автор: StarGazer

Превила гръб, старата раздухваше в шепа няколко неугаснали въгленчета, когато вратичката към вътрешната стаичка тропna. Тя обърна глава-черната ѝ кърпа беше свлечена на шията, косата ѝ се белна като сняг срещу опушената стена край огнището.
-Боне, хайде майка, че слънцето изгря... Снощи пак по никое време се прибрахте. Къде толкова скиторите до среднощ всяка вечер?
Богдан пристъпи, подръпна нагоре потурите си и приседна на трикракото столче до окълцаната софричка.
- По седенки ходихме-промърмори накрая.
-Да ви се не видят и седенките, като ще ми се прибирате всяка нощ по петляно време. И барем като ходите по седенки, да имаше файда. А то... Кога ще ми доведеш снаха, да си имам и аз отмяна в къщи?
-Еее, хайде не почвай пак още от рано! Рекох ти вече веднъж, спри се!-троснато ѝ отговори той. После замълча, придърпа към себе си пръстената паница и се огледа:
-Хляб има ли?
Старата въздъхна и пак се наведе над въглените.
-Има малко. Хе там, в долапа... Днеска ще пека нов.
Богдан стана, приближи до вградения в пръстената стена долап, отвори го и извади няколко корави парчета черен хляб. Седна и с пръстите си ги начупи в паницата. Като раздуха въглените, старата ги сложи в пепелта, натрупа отгоре им клечетак и подкладе огъня. Стана и тя, изтри ръце в престилката, нагласи кърпата на главата си, завърза я на тила. Излезе в пруста и се върна с паничка мляко, сипа я върху залъците хляб и приседна до него. Подаде му дървена лъжица и го загледа как яде.
-Какво си ме зяпнала? Рали къде е?
-Пратих го да ми нацепи дърва. Нали ти рекох, че хляб ще пека, пещта трябва да се пали.
Помълча, после се обади отново:
-Сърдиш се, Боне, ама аз пак ще ти река. Време ти е вече да се ожениш, дом да свъртиш. Не мога аз вече да ви гледам. Ей го- вчера като месих, ръцете ми се откъснаха. Стара съм вече, ръце ме болят, свят ми се вие, не мога. Ще легна утре, няма да има кой хляб да ви опече и кръпка да ви зашие. Жена трябва да си доведеш, и тебе да гледа, и на мене да помага.
-Виждам аз, че си решила да ме ядеш тая заран!- Богдан блъсна паницата, млякото се плисна по софрата. –Рекох ти вече- една съм избрал и друга не ща! И да ми опяваш ката ден, все е това.
-Избрал си я ти, ама я не дават на нас!-Старата и тя се разлюти. –Нали пратихме питачки? Малка ни е още момата, тъй им рекла майка ѝ. Малка е хурката ми! Чунким тя беше по-голяма, кога я ожениха за Станьо. Не е малка тя, ама види се, че не ще да я дава на нас. Чувам, че на Щерьо лихварина за сина питали. А Щерьо го знаеш, че има пари с делви. И пари има, и земя. От него бяха пропищели по селата през войната, ама на- богат е и нищо не можеш му каза. За туй погледни ни хала, майка, и хубаво мисли. Зестрата си пази Станьо, ще му се щерка му да иде при някой още по-имотен, та да не дава той от нивите си. Като нищо ще даде щерка си на Щерьовия Стамат, ако и той да е запъртък. Пък и можеш ли да го кориш? Имот при имот отива. Станьо се трепе от тъмно до тъмно за него, така ли с лека ръка се пръска? А ние знаеш къде сме. Докато беше жив тейко ти, пари на заем взе от лихварина, да купи голямата нива на Заешкия дол. Да има за тебе, като се отделиш. Работеше я той добре, ама като умря, тъй си и стоеше пуста. Тогава и Щерьо си заиска парите. Стрино Николице, вика ми, трябва да видиш борча да си върнеш. Сега е война, притиснат съм и аз отвсякъде, на държавата налози плащам. Ако не платиш вика, ще взема нивата. С бай Никола, с мъжа ти, се бяхме разбрали да я остави налог. Тъй ми рече поразникът, и я прибра. Ти беше във войската, на Дойран се биехте с ингилизите и френците, къде мога аз, бабичката, да се разправям с него?
Богдан слушаше и в гневът му се стопи. Стана пак от софрата, приближи до майка си, сложи ръка на рамото ѝ, тя я стисна със своята.
-Знам, мале, не се къхари! Нали не сме без хич? Ето, стигат ни и тия, дето си ги имаме. Двамата с Рали ги работим, изкарваме за хляба. А за другото... Аз зестра не ща. Ни ниви ми трябват, ни нищо...
– Тъй, тъй, майка. Добър беше Господ, смили се, та ти се върна жив и здрав. И на мене друго на мене не ми трябва. Ама пак ти викам- зарежи го тоз мерак, няма да те огрее. Не можеш се мери ти с Щерьовите пари...Момичета има други из селото, хубави като ябълки. И ти се надат. И на тебе, и на Рали. От вашите акрани много се не върнаха, та ергените се броите на пръсти. Такива хубавци, майки всеки ден ме подпитват. Ергени като слънце- млади, прави, планина да вдигнете. Ама се пилеете празни, като улави... Преди само за тебе мислех, сега още един ми доведе, и за него да се къхаря. Сирак останал, завалията, без нийде никого, добре си го прибрал при тебе, да се не губи ратай да става. Ама като си го прибрал, трябва и занапред да мислим. Мене слушайте, да ви намеря момичета хубави, да се задомите, и ти, па и той.
Богдан поклати глава, взе вълнения елек от дрешника и го наметна.
-За Рали не знам. Другар ми беше той, заедно се бихме. Не ми е ратай, за да му нареждам. Каквото си реши- това да прави. Ама аз за мене си съм решил. Стойна ми е на сърцето, или тя ще е, или никоя. Питахме майка ѝ веднъж- отказа ни. Като не ще- не ще, ама и аз друга не ща.
-Корава ти е главата, Боне, на баща ти си се метнал! И той като си наумеше нещо, не можеш го отказа. И ти си същия инатин...
Старата продължи да нарежда, но Богдан прекрачи през прага и затвори вратата след себе си.
Над рида до селото светлееше тънка златна черта, прозираше синкаво небе. Къщите още се гушеха в предутринната сивота, поела пушеците на комините. През плетищата се чуваше блеене на овце, някъде куче се задяваше от лай. Богдан извади кесията с тютюн от пояса си, сви цигара и чатна с огнивото. Запуши, наметна пак антерията и закрачи през двора, гумените му цървули залепваха по гъстата кал. От дръвника оставен до ябълката с още голи клони се чуваха равномерните удари на брадва. Застанал разкрачен, само по риза, Рали нагласяше дървото, вдигаше високо брадвата и със сила я стоварваше, цепениците отхвърчаха и падаха на земята с глухо тупкане. Като чу стъпки за себе си, Рали остави брадвата и се обърна.
