майка и стоеше от страни и триеше очите си.
-Хайде, хайде! Стига толкова,- намеси се пак баща и.- Какво сте я наобиколили? Да вървим вече, че няма време.
- Бре и ти, Цаньо! Как какво? Ами че радваме и се! Първата студентка на улицата! Да не е малко!?- леля Добра пак беше първа. – Дойдохме да я изпратим, да и пожелам на добър час. Ние не можахме, ама младите, Надето, те ще се учат вместо нас. И Надето ще е най-първата студентка и в университета.
-Пожелахте и, хайде, достатъчно,- баща и вдигна куфара и бохчите и пое към улицата. В стъпките му като да се усещаше желание по-бързо да се махне от тези женски щуротии. Надежда прегърна бързо майка си, взе си довиждане със съседките и пое след него. На края на улицатa се обърна- всички още стояха и и махаха, майка и отново бършеше очите си.
На гарата тълпи хора чакаха влака. Баща и се нареди на опашката за билети, Надежда остана до багажа. Високоговорителят с тенекиен глас обяви: бързият влак за София ще пристигне на трети коловоз.
Влакът беше претъпкан, Надежда остана да стърчи в коридора, но баща и успя да намери място за багажа.
-Тясно ще ви е, ама ще издържиш,- усмихна и се той. Повъртя се, сложи ръка на рамото и. –Успех, Наде! Да се пазиш и да ни пишеш.
Високоговорителят отново напомни за тръгването на влака. Баща и неловко я прегърна и тръгна по коридора към изхода. Надежда се показа през прозореца- видя го да стърчи на перона, видгнал ръка за поздрав.
-Ще ви пиша, татко!- извика тя през усилващият се шум на колелата. Видя го да се усмиихва, после другите изпращачи го закриха от погледа. Остана да стърчи само ръката му, вдигната нагоре, като че даваща път на влака. Надежда продължи да гледа към нея докато хората на перона станаха съвсем мънички и гарата остана далеч назад.
***
Шумът на становете в цеха заглушаваше думите, но Надежда беше свикнала с него. Песента на машините, така го наричаха работниците. ‚Като ти попеят машините десетина годинки, ще ги чуваш след това цял живот‘, бяха се пошегували старите работници, когато Надежда беше влязла за първи път в един от цеховете. От тогава бяха минали години и Надежда беше осъзнала, че са били прави- вечер щом излезеше от завода, дълго продължаваше да чува глухо бучене в ушите си. Заводският лекар го бе определил като начален стадий на неврит, професионално заболяване, но Надежда предпочиташе името което му бяха дали работниците.
-Другарко главен технолог!-едно от момичетата от администрацията бързаше към нея по прохода между редиците тъкачни машини. –Другарко Михайлова! Викат ви при главния!
-За какво съм му притрябвала пък сега?! Знае, че все още не сме орегулирали процесът и има сума си работи да се довършват! Сигурно пак за някое съвещание.
-Не ми е казано,- вдигна ръце момичето. Надежа се опита да си спомни името и, но то и убягваше. –Само ми наредиха да ви кажа, че трябва веднага да отидете в кабинета му.
Поглеждайки недоволно отдалечаващият се гръб на момичето, Надежда се обърна към началникът на смяната, който стоеше наблизо.
-Станьо, продължавайте без мене. Пенков ме вика за нещо. Ще гледам да се откопча бързо и ще се върна, трябва до довечера да приключим тук.
По пътя към изхода, Надежда поглеждаше към машините и тук-там кимаше на познати лица. Халето на цеха и беше познато до най-скритият ъгъл- за първи път беше влязла в него при приеменето му от строителната фирма, в него бе прекарала неизброими часове по време на инсталирането на новите станове, а след това и по текущата работа от производството. След годините прекарани в него, дори целият завод като да се бе превърнал за нея като в едно продължание на дома.
Студентските години в МЕИ бяха минали като насън- със стотиците лекции и упражнения, изпитите, пословичната студентска немотия, разправиите с хазяйки за неплатения наем. Сесиите като километрични камъни бяха отмервали времето до денят на дипломирането. Денят в който червената книжка с твърда подвързия бе удостоверила, че инженер Надежда Цанева Михайлова успешно е завършила специалността технология на текстилната промишленост.
После бе дошло и сбогуването с колегите от университета, разпределението. Надежда си спомни първият ден, несигурните крачки с които бе преминала през портала, буквите над него тръбящи с червената си боя- Текстилен Комбинат ‚Фридрих Енгелс‘. Общият път от портала се разклони, всеки клон и пътека отвеждаха до входовете на цехове, складове, работилнници. Нейната лична пътека я отведе до лабораторията, където започна първият работен ден.
