автор: tvoiapoznata

Сутринта на 14 януари беше невероятно топла и слънчева. Роуз се събуди в огромната си спалня сама. Погледна часовника си и въздъхна отчаяно. Беше десет и половина. Прекрасно. Вече закъсняваше за работа. Стана тромаво от леглото и затърси халата си.
След около час вече се спускаше по стълбите, все още сънена. Боян я чакаше в трапезарията с чаша кафе.
- Няма нужда да бързаш. Лора пое смяната ти.
- Стига бе. Сериозно ли?
- Сериозно.
- Ти ли й се обади?
- Да.
- Ами ако бях станала на време? – Боян се засмя весело.
- И кога си ставала на време, ако смея да попитам.
- Ставам. Когато се налага. И когато благоволиш да ме събудиш на време.
- Хайде, скъпа, не се сърди. Все пак ставаш на 18. Вече си голям човек. С повече права и по-малко задължения. – Роуз засия, като дете.
- Нали?
- Да, имам подарък за теб.
- Само един? – Боян се усмихна по-широко. Обичаше да вижда Роуз доволна. Беше като истинско бижу. Даваше си сметка, че откакто беше излязла от школата тя ставаше все по-щастлива. Боян се беше запознал с коренно различно момиче там, преди две години.
За няколкото месеца, в които беше извън границите на Академията, Роуз беше възвърнала спокойствието си. Записа в местния университет Архитектурен дизайн. Започна работа, като барманка в един от местните клубове. Категорично отказа на Андрю да й помагат финансово, или по какъвто и да е друг начин. Не успя, обаче, да се отърве от компанията на Боян. В момента, в който зави, че напуска Академията, той й беше назначен за лична охрана. Лилия остана непрклонна.
Въпреки че беше поне с 15 години по-голям от нея и беше действащ агент преди да се срещнат, Боян се оказа невероятно добра компания за малката, както я наричаше. Роуз не можеше да го отрече. Като изключим това, че видът му бе все още като на жив убиец, той беше изключително находчив, забавен, тактичен и когато се налагаше, буквално ставаше незабележим. Роуз нямаше основания да се оплаква от него, нито пък той от нея. Единственото, за което Боян мърмореше, беше, че толкова красиво момиче, като нея, отказваше да се среща с момчета.
А тя беше станала красива. Не израстна висока, като майка си. Остана фина и нежна, към метър и седемсдесет. С огромна естествено руса коса, която се чупеше на вълни по гърбът й, и тези странни платинени кичури по рождение. Очите й бяха невероятни, големи и виолетови, описани с гъсти мигли. Устните й бяха плътни, кожата-бяла,като порцелан. Роуз беше красавица и не й пукаше за това. Роуз умееше да се бие смъртоносно, но никой от сегашните й приятели не знаеше за тези й умения. Роуз беше живяла в спартански условия 17 години и израстна като изключително скромен и дисциплиниран човек. Сега Роуз беше на прага на новия си живот.
Беше изпълнила задълженията си. Беше останала в Академията до края на обучението си. Беше изрядна и старателна. Андрю нямаше основания да я упрекне в мързел или липса на старание. Роуз се беше превърнала в перфектен боец. Още на седемнадесет години. Всички си мислеха,че се е примирила и всички останаха изненадани, когато в деня на дипломирането си заяви, че напуска школата. Още нямаше пълнолетие и се изправи пред майка си отново разчитайки на ината си. Учудващо, Лилия й разреши да се изнесе.
Роуз заяви, че не иска само да излезе в града. Искаше да няма нищо общо със школата вече, нито да се възползва от името си. Искаше да изгради живота си сама. От началото. Не искаше да се превръща в богата разглезена кучка. Това, Лилия прие много по-лесно от факта, че детето й излиза от защитената Академия почти без охрана. Накрая й даде достатъчно самостоятелност, но не й позволи да се движи в града без Боян.
Роуз не можа да се отърве и от други придобивки. Настани се в мезонет от 140 квадратни метра на последния етаж на луксозна бизнес сграда в самия център на града. Тук бяха живяли родителите й. Лилия остана непреклонна и за това. Заяви, че щом момичето й желае да живее самостоятелно, поне ще може да се възползва от лукса, който й се полагаше по рождение. Освен това всички бяха единодушни, че Роуз реално не разполага с никакви финансови средства, тъй като сама се беше отказала от такива. Значи, нямаше с какво да си плаща наема. Съвсем като наследство се сдоби и с два чисто нови автомобила. Едно спортно волво за нея и мерцедес най-нова класа, за Боян.