-Добрутро- каза му Богдан и му подаде кесията с тютюн. Рали изтри с ръкав мокрото си чело, черната му къдрава коса беше залепнала по страните. Взе кесията, сви, наведе се и запали от цигарата на Богдан.
-Рекох да нецепя малко дърва на леля Дешка. Хляб ще пече...
-Тя ми рече, че те е пратила- усмихна се Богдан.
-Е, и ти сега, Боне- поклати глава Рали.- От кога трябва леля Дешка да ми казва? Тя ме прибра от пътя в къщата си, дето се вика, не дърва, камъни да да иска и тях ще ѝ нацепя... Благодарен съм и на тебе, и на нея.
Богдан се усмихна отново, стисна другия за рамото, разтърси го:
-Остави тия приказки! Сто пъти ти казах- другари бяхме, побратими станахме. Като брат те имам и благодарност не ща от тебе... Опичай си акъла, да те не овъргалям в калта пак.
-О-хооо! А бе, момче, не ти трябва с мечка дренки да ядеш! Я се опитай, да те видя. Да видим кой кого ще овъргаля- Рали остави цигарата на дръвника, приведе се и разпери ръце.
-Аз- тебе- подвикна Богдан, хвърли и той цигарата, приведе се и двамата започнаха да бутат, като всеки се опитваше да навали другия на земята. Напъваха, мускулите по ръцете им се напрягаха. Рали рече да пристъпи назад с единия крак, но кракът му стъпи на цепеница и той залитна. Но преди да падне Богдан го дръпна и го изправи.
-Предаваш ли се вече?
– Предвам се- отговори Рали. –Има пак късмет и този път!
-Късмет, баба ти! Слабичък си още, не можеш ми надви. Още много хляб трябва да ядеш...
-Виж ги, виж ги! Дърти магарета, да се бутат като хлапета! Ще речеш траханари имам за синове, а не ергени!
Застанала на прага, старата викаше към тях:
-До кога ще чакам за тия дърва, Рали? Огъня ми за загасва, поразнико!
-Ида, лельо Дешке, ида!
Рали скочи, награби цепеници и зашляпа през двора.
Богдан погледна след него и тръгна към сайванта. Изкачи дървената стълба, мушна се през отвора. Миналогодишното сено миришеше на прах, мишки цвъркаха в ъглите. Бодан взе оставената до стената вила, заби я в смалилата се купчина и с лекота вдигна от сеното. Хвърли го на двора и слезе отново. Сетне го пренесе и остави на земята на празния харман. Върна се, взе наръч слама и го смеси със сеното. Отвори вратата на обора. Лъхна го миризма на тор и животинска топлина.
-Хайдеее! Огладняхте ли? Ес, е-е-с, хайде навън!
Един подир друг волът и кравата излязоха навън, подушиха утринния въздух и тръгнаха към хармана. Богдан шляпна вола по хълбока и дръпна ухото му.
-Хайде, Биньо, хайде върви да ядеш. Цонке, хайде и ти. Вървете яжте, че трябва сили да наберете. Пояжте сега пак сенце, пък като излезе тревата, ще пасете на воля.
Волът изсъмтя, струи пара рукнаха от ноздрите му. Хълбоците му бяха хлътнали. Изви шия, зачеса хълбок с рога си, после се наведе над сеното и захвана да яде. Гладна, и кравата се нареди до него. Като сложи и на овцете Богдан влезе в обора. С вилата започна да вдига от пръстения под пресния, смесен със слама тор и го трупаше в плетения кош. Когато кошът се напълни, Богдан го завлече до торището и го изсипа. Торът леко димеше под тънките лъчите на слънцето, което вече се беше подало над рида. Кокошките се спуснаха да ровят из торището, когато Богдан отвори вратата на курника. Като обра яйцата от полозите, той изстърга галошите си на дървената стъргалка и тръгна към къщата.
-Днеска две- рече той на майка си, като ѝ подаде яйцата. –Ако продължават да носят така, ще съберем да насадим черната квачка.
-Дай Боже!-майка му взе яйцата и ги прибра в кошницата. – Какво ще правите днеска?
-Ще мина към Пеньо налбантина. Ще му дам да наклепа палешника, оран иде.
-Идете с Рали, -отговори му тя. –Занеси и ножиците, да ги наточи. После се върнете, че да ми помагате с пещта.
Ковачницата беше през няколко улици. Избелелите греди, нашарени като с дантела от дървоядите, се бяха икривили от годините, сякаш нямаха сили да поддържат настлания с плочи покрив. Заедно с тях и самата сграда се беше сгърбила като бабичка. Отвън, до окълцаното дървено корито, пълно с вода, бяха вързани два коня, покрити с чулове. Богдан и Рали наближиха и огледаха конете- дори и покрити, отдалеч си личеше, че са хубави.
–Хубава стока, ей- обади се Рали.- На кой ли ще са?
Като стъпка цигарата в калта, Богдан влезе под навеса. Пеньо налбантинът беше вътре и раздухваше огнището. Големият му син, дванадесет годишен ергенаш, дърпаше веригата на духалото и триеше с ръка гуреливите си очи.
-Добрутро, чичо Пеньо!- подвикна Богдан.
-Добрутро,- отвърна Пеньо. –Къде сте се дигнали, рано-рано?
-При тебе идем, работа ти носим. Да наклепаш палешника, че оран иде.
-Ще. Остави го, ще го направя тия дни, че много работа имам днеска. Щерьо доведе конете от файтона си, да ги подковем.
-Значи неговите са?- попита Богдан.
Ковачът кимна:
-Неговите. Ратаят му ги доведе сутрината. Нови подкови искал и на двата...Чувам, за сватба се стягал, след Великден още..
Ковачът погледна Богдан изучаващо, но той не отвърна на погледа му. Порови с галоша си в пръстта под навеса, помълча, и промълви на себе си: -След Великден, викаш... Стяга се той, ама де да видим...
Пеньо не даде вид че е чул. Пресегна се, взе големият чук от тезгяха, по навик го чукна леко в накованята и го остави на нея. Мехът съскаше, въглищата в огнището се разгаряха с пукане. Топлина лъхаше, миришеше на дим, стара пепел и желязо. Богдан остави палешника до стената и тръгна навън. Преди да излезе, подхвърли през рамо:
-Палешника- когато можеш, чичо Пеньо. Ще мина след след някой ден пак.