Дните след него се редуваха един след друг, изпълнени с нови лица, нови отговорности. Надежда бе преминала от лабораторията в управлението, но специалността и не позволяваше да се отдели за дълго от цеховете. Усвояваха се нови машини, процеси, проблеми изникваха, планове се спускаха ‚отгоре‘, изискващи все нови и нови нива на производителност. Петилетките минаваха, складовете прибираха готовата продукция, за да я изпратят след това в гладните гърла на камионите, които минаваха през транспортният портал.
В предверието на кабината на директора бе само секретарката. Надежда и кимна за поздрав и отвори вратата- секретарката не я спря, отдавна я познаваше.
-Хайде бе, Михайлова! Само тебе чакаме!- посрещна я главният. Двамата се познаваха от години, бяха работили заедно в други отдели, преди Пенков да поеме ръководството на завода. Това, че познаваше работата и, бе определило и решението му на да я назначи за главен технолог. Двамата се разбираха и пререкания рядко се случваха помежду им.
-За какво съм ви притрябвала?- огледа ги тя. В стаята бяха още няколко души от управата- замстникът, главният счетоводител, Златка от търговският отдел, началниците на различните производствени цикли. – Да не се е случило нещо, някакъв проблем?
-Случило се е я! Само ти не знаеш!- главният бе сериозен, но зад сериозността му се долавяше някаква веселост.
-Хайде, де! Казвай, какво има?- не издържа тя.
-Михайлова, Михайлова!-шеговито поклати пръст Пенков, усмивката се появи на лицето му. –Главен технолог си, а не знаеш! Последните производствени мерки показват за годината до сега, готова продукция шест милиона метра! Предсрочно, над планираното! Рекорд за предприятието- от създаването му до сега това е най-високото ниво на продукция!
Надежда гледаше лицата наоколо и радостта им започна да обхваща и нея. Действително това бе голяма новина, заводът бе преизпълнил плана предсрочно –това означаваше допълннителни приходи, премии за целият колектив. Новината не бе още разпространена сред персонала, но скоро всички щяха да знаят, такива неща се научаваха бързо.
Директорът беше извадил бутилка, разговорите вървяха на висок глас.
-Шест милиона метра. Колко съветски труженици и труженички ще облечем! Добре, че е братският Съветски съюз, да прибира всичко каквото им пробутаме!- обади се заместникът.
Надежда го погледна. Симеон беше прав- завода изнасяше главно за страните от СИВ. Наистина малка част от производството отиваше и на запад, специални асортименти, за качеството на които се следеше най-строго. Но за Надежда плата си беше плат-технологичният процес и за едният и за другият пазар беше еднакъв.
Тя се насили да се усмихне, но шегата на заместника като да не стигна до нея. Това къде отиваше продукцията се определяше на друго ниво, завода нямаше думата. Търговският отдел се грижеше за продажбите на национално ниво, клиентите бяха шивашки предприятия по линия на плановата икономика.
-Чувал съм, че на запад ръководството на компания с такова ниво на продажби взима доста добри премии.-заместникът беше ходил няколко пъти до Австрия, да води контакти с няколко предприятия които произвеждаха станове.- Там плащането е друго, инженерите получават такива пари! Образованието се цени. Не като тука, добър, лош- всички получават еднакво.
-Да не си намислил да драпаш на там?- подкачи го Надежда.
-Нямаше да е е зле. За 1-2 годинки там можеш да изкараш колкото за цял живот тука. Поработи десетина годинки, пенсионирай се и си живей живота. Здраво се работи, но знаеш за какво го правиш!
-Че ние не знаем ли? Ето тази година- шест милиона метра. Не сме стоели със скрътени ръце, добра работа свършихме. Постигнали сме и ние нещо!
- На Надежда и стигат само идеите- намеси се началникът.- Тя нали беше председателка на комсомолската организация като дойде при нас- още не може да забрави лозунгите.
Всички се разсмяха но Надежда не се обиди- това беше отдавнашна шега между тях, въпреки че тя вече не се занимаваше с партийна работа. Разговорът мина на друга тема и скоро след това тя се измъкна по предлог, че има неотложна работа.
Вечерта като излизаше от портала, пазачът на пропуска я заговори.
-Чувам, голяма новина днес, другарко Михайлова! Планът бил изпълнен, шест милиона метра. Много плат, много нещо!
-Така е, бай Георги. Много работа, ама както виждаш, не е била напразно. Ще има премии за завода.