- Ще има ли купон днес? – мъжът я подкачи още преди да е изпила първото си за деня кафе.
- Ще решим по-късно. – Промърмори Роуз, очаквано безразлична.
- След лекциите, може би?
- Може би.
- А мъже ще има ли?
- Ще поканя някой от колегите си.
- Така е по-добре. – Засмя се Боян.
- Ти мислиш за моето щастие.
- Сарказъм ли усещам в тона?
- Не, от къде, на къде? – Роуз беше самата невинност. Боян не се хвана.
- Просто не искам да си сама.
- Няма да съм сама.
- Да. – Роуз го изгледа над чашата си с кафе.
- И какво друго?
- Толкова ли ми личи?
- Че си притеснен ли? Да, личи ти.
- Прекрасно. И аз ще пазя живота ти.
- Не се безпокой толкова. Още си професионалист.
- Да бе да. Толкова голям, че едно младо момиче на 18 ми разчете мислите. Какво остава за един истински неприятел?
- Да разчитаме на това, неприятелите ти да не са толкоа добри, колкото това младо момиче.
- Туше! – Боян се усмихна.
- Какво изкаше да ме питаш?
- Чудя се дали няма да искаш да посетим старите ти познайници. Все пак стана на 18. – Роуз помръкна но само за момент.Бързо се овладя.
- Да, ще трябва.
- Хайде де, Роуз. Все пак не си ходила от половин година. Андрю и Сергей не спират да питат за теб.
- От четири месеца.
- Какво?
- Първо от четири месеца не съм ходила там и второ Сергей е на мисия почти от същото време, така че няма как да те е питал за мен. А Лилия? Тя пита ли за мен?
- Не се шегувай, момиче. На Лилия й е мног мъчно. Знаеш го.
- Бояне, скъпи, преиграваш. На двайсет километра сме от тях.
- Да, права си, преигравам.
- По-скоро на теб ти е мъчно за бойните ти другари.
- Сега пък ти преиграваш. Казах ти, наситих се на бой. За цял живот. – Роуз се усмихна мило. Да, бяха си говорили вече за мисиите, за напрежението, за тревогите и за мъката по изгубените другари. Боян беше изгубил много такива. И беше уморен. Преди да го пратят тук пазеше неутралитета на Турция. Сега пазеше единствено Роуз. А беше още толков млад...
- Добре. – Роуз се примири. – днес ще празнуваме. Измисли ли плана вече.
- В движениие.
- Най-добре.
- Кога свършваш лекции?
- В три.
- Ще те чакам на входа.- Роуз се надигна да тръгва, но се спря.
- Как е Марк?
- Все същото.
- Включи и него в графика.
- Разбира се. – Марк Бентън беше на легло от десет дена. Прекара тежък инсулт и състоянието му все още беше критично.
Боян чакаше Роуз на входа на университета, точно в три. Роуз имаше време да си вземе довиждане с колегите и да уговорят малък купон същата вечер. След това се спусна към черния мерцедес. Момичето не се притесняваше да демонстрира благополучие, не и напоследък. На всички бяха разказали историята, че е богата наследница на корабен магнат, което от части си беше чиста истина.
В движение беше започнала да сваля пухената си чисто бяла шапка и шал. Боян беше скочил да й отваря вратата, мърморейки.
- Русото момче ще дойде ли на партито?
- Опасен си, знаеш ли?
- Какво? Харесва ми?
- На теб всички мимчета ти харесват. И да. Ще дойде на партито. Приятел ми е. Част от компанията.
- Ясно. – Боян се подсмихна, вече беше подкарал мерцедеса. – Каза ли му вече?
- Какво? – Роуз се обърка.
- Че ти е само приятел.
- Той го знае.
- За Бога Роуз. Моля те. От името на цялото мъжко население на земята. Кажи на момчето и не го мъчи.
- А може би ще трябва да те оставя ти да му кажеш довечера, ще си по-искрен.
- Съжалявам, не ми влиза в службните задължения.
- Ще трябва да предоговоря условията с работодателя ти.
- Не, благодаря. И така съм си добре.
- Оооо страх те е от Лилия?
- Всъщност Лилия не е толкова страшна и умее да разпуска класно.
- Сигурно.
- Трябва да ги видиш някой път със Сергей и Андрю.
- Виждала съм ги.
- Не и когато си почиват и се забавляват. Наистина са неотразими.
- Достатъчно съм видяла.