–За това не бери грижа- отговори ковачът, като вдигна пак ръжена и заръчка въглищата.
Като минаха надолу, Богдан се спря и рече:
-Рали, ти си отивай и помогни на старата. Аз имам нещо да свърша.
-Да дойда ли с тебе?- погледна го Рали.
-Не сега. На мене после ще ми трябваш... Върви, помогни с хляба. И на старата нито дума, разбра ли?
–Разбрах- отговори Рали.
Като го изчака да отмине, Богдан улови долната улицата и забърза. Къщата на Станьо беше през дола, харманът му опираше до сами склона. Като прескочи набъбналия от дъждовете поток, Богдан изкачи калния склон и избиколи покрай плетищата. Стигна до плета на хармана, клекна и загледа през една пролука. В единия край на хармана преживяха воловете на Станьо, звънците им хлопаха. До стената на сайванта, на припека беше клекнало момиченце и нещо си нареждаше с камъчета. Като се огледа още веднъж, Богдан подвикна тихо:
-Цане! Цане, ела, искам нещо да те питам.
-Кой си ти?- обади се момиченцето.
-Шшшш- Богдан се надигна над плета и сложи пръст пред устата си. –Аз съм, бате ти Богдан. Ела, ела, не бой се.
Момиченцето се приближи неуверено и застана на няколко крачи до плета.
-Цане, искаш ли да ти дам една пищялка? За тебе да си е?- попита я той.
–Искам- отговори тя и си лапна палеца.
–Ще ти я дам, ама първом искам да свършиш нещо за мене. Ще идеш при кака си и ще ѝ кажеш довечера да дойде тука- искам нещо да ѝ кажа. Като се мръкне, да дойде. Аз ще я чакам тука... Ама само на нея ще кажеш, на никой друг. Бате Богдан ще те чака долу при хармана, тъй ѝ прошепни на ушенцето. Тя като дойде, аз ще ѝ дам пищялката, да ти я даде. Бива ли¬?
-Бива- рече малката и хукна нагоре, свинските ѝ цървулки се белнаха. Богдан почака още малко и през дола си тръгна към къщи. Когато се прибра, пеща беше запалена и старата слагаше хлябове с дългата дървена лопата. Рали се въртеше около нея, помагаше ѝ с едно друго. Богдан се захвана да потяга ралото, искаше да се залише, но мисълта му все се връщаше към това, което му беше казал налбантина. Заговезни беше след две седмици, след това започваха Великденските пости, а след това полската работа- земята се събуждаше, идваше време за оран и за усилните пролетни месеци. Селяните се готвеха, всеки гледаше да приведе в ред ралата, да подхрани какъвто работен добитък има, да се приготви за излизането в нивите. Приготвяше се и Богдан, следваше и той стародавните селски традиции. Но с настъпването на пролетта нещо се беше събудило в гърдите му, нещо, което го караше да оставя работата си, да впива поглед в небето и дълго да стои така, загледан в тънката синева. Нещо, което се беше увило около сърцето му и го стягаше като с железен обръч.
Привечер двамата с Рали прибраха и затвориха животните, сложиха на воловете дръже от купата. Като приключиха, Богдан го повика тихо:
-Ела, да се качима на сайванта.
Рали го погледна, но не попита нищо. Домъкнаха стълбата, качиха се двамата. Богдан отиде в ъгъла, където се събираха гредите на покрива. Внимателно бръкна зад дебелата греда и извади тънък вързоп. Двамата клекнаха и в тъмнината го развиха, пушките с рязани цеви мътно блеснаха. Без да палят свещ, двамата с обиграни движения разглобиха затворите, после с парцали почистиха и смазаха частите. Като ги приготвиха, Богдан ги зави отново, скри вързопа зад гредата. После рече на Рали:
-Иди се стегни. Малко работа имаме с тебе тая вечер.
В малката стаичка Богдан затвори вратичката и приклекна до оставения до стената сандък. Отвори го, порови на дъното и извади малко вързопче, завито в платно. Разви го- вътре имаше кръст с надпис ‚За храброст‘, значка ‚За добра стрелба‘ и малка торбичка. Богдан остави медалите настрана и развърза връвта на кесията, изсипа парите на дланта си. Двайсетина наполеона, български левове и тънки турски лири меко жълтееха сред по-многобройните сребърни пари. Богдан ги погледа, въздъхна, изсипа ги обратно в кесията и я натъпка в пояса. След това облече антерията и сложи на главата си избелялата фуражка.
В собата до огнището майка му седеше на трикрако столче. Беше втъкнала хурката под мишница, вретенето танцуваше на тънката нишка, която се бе проточила от къделята.
-Къде пак?- попита ги тя.
-Ще поизлезем малко. До кръчмата.
-Па дa не се запиете!- поклати пръст тя.
-Няма. За малко само ще идем, да чуем какви новини има из село.
Двамата излязоха на тъмната улица. Тънката луна беше излязла в небето, но къщите тъмнееха в дола. Вместо нагоре, към мегдана, Богдан зави надолу и закрачи с бързи стъпки.
-Къде ще ходим?- попита го тихо Рали, като подтичваше да не изостава. -За какво ни бяха пушките?
-Ще видиш... А пушките ще ни трябват за после, за туй да са готови от сега.
Отново през дола, през рекичката и към къщите от другата страна. Рали се огледа, после продължи мълчаливо. След още няколко стъпки, той се спря и рече:
-Аз ще мина нататък. Ако идва някой, ще ти обадя.
Богдан само кимна, после се притаи до плета и зачака. Там, където плетовете свършваха и се отктиваше празно място към началото на улицата, видя Рали да застава в сянката на една черница. Бодгам взе две камъчета и ги чукна три пъти едно в друго. От тъмното в градината се чу също такова почукване. Богдан се обади тихо:
-Стойне! Тука съм.
В тъмното се очерта стройна моминска фигура, доближи.
-Богдане- чу се тихият глас на Стойна. Богдан стана, впи очи в нея и остана така-не можеше да ги откъсне. Опомни се, повика я с ръка. Запретна тя фустана си, показа се бял момински крак. Богдан рече да ѝ подаде ръка, но тя сама се хвана за плета и рипна през него.
-Като сърне си, Стойне!- хвана я Богдан за ръката, двамата клекнаха до плета. Посегна да я погали по страната, отдръпна се като опарен.- Плакала ли си?
Тя сведе очи, прехапа устни, после промълви:
-Богдане, не мога вече! Мама иска да ме жени за сина на Щерьо Пуков. Тато не искаше да ме дава отначало, ама мама го надума. Свидят ѝ се нивите, а Щерьо има земя, зестра няма да ни иска. За туй и тя напира...