-Дай Боже, дай Боже!- завъртя глава старецът. Надежда се усмиха и му пожела лека нощ.
Вечерта, докато заспиваше, се опита да си представи тези шест милиона метра плат. Виждаше ги като широка река, изливаща се от машините. Една безкрайна пътека, простираща се пред нея, назад губеща се в далечината. Шест милиона метра. Шест хиляди километра...
Надежда се усмихна в тъмнината.
***
Гласът зад нея изтръгна Надежда от унеса и. Няколко тъкачки стояха в единият край на плаца и една от тях я бе повикала- Дарина, от апретурният цех. Надежда тръгна към- усмихна им се когато ги наближи, но лицата и погледите им бяха угрижени.
-Госпожо Михайлова- обади се Дарина.- Искаме да ви питаме нещо.
-Кажете де,- подкани ги Надежда.
- Чухме че пак ще има съкращения. Вярно ли е?
Надежда ги погледна и се зачуди какво да отговори. В завода вече бе имало няколко вълни от съкращения, работният състав бе намалял наполовина. Самият завод работеше на една пета от капацитета си- довършваше се една поръчка и слуховете бяха, че друга няма. Сред работниците бе тръгнала мълвата че когато поръчката е изпълнена, предприятието ще затвори напълно и всички работници ще бъдат изхвърлени на улицата.
-Няма нищо официално, не се тревожете.- успокоението звучеше фалшиво дори за самата нея. Искаше да им каже нещо укоражително, но нищо не и идваше наум.
-Госпожо Михайлова, поговорете с директора, молим ви. Ако ни уволнят, няма къде да отидем- оставаме без нищо- гласът на Дарина потреперваше. Другите се скупчиха олколо нея, сякаш за да я подкрепят.
-Ще опитам. Но сами знаете, че директора е отговорен пред собственика. Каквото реши собственика, това ще стане.
Работничките заклатиха глави- всички знаеха за новият собственик. Преди около година в завода ненадейно бе пристигнал голям черен джип, заобиколен от кортеж от черни мерцедеси, със затъмнени стъкла. От мерцедесите наскачаха дебеловрати мъже, до един в тъмни костюми и черни очила. Без да приказват с никого, безцеремонно нахлуха в завода и тръгнаха по етажите на админстрацията. Отваряха със замах врати, нахълтваха в кабинетите, отваряха дори шкафовете и гардеробите. Не отговаряха на въпроси, грубо изблъскваха всеки който се опиташе да ги спре.
След като обходиха навсякъде, персоната от черният джип се появи. Беше с черен костюм, от далеч си личеше скъпата марка. Обграден от дебеловратите, мина през входа и изчезна в кабинета на директора. Стоя не повече от час, излезе, цялата група се метна по колите и изчезна точно така като бяха дошли. Директорът свика ръководоството още същият ден и обяви новината- контролиращият пакет акции на дружеството бе станал собственост на Сикстройбанк, по същество новият мажоритарен собственик. Първоначално новината бе предизвикала интерес- Сикстройбанк бе известна на всички, свързана бе с така наречените борчески групировки и с определени политически кръгове. Неин собственик бе небезизвестният Калчо Щерев, познат повече с прякора си- Маймуната. За него се носеха легенди, въртящи се главно около размера на богатството му и начините по които бе натрупано.
Мненията относно промяната се разделиха- някои смятаха че е добре, че са били купени точно от Маймуната, разчитаха че милионите му ще подкрепят предприятието. Други, които бяха чули за съдбата на други заводи, придобити от Сикстройбанк, бяха открито враждебни.
Кои са били прави стана ясно скоро след това- Пенков, директорът, бе уволнен и на негово място дойде нов, приближен на собственика. Новият нямаше никакъв опит в текстилната промишленост и основната цел на назначението му стана ясна когато започна да съкращава производства. Предприятието бе загубило пазари и складовете бяха пълни с непродадена продукция, но работниците продлжаваха да се водят на щат и да получават заплати. Новото управление съкрати моментално половината от работниците, а другата половина прехвърли на минимални заплати. Минималните заплати не стигаха за нищо, но оцелелите работници трепереха от страх да не загубят и тях. Платовете от складовете изчезнаха, къде и за колко бяха продадени- никой не разбра и не видя парите. Всички се сепнаха когато и машините от спрените цехове бяха разпродадени- работническа организация се опита да протестира, но бяха бързо заглушени с нова вълна уволнения. Лидерите на организацията бяха първите изхвърлени на улицата. Старото ръководство остана на местата си, но всъщност нямаше никаква власт.
