автор: Tiranozavar

Той знаеше, че не става дума за просветление. Небесата никога не се бяха раздирали, подобно на плащеница над главата му. Сънищата му от времената, когато бе все още момче, не са били накъсвани от гласове.
Не бе срещал ангел, приел по изключение човешки образ. Не се бе питал откъде идва и накъде отива. Дали има дух в заровеното под десетки килограми пръст тяло и къде се изпарява, когато белите червеи отворят гладни усти и между зъбките им мършата се преобръща на храна. Такива неща в биографията му нямаше. Погледнеше ли назад, тя приличаше по-скоро на техническа сводка. Като дете риташе топка, както го правеха всички. Коленете им побеляваха от градския прах, а от онези времена върху неговите останаха само няколко едва забележими белега. Не бе изтръпвал в присъствието на момиче, ако не броим първото докосване до чужди устни. Очите му се затвориха, сякаш става дума за нагласен от някой друг кадър, а после и преди отново да може да ги отвори, лицето на момичето вече се бе разтрошило на десетки момичета. Десетки лица, очи и устни, които се меняха карнавално, докато край тях светваха и гаснеха улични лампи, романтични свещи, рекламни табели, далечни звезди, бенгалски огньове, прегарящи сред пустошта огньове... Един и същ вкус, едно и също замайване, една и съща премала. И дори думите еднакви, сякаш бяха камъни, захвърлени по него, за да го унизят. Нима така бе с всички? С всички момчета? С всички момичета?
Устните миришеха на сън и свежи треви, на копнеж и умора, на прищипано от цигарения дим опарване, на ток, който притичва в гръбначния му стълб и възпламенява центъра на неговото тяло, дори и на досада, понякога на навик, но и на невинност, на страст. Ръцете галеха гърдите, а после обратното, без да можеш да разпознаеш чий са тези ръце. И стъпките по пясъка бяха тъй еднакви. Морето все така се зъбеше, а кожата отесняваше. Но чия кожа? Всичко бе предвидимо. Дори и отвращението, винаги готово да оголи кървави зъби, насъскано кой знае от какво... Откъде се пръква човекът? Нима е случаен взрив, верига от възторг и огорчение, отекнали случайно в този тъй къс коридор към смъртта...
Затова и когато стана кардинал и облече дългата червена одежда, той знаеше, че това е победа. Беше прескочил бездната, в която останалите тленни все още се давеха в пяна, бе преминал в лоното на църквата без да е вярващ, без да смее да нарече себе си дори атеист. Бе нещо трето, което не можеше да долови у никой друг. Момчетата, с които бе ритал топка, бяха станали инженери и лекари, миньори и ватмани, пилоти и учители. Имаше един затворник даже сред тях, приел да встъпи във вярата от страх. Но той не бе като нито един от тях. Бе се издигнал в йерархията от отвращение. От повторение. И дори не от любопитство да разгадае стар ръкопис, да целуне ръката на папата, да положи чело в нозете му и да поиска прошка от това, което гледаше на смъртните надменно или пък не... Може би погледът на Създателя, ако има такъв, е пълен с тъга, клепачите му натежават от сълзи, в които се отразява цялата ни суета, цялата човешка вакханалия...
Не го интересуваше. Беше кардинал, защото бе осъзнал, че човешкият живот е като детски конструктор. Зъбците на едното кубче захапват следващото, а после над тях се надграждат и още, и още, и още... Докато върхът на това, което си въобразяваме, че правим се извиси в нещо, което си въобразяваме, че съществува. Така бе устроена и църквата. Сбор от души, устремили се към познание, което няма вкус, нито мирис, нито тежест, нито съдържимо. Сън на болник, обърнал трескави очи към нищото. Докато в неговия свят всичко отдавна бе ясно. Пясъкът и въгленът имат сходна природа. Вятърът ги разнася в безкрая, после случаят ги съединява. Човешкото око няма как да проследи кръговрата, зеницата е неспособна да направи пълен оборот дори в собствената си очна ябълка. Затова и той вярваше, че единствено неговото опрощение е истинско. Зад дървената решетка на изповедалнята минаваха десетки и десетки сенки. На мъже, и на жени. На юноши и на девойки. На старци и старици. Гласовете им бяха тихи, понякога примирени, понякога украсени с хлипове, понякога сухи като клонче, отронило се от изгнило отвътре дърво, приличаха ту на смачкано в нечия длан писмо, ту на молец с пъргави челюсти.
Излъгах, откраднах, изневерих, усъмних се. Десетте смъртни гряха се вплитат в една само нишка – дълга и здрава, с която можеш да изтеглиш „Титаник“ от дъното на Атлантика и Ноевия ковчег от заскрежените върхове на Арарат. А той е добър в изпридането. Най-добрият в църквата. Защото познава лъжата. Лъже, че вярва. Защото е изкусен и тих като крадец, когато не само надниква, а смело гази в чуждите животи. Защото е изневерявал хиляди пъти. Но не на момичетата от детството, с изтръпнали от целувките му устни, нито на девойките, с които по-късно се натискаше в училищните тоалетни, коридори, съблекални, нито на онези, които дойдоха след тях. Сладки като захарче на върха на пръстите, тръпчиви и твърди като ядка между зъбите, нацупени като сладкиши, поръсени с пудра захар, своенравни, притеснителни, настъпателни, пък дори и двойствени, и тройнствени. Една и съща жена, побрала всички роли в едно само изражение. И в един само повик. Да не се трупа в сметката й това разколебаване, тази слабост... Това залитане, отче, което никога повече няма да се повтори.
Понякога срещаше мъже, които с нещо му напомняха за него самия. Хладни и разсъдителни, дори леко дистанцирани. Идваха в църквата така, сякаш посягаха към салфетка. Може и без нея, но щом е наблизо, щом е под ръка. Тези мъже познаваха миризмата на гнилоч, която се носи в канавките. Бяха се въргаляли в тях. А всяко легло и всяко ложе дори може да пропадне. Дори от симфонията може да лъхне на кикот. И най-нежното докосване да премине в див спазъм. Победителят да се окаже джудже, а красотата бавно да се оттече и от най-възвисения шедьовър. Така е то. Гласовете на хористите се издигат под купола, лазят по витражите, трептят на върха на пламъка от свещите, но това е само дреха, която той може да разкъса с небрежно махване. Само шум, шум, шум...
Бог няма. Съществува само убождане под лъжичката, гадене, което стига до адамовата ябълка, повик да се измъкнеш от този кръговрат. От дрезгавината на живота, взел те като заложник, от импулса в синапсите, гънките на мозъка, невроните... От корена на твоето тяло, толкова нежно, толкова ранимо, че времето го изморява, а емоциите изсушават. Гладът го подхвърля, а смехът го приближава до Ада. Защото единственото, което трябва да бъде позволено на тази душа, свита като в орехова черупка, е надменността. Тя се издига като хвърчило, подето от вятъра, изтънява сред облаците и се смее ли, смее...
Защото няма вечен живот, чада мои, ние сме просто прашинки и въглен. Биологичен отпадък. Храна...
И прощавам ви греховете в името на Отца, и Сина, и Светия дух.