-Знам- хвана ръката ѝ той, тя я притисна до гърдите си.
-Ако ме оженят за него, ще се удавя реката! Не мога живя с него!- Богдан усети как сърцето ѝ лудо биеше.
- Стойне...- проговори той. –Питал съм те и преди, ама пак искам да чуя- искаш ли ме? За мене си ти казвам- ти си ми на сърцето, тебе искам аз, или ти си, или никоя.
- Богдане, сега да речеш да ме вземеш, сега бих тръгнала с тебе! И накрай света бих отишла с тебе!
Богдан се наведе, изтри с коравата си длан очите ѝ, прегърна я. Тя се сгуши до гърдите му, като птичка.
-Стойне, чуй ме сега. Добре ме чуй. След три деня, сутринта по видело ще дойдеш тука. Нищо не си взимай, на никого не казвай. Аз ще чакам и ще те взема. Жена ще ми станеш, както си му е реда.
-Тейко...- изхлипа тя.
–С тейко ти аз ще се разправям. Разбра ли ме? След три деня- тука.
-Разбрах- погледна го тя. Боган също я погледна- отчаяние и надежда се бореха по лицето ѝ.
-Стойно! Стойно, мари! Къде се пръждоса, никаквице!- хлопна врата и се чу гласът на Стойнината майка.
-Тука съм, майко, тука-отговори Стойна.- Счу ми се сякаш кокошка врякаше. Рекох да не е останал някоя навънка.
Богдан погали лицето ѝ:
-Хайде, върви- После бръкна в пояса си, извади малка дървена пищялка и ѝ я подаде. После добави: -За Цането, от мене. Обещах ѝ я.
Стойна изтри очите си с ръкава, взе пиящлката, тури я в пазвата си и прехвърли пак плета, тръгна нагоре.
–Тука съм, мале... Кокошка беше излязла из плета, та ходих да я прибирам.
-Знам ги аз твоите кокошки! Какво само метлосваш навънка? Работа нямаш ли си вътре, та си хукнала по двора? Няма сама аз да ти правя чеиза. Ха прибирай се, ризи имаш да си шиеш.
Вратата хлопна и Богдан остана сам. Постоя, унесен в мислите си, после подсвирна. Рали притича, погледна го:
-Сговорихте ли се?
-Сговорихме се- въздъхна Богдан. –Да ми е на мене, сега още бих я взел. Ама имаме още работа с тебе да свършим, пък после и това ще стане.
Тъмните улици бяха празни, но двамата се оглеждаха като подгонени. През мегдана, нагоре покрай църквата, докато спряха да опряната до нея къща.
Без да каже нищо, Богдан потропа силно на вратата. От вътре се чу дрънчене на синджир и кучето залая, лавнаха и околните след него.
-Уууууу, чиба бе, да те еде земята! Какво си се разлаял?- обади се глас от вътре. После по-близо:
- Кой тропа?
-Попе, ела, ела. Не бой се-подвикна Богдан.
-Кои сте вие бе, момчета?
–Ние сме, ние, на Деша Николица синовете. Ела, искаме нещо да те питаме.
-Няма ли за вас бял ден, та сте тръгнали по тъмното, като разбойници?-обади се попът, като отвори малката вратичка в портата. Беше по домашна риза и потури, без расо, наметнал се беше с антерия.
–Казвайте, да видим какво искате да казвате.
Като се прибижи до него, Богдан заговор бързо:
-Не се бой, дядо попе, няма да ти искаме нищо лошо. Сватба искаме да направим, та рекохме да приказваме с тебе.
-Ако е за сватба, тогава няма пречка. Ама защо сега, не можеше ли до утре да чака тая работа?
-Не може, дядо попе, не може. Сега сме дошли, сега искаме да я свършим.
-Е, хайде, думайте, да видим какво толкова ви е назорило- тросна се попът. –За кога я мислите тая сватба? Кой ще се жени?
-За по-други ден- отговори му Богдан. –А кой ще се жени- ей го младоженецът, Рали.
Попът го изгледа, па се обади:
-А бе ти, момче, на подбив ли ме взимаш мене! Каква сватба след три дена? Небъдна работа е тая! Не може току-тъй да ми се изтърсиш посреднощ и да искаш след три дни сватба да ти правя!
-Може, може, дядо попе- Богдан се приближи. –Бърза работа е тази, не търпи отлагане. Заговезни е другата неделя, таман след три деня ще е анджък за сватба... Ето, пари ти носим, ще си платим както подобава.
Попът взе в шепа парите, погледна ги, после впи поглед в Богдан.
-Не ми се види читава тая работа, сватба по тъмниците да уреждате. Да не сте намисли някоя проклетия, да ме вкарате в беля? Крадена мома няма да венчая, от сега да го знаете! Насила хубост не става.
-Не бой се, рекох ти, дядо попе. Не е крадена момата. Сватба искаме да направим, по закона. Нищо друго. А че е скоро, скоро е- нямаме време за губене.
-Виждам аз, че нямате време за губене. Келшешка работа. Ни срам имате вече, ни свян, и ми се чини, че ще му се чуе гласът на вашето бързане след някой месец, ама де да видим...- попът поклати глава в тъмното. - Барем няма ли да кажеш коя е момата?
- Ще ти я доведем, ще я видиш. Сам ще я питаш иска ли, не иска ли- отговори Богдан.
- Тя може и да иска, ама ми се чини, че баща ѝ не сте питали, той дали иска.
- Когото трябва-питали сме. За баща ѝ няма да се женим...Ти за тая работа грижа нямай.
-Хлапашка работа-промърмори попът. После се обърна, прекрачи през портичката и рече през рамо:
- В по-други ден искате, тогава ще я правим. То се видя, че с вас излизане на глава няма. Ха вървете си сега и ме оставате на мира!
Двамата го чуха как дръпна мандалото и изтрополи по чардака към горния кат.
-Боне- обади се в тъмното Рали.- -Тоя ще се отметне, като я види. Няма да посмее той да развали хатъра на Щерьо.
-Ще посмее той... За това са пушките. Ще направим сватбата пък ще видим кой е по-страшен- оня папуняк или ние. Двамата с тебе ли сме, няма кой да ни излезе насреща.
Рали замълча, после попита отново:
-Да не се разчуе работата? Три дена са, ще се разприказва.
-Нека. Аз за това му казах, че ти ще се жениш. Няма друг начин. Ти чу какво каза чичо Пеньо налбантинът. И тя същото ми рече- годили са я за Стамат, за след Великден щели да правят сватба... Ама аз тая работа така не мога остави. За туй ще се венчея за нея преди това, пък ако смее да дойде някой да я взаме от мене!