-Молим ви, Госпожо Михайлова! Поговорете с него, може да ви послуша. Деца имаме, какво ще правим ако ни изхвърлят- работничките я наобградиха и хванаха за ръцете.
-Ще опитам- обеща Надежда и побърза да си тръгне- не можеше да издържа погледите им.
В кабинета си Надежда седна на бюрото и подпря челото си с ръце. Тъпа болка пулсираше в слепоочията и, чувстваше тялото си абсолютно изцедено. Разговорът с Дарина отново изплува в съзнанието и и усмивката и помръкна. Не смяташе че може да направи нещо за работничките- новият директор бе труден човек, държеше с властно и не търпеше възражения. Все пак Надежда реши да говори с него- искаше да изпълни обещанието си.
Секретарката на директора не направи опит да се усмихне- изглежда пазеше усмивките си само за ‚шефа‘. Поправяше дългите си маникюри и направи кисела гримаса като чу какво искаше Надежда. Накрая все пак стана от бюрото и затрака с високите си токове към кабинета на директора. Надежда я погледна в гръб- силно изрусената и коса се стелеше под раменете, прилепналата къса пола не оставяше много на въображението. Бави се в кабинета малко- отвори врата и я пропусна да влезе, без да каже и дума.
-Влезте, Михайлова, влезте- директорът се надигна от креслото и и посочи да седне насреща. Усмихваше се, но усмивката не докосваше очите му. –С какво мога да ви бъда полезен?
Надежда се почуди как да започне. Погледа и бе привлечен от висящата на стената рамка: Първо Правило: Шефът винаги е прав!- гласеше първият ред, изписан с калиграфски шрифт. Имаше още правила, но Надежда не прочете надолу.
-Исках да поговоря с вас- започна тя. –Да разбера какви са плановете за развитие на предприятието. Поръчката по която работим скоро ще бъде изпълнена и исках да разбера какви са перспективите за по-нататък.
Усмивката на директора остана същата, но погледа като да се вледени още повече.
-Плановете на ръководството ще бъдат огласени когато им дойде времето.- Мъжът отсреща се отпусна назад и скръсти ръце пред гърдите си.
-Разбирам, но все пак искам да знам. Сред персонала се носят слухове, хората са притеснени- опасяват се, че няма да има нови поръчки, че предприятието ще бъде затворено, че ще има нови съкращения. Би било добре ако вие поговорите с хората на общото събрание, да обясните каква е стратегията.
-Стратегията е на собственика да реши. Когато собственика прецени, че моментът е подходящ да представи плановете си- тогава ще го направи. Дотогава той не дължи никакво обяснение на никого.
- Но разберете, говорим за хора, които имат семейства! Те искат да знаят какво ще става с работата им, дали ще имат въобще работа! Мисля че поне това им се дължи- да им бъде казано какво ще става.
-Работниците са тук за да правят каквото им се нареди- тонът на директора вече бе подчертано враждебен.
-Вижте, господин Пръмов- Надежда се наведе напред. –Нека да си поговорим откровено. Когато банката за която работите придоби контролният дял на дружеството, от нейно име вие обещахте, че щесе инвестира допълнителен капитал, че ще се открият нови пазари и че завода ще продължи да работи. Всички се съгласиха че, определено съкращаване на персонала ще бъде неизбежно, но ни бе обещано, че предприятието няма да се затваря. За последната година нищо от обещаното не бе изпълнено. По-голямата част от работниците бяха съкратени, нови поръчки няма, дори оборудването се разпродава! Завода е пред затваряне! Така ли собственика изпълнява обещанията си?
-Слушайте, Михайлова. Съветвам ви да не държите сметка на собственика. Може да е обещал, може после да смени обещанието си. Това е негово, и-повтарям- лично негово право. Изобщо не е ваша работа да поставяте въпроси за това. Вие тук сте само служител!
- Служител съм, да- това е вярно! Но аз съм работила в това предприятие от създаването му, участвала съм в развитието му, кажи-речи целият си живот съм прекарала в него. В определен смисъл то е и мое! Не мога безучастно да стоя и да гледам ка се затрива, как хората биват изхвърлени на улицата!- яд се надигна в гърдите на Надежда, свитите в юмруци пръсти побеляха.
-Не ми пробутвайте тези комунистически глупости! Предприятето си има собственик и този собственик не сте вие! Съветвам ви да внимавате в приказките си, за да не се окаже изведнъж, че повече не сте и част от ръководството.
-Вие заплашвате ли ме? Ще ме уволните? Аз имам подписан договор и не може току-така да ме уволните.
-Не бъдете токова сигурна. Вашият договор няма да ви спаси. Мога да ви уволня на място и да наредя да ви изхвърлят от тук. И какво ще направите тогава? Ще ни съдите?!