Нощта се беше вече спуснала напълно. Небето се беше оцъклило, тънък студ стягаше въздуха и караше двамата да се загръщат в кожусите си и да ускоряват стъпки.
-Студено, брей! Не ще да се засмее тая баба Марта и не ще!- обади се Рали.
-Не ще. Види се и на нея някой ѝ е крив, като на Стойнината майка... –отговори Богдан. -Я ела да идем до кръчмата, да се постоплим малко.
Рали се засмя, прегърна другия през рамо и двамата завиха по тясна уличка, обградена от плетища и тук там по някой кирпичен дувар. Кръчмата на Коста-малка едноетажна сграда с варосани стени, оронени на места- беше залепена за гърба на къщата му. През малките прозорчета, замъглени от парата, се цедеше мътна светлина, разстилаше се на два светли квадрата на калта отпред. Като отвориха вратата навън се плисна топлина, примесена с киселата миризма на вино и непрани шаячни дрехи. В стаята бяха наредени пет-шестина маси, заети с хора. Глъчката вътре стихна за миг, като пиячите по масите са заизвръщаха да видят кой влиза, после си продължи с предишната сила. Двамата се огледаха за места, докато някой им подвикна от другия край:
-Боне, тука... Рали, насам идвайте.
На масата до тенекиеното кюмбе се беше разположил Пеньо ковачът и още двама селяни- Червен Иван и Тонко. Разгорещен, зачервен от виното, Пеньо беше съблякал кожуха си и беше останал само по риза, ръкавите му бяха завити над лактите.
-Сядайте, момчета- размаха той ръка подканящо. Другите около масата се посместиха, Богдан и Рали примъкнаха столове и седнаха.
–Какво ще пиете?- попита той и без да чака отговор се провикна към тезгяха:
-Коста! Донеси на момчета по едно шишенце и дай едно и на мене. Пиши ги на моя масраф.
Кръчмарят донесе виното и малка пръстена паничка със суха пастърма. Като надигна шишенцето, Пеньо избърса с ръка мустаците си, взе парче от пастърмата и попита:
-Де сте ходили по тъмно? Да не сте прескачали някой плет, а? Май ви видях оня ден да обикаляте край къщата на вдовицата Рада.
Наоколо се разсмяха, разсмяха се и момчетата.
-Не сме, чичо Пеньо. Ний си гледаме работата, не ходим по чуждите плетища.
-Знам ви аз вас! И аз съм бил ергенин като вас. Дорде старият не ме натисна да ме жени, все по плетищата на вдовиците висях, гащите си изподрах да ги прескачам!- ковачът се разсмя, расмяха се пак и другите.
Надигна пак шишето, преглътна и после стана сериозен.
-Приказвам си аз, ама то не е до смях... На Рада с мъжа ѝ акрани бяхме, от деца се знаехме. Отиде си и той без време, остана тя сама жена къща да върти. С тия деца и тая сама жена, кое по-напред?
-Тъй, чичо Пеньо- поде Рали.- Много сиромаси си отидоха. От войнити само колко се не върнаха... То тяхното тегло се свърши, ама останаха жените и децата им да теглят.
-Пенсии щели да плащат на вдовиците, па не знам си какво- продължи Пеньо, сякаш не беше чул. –Няма песии, брате. Хазната била празна, репарации трябвало да се плащат на сърби, на гърци, на англо-френци... Няма пенсии и всичко от гърба на такива като нас го смъкват, дето все се чудим как да съберем двата края. Чунким за нещо ни трябваше тая война, дето я водихме...
-Остави, чичо Пеньо- обади се Богдан. –Не мисли тия работи. Било, каквото било, нали сме живи и здрави- пак добре.
-Тъй, оправяйте се вие, младите... Ние вече сме за никъде, нашата е минала вече, ама гледайте вие да му намерите колая, че няма лесно за никой.
-Лесно е само за Щерьо- обади се Тонко, единият от селяните.- Само за него няма зла година и колкото на нас по-ни се късат гащите, той повече пари трупа.
-Трупа той, ама и за него ще дойде Видьов ден. Иде време и с него да си поприказваме ние...-ковачът искаше да продължи, но Червен Иван се намеси:
–Шшш, Пеньо! Не е за сега тая приказка. Опичай си акъла, че не знаеш кой слуша.
-Да слуша който ще!- измърмори Пеньо, но все пак замълча. После пресуши шишенцето, обърса пак уста и заговори за друго:
-Тъй е, все трупа оня изедник. Тая заран ратаят му доведе конете, нови подкови да сложим. Ама коне, ти казвам, един път! Английска порода, от кавалерийският запас ги купил, кога след Ньой орязахме конницата. Стройни, гледани, да си млад, да им се метнеш, па като ги пришпориш- да хвръкнеш. Коне за гевезлък, във файтон да ги впрягаш, не в рало.
-И за ралото си има той, не го мисли- обади се пак Тонко.- Волове само колко обра от селата, на безценица ги изкупи. Осем чифта има той, да орат с тях аргатите му.
-Нямам си друга работа, та ще седна да го мисля- изруга Пеньо. –Ама ме е яд, че тая змия каквото поиска, негово става. Ей го, нагласил е сега да жени келеметора си за Стойна, на Станьо голямата щерка... Най-голямата хубавца на селото нарочил и нея ще вземе. Нали сме през две къщи, жената ката ден е у тях, всичко научила... Ергени си имаме и ние, ама ей го на- ще ни вземе момата, като няма кой да му се опре...
Богдан гледаше пред себе си, без да отговаря. Усети погледа на ковача върху себе си, вдигна глава- Пеньо го гледаше право в очите, без да мига.
Богдан посега, надигна шишенцето си и го пресуши на един дъх. После стана, подбутна Рали и каза:
-Рали, ставай да си вървим.
Рали стана и двамата тръгнаха към вратата. Ковачът също стана и ги последва. Отвън хвана Богдан за рамото и му каза с промен глас, като да не беше слагал капка в уста:
-– Боне, слушай сега! Ще ме прощаваш, че вътре така ти говорих, ама по-добре да го чуеш от мене... Наше момче си, знам къде ти е болката и не мога да те гледам как се гърчиш, като че те свива корема. Знам, че Стойна ти е взела сърцето и за това ти казвам- вземи се в ръце, па се дръж като мъж. Като мъж, дето знае какво иска, и как да го направи.
-Нищо, нищо, чичо Пеньо. Станалото-станало, обида не съм ти взел... А за другото- питахме веднъж, отказаха ни. Няма сега да ходим да правим панаири, да ставаме за смях на хората.
-Богдане- обади се пак налбантинът. -Питал си, викаш ми. Ама е дошло време кога се вече никой не пита. Дошло е време кога ако ходиш да питаш, ще те въртят като измекярин циганин и ще станеш за резил...Станьо е мека Мария и оная усойница, жена му, го ръчка. Тя нагласила работата, тя му вършее тръни на главата и го уговаря. И Стойна държала у тях, нийде не ѝ давала сама да ходи... Боне, мъж си ти вече и трябва като мъж да се държиш! Не е време за питане!
Замълча, после продължи:
-Туй ти казвам аз, от мене да го знаеш. Не ще вече питане!-погледна ги, поклати глава и продължи.- Хайде сега вървете. И помни що ти рекох! Мене ме знаеш- аз съм тука, с каквото мога, ще помогна... С баща ти сме братови деца, няма да те оставим така.
-Благодаря, чичо- отговори му Богдан. Кимна на Рали и двамата тръгнаха напред. Преди да направят няколко крачки, ковачът извика след тях:
-Моя дъщеря да беше, сто пъти щях да ти я дам!... Момък като тебе струва колкото десет Щереви копелдаци!
Богдан не отговори и двамата потънаха в мрака.

***

Като ги видя да влизат в двора на църквата попът зяпна. Беше облечен с расото, патрихил беше наметнал и на гърдите му висеше кръст. Брадата му затрепера и от далеч се видя как пребледня. Постоя като закован, па току се сепна и рече да затвори вратата, но Рали я подпря с крак.
-А бе вие луди ли сте! – развика се попът. –Туй е щерката на Станьо Минков! Тя е годена за сина на Щерьо Пуков, какво правите вие! Къщата ще ми запалите, проклетници!
-Годена е, дядо попе, ама сега ще развалим годежа! Ето ти я тука, попитай я сам дали иска да се жени за Щеревия копелдак, или не. Тя сама ще ти каже- Богдан се приближи, натисна вратата и попът отхвръкна навътре.
-Нищо не искам да питам, нищо не искам да знам! Обирайте се от тука! Не ми трябва беля на главата, не ща да се разправям после с Щерьо. Нищо няма да правя!
Богдан влезе в църквата, Стойна го последва. Вътре бяха запалени кадилниците, клисарят държеше венчалните корони.
Рали остана до вратата, подпря гръб на нея.
-Ще правиш, дядо попе. Ще правиш. И сватба ще правиш и молитви ще пееш. Не е най-страшният Щерьо на този свят. Я виж тука!- Богдан се приближи, отметна страната на новия си овчи кожух, показа се пушката която носеше отдолу.
-Анатема, безбожнико! В Божият храм с оръжие влизаш. Ще те накаже Господ, да знаеш.
-Нека, дядо попе! Той Господа има и за други работи да ме наказва. Три войни съм изкарал, срещу кой ли не съм се бил. Турци, сърби и гърци, англо-френци... Що народ остана по полетата. Вярващи, невярващи- никой не подбираше, кога вдигнеше пушката. И аз не подбирах, и сега няма да подбирам... Пък ако Господ иска да ме накаже и за това, ще трябва да го впише отдолу на сметката.
-Ще гориш в ада, еретико- закълна попът.
-Тъй да е. Надали твоят ад ще е по-страшен от туй, дето го видях по войната...Свърши си ти сега работата, пък за мене не бери грижа. За себе си мисли, че не ще ти е драго като враг да ме имаш.
Попът го погледна, поледна и Стойна, па я попита:
-Стойне, кажи, чедо, воистина ли искаш с тоя разбойник в брак да влизаш?
-Искам, отче! По своя воля съм дошла, и никому други жена не искам да ставам. Моля те като баща, направи ни това добро!
-Тъй да бъде, да става каквото сте намислили. Ама да знаеш, че го правя за тебе, не зарад тоз нахранимайко, дето с оръжие ме заплашва!
Попът се обърна към него и попита:
-Разбра ли ме, Богдане?
–Разбрах, отче. Ще ме прощаваш, че с лошо започнахме, ама басма не цепя на никого аз вече!
Попът само въздъхна, отиде към олтара и рече:
-Ха застанете тука сега. Кум ще ви е онзи другият келеш, тъй ли?
-Той, отче. И да знаеш, че по-добър кум от него няма да намериш!
-Какъвто младоженецът, такъв и кумът- поклати глава свещеника, па взе книгата, отвори на страницата и започна:
-Благословен Господ!
-Господи помилуй - обади се след него клисарят...
Богдан стоеше и гледаше Стойна, думите на сещеника минаваха през него без да достигнат съзнаннието му. Тя стоеше, стиснала в ръце свещта, очите ѝ сияеха. Обърна се към него, погледна го, усмивката ѝ блесна. Прииска му се да я грабне в ръце, да я прегърне, да я държи и да не я пуска. С мъка удържа желанието, натисна го надолу, опита са да се вслуша в молитвите, но не успяваше. Кръвта удряше в слепите му очи, една едничка мисъл се въртеше в главата му: Ето я, до него. Стойна, неговата жена...
-...и ви венчавам в Името на Отца, Сина и Святия Дух. От сега нататък ще сте едно. Амин!
Последните думи на свещеника бяха заглушени от силни удари по вратата. Рали притича, отвори и вътре влетя задъхан момчурляк. Богдан го позна- беше Кънчо, синът на Пеньо налбантина.
-Бате Богдане! Бате Богдане!- развика се малкият.- Чичови Станьови се научили за кака Стойна и идват право тука! Пратили да викат и Щерьо, иде и той със сина си, с баджанаците си, ратаите подбрали! Искат да си приберат кака Стойна. Тейко каза сегичка да тръгвате, дорде не е късно.
-Видя ли какво ми докара до главата!- развика се и попът. –Оправяйте се сега сами, мене не ме търсете.
Богдан се усмихна, прегърна Стойна и проговори:
-Не бой се! Нека ми дойде Щерьо, нека те вземе от мене.
-Не се боя- отговори тя и се притисна в него.
Попът остави псалтиря, свали патрихила и тръгна към вратата. Отвори я, излезе на двора и понечи да свие към къщата си, но спря като закован- в двора на църквата влязоха Станьо, жена му, брат ѝ и още няколко роднини. Попът се обърна, закръсти се и пристъпи пак в църквата.
Като остави Стойна, Боган излезе напред и закрачи към новодошлите.
-Добре дошъл, бай Станьо- обади се той. –Добре сте дошли всички.