-Може и да ви съдя!
-Само не ме разсмивайте, моля ви!- Пръмов въпреки това се разсмя, отметнал глава назад. После погледна пак към нея и продължи, преминавайки на ‚ти‘. – Щяла да ни съди! И какво, като ни осъдиш? Мислиш, че ще те веземем пак на работа? Че някой ще ти плати обезщетение? Нещо друго може да ти плати , но не и обезщетение. Трябва до сега да си разбрала с кого си имаш работа, така че те съветвам да си затваряш устата, ако не искаш още сега да изхвърчиш.
-Но за какво? За това че ви казвам истината? - Надежда бе поразена.
- Твоята истина въобще не ме интересува! Сега те приканвам да се върнеш пак в кабинета си и добре да си помислиш за това което ти казах. И ако искаш да останеш на работа тук, трябва доста да си промениш държането.
Надежда стоеше безмълвна, кръвта биеше в слепите и очи. Пред себе си виждаше самодоволната усмивка, играеща на лицето над скъпия костюм. Стоеше като хипнотизирана, като омагьосана, не може да откъсне погледа си от тази усмивка. Изведнъж в ушите и се надигна звънтене, усили се, укрепна. Като буйна вълна се понесе през цялото и съзнание, понесе се към усмивката и я погълна, не оставяйки и помен от нея.
Песента на машините.
-Ще ви спестя неудобството, господин Пръмов!- чу гласът си през звънтенето.- Живяла съм живота си по един начин, и не възнамерявам сега да се променям. Можете да смятате мястото ми за свободно.
Мъжът отсреща остана изненадан, въпреки че се опита да го скрие.
-Както искате- избъбри, решил очевидно да премине към хладната учтивост. –В такъв случай не виждам нужда да ви задържам повече.
Наведе се към бюрото и натисна интеркома.
-Да, господин Пръмов!- пропя гласът на секретарката.
-Извикайте охраната! Госпожа Михайлова повече не работи тук.
-Веднага, господин Пръмов!
-Трябва да прибера нещата си от кабинета.
Пръмов вече се бе навел, прелистваше някакви документи и само бегло кимна с глава.
Надежда се обърна и тръгна към вратата. Искаше и се да я затръшне така, че стените да се разтресат. Но само я затвори внимателно.
-Трябва да изчакате тук, докато дойде охраната. На външни лица не е позволено да се движат в района на предприятието без ескорт – секретарката я гледаше насмешливо.
-Много добре. Да почакаме тогава-Надежда я погледна право в очите, другата не издържа, отмести поглед.
Охраната пристигна. Бръсната глава, бицепсите напираха изпод фланелката. Без да каже дума я подбутна напред и тръгна след нея.
Събирането на личните вещи не и отне много време, но охранителя въпреки това намери за нужно да изръмжи нещо, в смисъл на по-бързо. Надолу по стълбите, през двора, към портала. Няколко работници от транспорта стояха наоколо, недоумение се изписа по шепата познати лица сред тях. Портиерът бай Георги отвори вратата- беше се пенсионирал още преди няколко години, но Пенков го беше оставил на работа и след това, а новият директор изглежа не се беше сетил за него.
-Какво става, госпожо Михайлова?- погледна я той. –Защо така ви изпращат?
-Аз бях до тука, Бай Георги - поспря се тя край него. –Видя се края и на моята пътека.
-Че как тъй? А кой ще гледа сега фабриката?- попита старецът.
-Фабриката сега други ще я гледат. Аз си изтъках своето. Сбогом, бай Георги. Помни ме с добро.
-Ама как така, защо?-забърка се стареца.- Не може ли нещо, какви са тия работи?! Аз си мислех, че ти мене ще изпращаш, не аз тебе, ама пък то какво стана...
-Хайде дядка, стига приказки!- обади се бръснатата глава зад него. Избута я през вратата, Надежда залитна, глезенът и се изкриви и тя падна на земята.
-Кой буташ ти, бе?!–работниците се бяха доближили, гневните им гласове накараха дебеловратия да отстъпи. - И майка си ли така ще бутнеш? Не я бутай, че да не те бутнем ние!
Охраната изглежда правилно прочете в лицата им какво го чакаше, ако се опиташе да се разправя, и побърза да се измете.
Старецът и подаде ръка, Надежда се изправи, машинално отупвайки дрехите си. Погледът и бе привлечен от арката над вратата- беше си същата, само буквите бяха други.
СикБулТекс АД.
Надежда се обърна. Празната улица се простираше пред нея.