Станьо приближи, застана пред него. Беше по домашни дрехи, без каскет, в посивялата му коса имаше сламки. Види се-беше давал на храна воловете когато го бяха извикали. Постоя, извърна се, погледна жена си, после погледна Богдан в очите-двамата бяха на един ръст- и каза тихо:
-Богдане... Моето момиче, Стойна... За нея съм дошъл. Отвел си я от къщи тайно, като крадец как отнася. Та дойдох да си я прибера. Тя е годена, на друг е обречена, та да си я вземем и да си наредим работите, както подобава.
-В грешка си, бай Станьо- заговори Богдан.- Стойна, дето я виждаш пред тебе, не е твойто момиче вече... Аз съм ѝ мъж, тя ми е жена и никъде няма да върви. Никъде не я пускам.
-Мамицее!- писна изведнъж Станьовица. –Почерни ми момичето, тоя колибарин! Завлече ми детето, тоя дрипав циганин! Открадна я като пладнешки разбойник, да живеее като просякиня при него! Да пукнеш дано изеднико, и помен да не остане от тебе! Как не даде Господ от войната да се не върнеш, там да ти се проточат червата и чакали да ти глозгат кокалите!
Станьвица продължи да кълне, но Богдан не я слушаше. Обърна се пак към мъжа пред него, и рече:
-Тъй е, бай Станьо. Ето ти го попа, питай го ако не вярваш. Ето ти я и Стойна, питай и нея, дали право казвам.
Станьо стоеше, по наболото му с брада се четеше объркване, сякаш не знаеше за какво е дошъл и какво иска. Погледна пак Богдан, погледна и Стойна, повика я:
-Стойне, ела, тейко... Кажи ми каква сте я свършили вие двамата.
Стойна приближи, застана до Богдан и пъхана ръка в неговата длан. Устните ѝ бяха побелели, но очите ѝ гледаха уверено.
-Тато...-промълви тя. –Вярно е. Оженихме се, негова жена съм вече. Него искам аз, и по своя воля дойдох.
–Ама защо така? Защо не дойде да ми кажеш? Искаш го, искаш- ама не можахте ли да дойдете, да попитате като хора? Щом такава била работата, щяхме да видим, да наредим...
–Не става, бай Станьо. Веднъж вече питахме, отказа ни се. Сега вече никой не питам. Стойна обичам аз, мене обича и тя, никой се не пита тука –обади се Богдан.
Баща ѝ ги погледна, въздъхна и всички го чуха как рече:
-Ех, Божеее!
Изправи се после, погледът му се избистри, обърна се, погледна другите и каза:
- Няма какво. Работата е свършена. Наша Стойна не е момиче вече, булка е, има си мъж, има си рода.
-Млъкни, бе, никаквецо! –закрещя пак жена му. -Дъщеря му откраднаха, а той стои като пукал! Мъж ли си ти бе, или жена, та си скръстил ръце? Я вземи един кърпел, тресни го в главата тоя нехранимайко, па си вземи щерката! Уговорка имаме, мъж сме ѝ намерили, имотен- не като тоя голтак! Прибери си я и да си я задомим както подобава!
-Жена... –опита се Станьо да каже нещо, но тя не спираше:
-Ти като си ахмак, други мъже ще се намерят! Братко-обърна се тя към брат си,- то се видя, че тоз абдал трябва пола да носи, а не гащи, ами поне ти ми помогни! Прибери ми детето!
Брат ѝ се размърда неудобно, погледа, погледа и тъкмо се накани да каже нещо, когато в двора влезе голяма група мъже. Напред вървеше Щерьо, след него идеше синът му, кръстник им и няколко аргати. Щерьо приближи уверено, черният му астраганен кожух се влачеше току до земята. Застана до Станьо и без да погледне към Богдан, попита:
-Свате, какво става тука? Какви са тия панаири, дето ги правите?
Преди Станьо да може да отговори, Богдан пристъпи напред и проговори:
-Аз ще ти кажа, бай Щерьо, мене питай... Както виждаш, сватба правим. Стойна и аз се взехме, както си му е редът.
Щерьо го подледна и рече:
- Какво ми говориш бе, момче? С тебе работа нямам аз! Със свата си съм дошъл да говоря, не с келеши, дето имат още жълто около устата. Махни се сега и ме остави, че работа имам да върша-дошъл съм да си взема каквото си е мое и толкоз. Повече приказки не искам да слушам.
-Твоя воля, бай Щерьо- отговори му Богдан.- Като не щеш да се разправяш с мен- недей. Но едно ти казвам аз- тука твое нищо няма и нищо няма да вземеш.
Щерьо гледаше с белезникавите си очи, наклонил глава на една страна, сякаш не разбираше какво му се говори. После се изправи, тънка усмивка заигра по усните му:
- Кой си ти бе, келеш? На какво ми се правиш ти? Ти знаеш ли кой съм аз? Ти си мислиш, че като си накарал попа да ви венчее зорлем и аз ще скръстя ръце? Че ще те оставя да ме правиш за смях? Я бе- подвикна той на аргатите си.- Изхвърлете го тоя от тука! А ти- протегна той ръка към Стойна, -ела насам!
Аргатите тръгнаха напред, Богдан стисна зъби. С края на окото си видя как Рали мина ловко на страни и се приведе, хванал в ръка пушката си. През оградата на църквата видя по улицата да тича Пеньо, стиснал в ръка кол. След него тичаха двамата селяни от кръчмата- Червен Иван и Тонко- и те с тояги в ръце. Богдан посегна и стисна Щерьо за ръката- видя как лицето му се сви от болка.
-На кого викаш ти така, бе?- процеди през зъби той.- На моята Стойна ли ще нареждаш ти?
Присегна се и с другата ръка, хвана го за реверите на кожуха и като се напрегна с цялото си тяло го блъсна силно назад. Щерьо направи една-две преплитащи се крачки и се пльосна на гръб. Двама от аргатите се спуснаха да го дигат, докато другите тръгнаха към Богдан. Той остъпи назад, отметна кожуха и насочи напред пушката, която висеше от рамото му под кожуха. В следващия миг до него застана Рали, и той с пушка в ръка.
Като видяха пушките, Щерьовите аргати спряха объркано и погледнаха назад към господаря си. Без да ги остави да се опомнят, Богдан проговори:
-Вървете си с добро, момчета. С вас крамола нямам и вие с мене нямате. Каквото има да се разбираме, с вашия чорбаджия ще се разбираме.
Онези се поколебаха, но преди да се решат на нещо, напред излезе Станьо и извика:
-Спрете се! Богдане спри! Недейте така, не сме за това дошли тука! Кръв само да няма, ще се разберем като хора.
Отиде до Щерьо, който беше вече станал и отупваше калта от кожуха си.
-Свате, ще прощаваш, ама сам виждаш. Тия двамата, младите, сами са си наумили, сами са я свършили тази работа. Какво да сторя аз? Ето го и попа, и той потвърди, че по тяхна воля ги е венчал. Обич нали е, не пита. Ние старите може да гласим, каквото си искаме, ама обичта не иска и да знае! Та и тия лудетини не са питали никой.
-Така значи!- просъска Щерьо. – Отмяташ се от думата си? Добре, ще знам аз от сега нататък с какъв човек съм имал работа. Ама да се не каеш после!
-Кого заплашваш ти, бе?- чу се отзад гласът на Пеньо.- Искаш ли пък аз да те подхвана пък сега? Ама да знаеш, че аз пипна ли те, не можеш кокалите си събра!... Ще заплашва, гадината му с гадина!
Преди още да е довършил, Станьо вдигна ръка и с ясен, твърд глас проговори отново:
–Щерьо, време е да си тръгвате... Тука работа нямаш ти повече. Тука сме си само наши хора вече, а тебе никой не те е канил. Ха върви си с добро.
-Ще патите за тази работа! Ще ме запомните добре всички!- извика Щерьо, като се обръщаше към файтона си. Но като видя, че Пеньо разблъсква хората и тръгва към него, скочи вътре, скочи до него и синът му, шибнаха конете и файтонът затрополи надолу по улицата. Щерьовите ратаи се поогледаха, пък тихомълком се изнизаха и те из вратата.
-Благодаря, бай Станьо- обърна се към него Богдан.
–Не съм ти аз бай Станьо, ами съм ти дядо!-извика на свой ред Станьо. Беше се изправил, очите му блестяха с нова светлина. –Дядо ще ми викаш ти на мене, поразнико! Ха сега целувай ръка на дяда си.
Богдан се наведе, целуна Станьовата корава ръка. Изправи се, Стоина дойде до него, целуна и тя ръка на татко си, Богдан я прегърна и рече:
-Хайде, дядо, да ви водя дома сега, да отпразнуваме сватбата.
Обърна се след това и извика:
-Кънчо! Къде си, батьовото?
-Тука съм, бате Богдане- обади се малкият, който беше стоял отстрани.
-Кънчо, тичай да кажеш на Коста да отваря кръчмата. Да вади буретата с вино, ракия да наточи, че идем. Да нареди каквито има мезета, па да изтича до каракачанина и да му каже да заколи 5-6 ялови овце. Още сега да ги заколи и да ги нареди. За пари- аз съм насреща. После ще се оправям с него. После ще идеш да извикаш Мароканеца, Герго и Върбан- да взимат музиката и право на кръчмата.
-Ама той Мароканеца днеска сече тополата на Стоян Кочов...- опита се да обясни малкия, но Богда го прекъсна:
-Ще му кажеш да зарязва всичко и веднага да търчи. Където е, там да почва да свири. Бате Богдан и кака Стойна се женят, така му речи!... Хайде, тичай сега. И като тичаш, който срещнеш, викай да идват. Запомни ли?
-Запомних!- извика Кънчо и понечи да тръгне към вратата но Станьо го спря.
-Кънчо, чакай. Искам и за мене една работа да свършиш, па след това търчи да сбираш музиката... Ще идеш дома сега и ще кажеш на старата да бръкне в раклата, и да ти даде наниза с махмудиите...
-Наниза си не давам! Чу ли! Наниза си не давам, проклетнико!- изкрещя Станьовица, която до този момент беше стояла с отворена уста, нямо гледаща ставащото пред нея. –Наниза си не давам на тоя гол циганин!
-Жено- отвърна ѝ Станьо през рамо.- Затваряй си устата.
Станьовица продължи да крещи, после изтича от двора и хукна надолу по улицата.
-Няма нужда, дядо- обади се Богдан. –Не ми трябва зестра на мене.
--Не може, зетко- извика пак Станьо.- Ти и да не щеш, дете ми е на мене Стойна и аз не мога току тъй я дам без дар. Жив да не съм, да я видя с празни ръце в къщата на мъжа си да влиза. Не наниза, каскета от главата си ще дам!... Хайде, Кънчо, тичай сега.
-Сегичка!-извика малкият и петите му засвяткаха по улицата надолу.
Богдан стисна пак ръката му и рече:
-Сполай ти, дядо!... Ха идвайте сега у дома. Всички идвайте!
Надолу по улицата напред тръгнаха заедно- Станьо вървеше до дъщеря си, Рали крачеше до Богдан. Един по един от улиците заизлизаха хора и тръгваха с процесията. Няколко от Стойнините дружки притичаха, Стойна пусна Богдан и отиде при тях. Те положиха на главата ѝ венче, хванаха се за ръце около нея, запяха. Някъде през улиците се чу музиката, приближаваше, ставаше по-силна.
-Бре, бре, бре-е-е!- извика Рали, смъкна пушката от рамо, вдигна я във въздуха и натисна спусъка. Изстрелът отекна от околните къщи, девойките писнаха, пуснаха се, после пак се хванаха и продължиха да припяват. Стойна вървеше между тях, прегръщаше я ту една, ту друга.
Когато стигнаха тяхната улица музиката беше пристигнала, свтабарите се заловиха на хоро. Още преди да стигна до къщата старата излезе да види каква беше глъчката. Погледна към тях и остана като закована. Вдигна ръце, хвана се за главата, завайка се:
-Богдане, Бог да те убие поразнико, дето булка ми водиш без дума да ми кажеш! Не можа ли две думи да ми речеш, майка, да знам, да се приготвя? Хора ми идват а аз нищо не съм наредила.
-Нищо, мале- прегърна я Богдан. –Всичко каквото трябва, ще наредим. Ха приеми снаха в къщата си.
Стойна приближи, наведе се, целуна ръка на свекърва си. Тя хвана с ръце лицето ѝ, на свой ред я целуна по челото. Бркна в пазвата си, свали малкото разпятие което висеше на врата ѝ и го сложи на шията на Стойна.
-Добре си ми дошла, дъще. Прощавай, че друго нямам какво да ти дам, ама твоят мъж хубаво ме нареди мене. Добре дошли и вие, добри хора- обърна се тя към сватбарите. –Влезте, гости ми бъдете... Влезте, аз ще изтичам да видя с какво ще ви посрещам.
-С нищо няма да ни посрещаш, мале!-извика Богдан. –Ние ще те водим с нас, ние ще те посрещаме...Всичко сме наредили, всичко си имам!
Вдигна в ръцте си Стойна, завъртя я, тя се смееше, останала без дъх.
-Обич си имам аз!... Е-е-хей-и-и! Обич! ...Нищо друго ми не трябва...