- Между другото скоро ще се срещнеш и със самата кралица-майка.
- Какво?
- Джипът й е паркиран пред къщата на Марк. – Да, вече и тя го виждаше. Скоро паркираха зад колата и се озоваха пред Сергей. Той и Андрю пушеха на двора. Сергей ги беше забелязал и се отправи към вратата на момичето. Роуз се озова директно в прегръдката на огромния мъж.
- Честит рожден ден, красавице!
- Благодаря ти, Сергей. – Все още беше в мечешката прегръдка на Сергей, когато Андрю ги доближи. Той хвана двете ръце на момичето и се усмихна широко.
- Честит рожден ден, малката.
- Благодаря, Андрю, и вече не съм малка. – Това прозвуча наистина комично. Пред вид двата гиганта, които я бяха наобиколили, Роуз се губеше пред тях и това ги развесели изключително много. Доближи се и Боян, беше успял да паркира джипа и сега палеше цигара в движение. Роуз погледна Андрю.
- Къде е тя?
- Вътре, при Марк.
- Ще вляза за малко.
- Добре, ще ви чакаме тук. Марк има нужда от спокойствие, не от навалица. – Роуз кимна и Сергей я пусна нежно.
Момичето влезе тихо в къщата. Срещна се с Мари, тя я прегърна и на свой ред й честити рождения ден. Роуз се спря, чак когато влезе в стаята на Марк. Замръзна от притеснение. Не беше свикнала с болести и смърт. Не беше срещала смъртта още, а самата тя рядко се раболяваше. Сега стоеше пред Марк, той не спеше. Видя я веднага и се усмихна.
- Ела, Роуз, ела да те погледна. – Роуз се приближи колебливо. Лилия не реагира. Беше я усетила с невероятния си инстинкт, още преди да влезе в стаята. Сега усещаше близостта й. Нямаше нужда от приказки. Бяха заедно. Като семейство. И Марк имаше нужда от тях. Той се беше променил. Беше отслабнал изключително много. Кожата му, която винаги имаше здрав вид и силен загар, сега сивееше. Скулите му бяха хлътнали. Очите му не горяха, както обикновено. Роуз се приближи още повече и се усмихна.
- Добра среща, Марк. – Марк се усмихна, въпреки слабостта си.
- Честит рожден ден, малката. Радвам се, че доживях да те видя като красива и млада жена.
- Марк, не говори така. Ще доживееш да видиш още много. – Марк въздъхна, но продължи да се усмихва.
- Обичам те, Роуз, нали знаеш? Ти си нашето съкровище.
- Знам, Марк, и аз ви обичам.- Роуз усещаше, че говоренето го изтощава, вече почти не чуваше думите му. Повика я с ръка. Тя се доближи до него. Той прошепна.
- Не оставяй майка си, Роуз. Тя си има само теб вече. – Роуз го погали по рамото нежно.
- Няма, Марк, знаеш че няма да я оставя. – Марк затвори очи, все още усмихнат. Някой я докосна по рамото. Беше Мари. Лилия беше излязла от стаята неусетно. Роуз също излезе. Марк вече спеше.
На вън мъжете все още пушеха, Лилия не се виждаше никъде. Роуз отиде до тях, като държеше здраво чаша с горещ чай.
- Как си, малката? Държиш ли се? – Роуз потрепери леко. На вън беше меко, но все пак си беше зима. Сергей побърза да я прегърне.
- Добре съм. Много е зле. Топи се с всеки изминал ден.
- Лекарите не дават никаква надежда. Държи го само силното му сърце. – Беше Лилия. Приближи се до тях, като вадеше някаква цигара. Андрю й помогна да я запали.
Роуз погледна майка си. Сега имаше време да я разгледа. През последните четири години, суровите черти на лицето на Лилия бяха поомекнали. Тя отново беше красива и много нежна. Въпреки че остана в Академията, вече не беше боец. Зае се с административната част. Беше ангажирана, заобиколена от деца и доволна от живота. Беше успяла да открие мира в себе си.
Сега лицето на Лилия беше разтревожено. Говореше тихо и сдържано, но не можеше да скрие мъката и притеснението си. Доближи се до Роуз, като подаде цигарата на Андрю, прегърна я и прошепна.
- Честит Рожден ден, мила! Бъди здрава и щастлива. Заслужаваш го!
- Да, благодаря.
- Ще дойдеш ли с нас, в Академията?
- Да.
- А ще останеш ли за уикенда? Моля те! Знам, че ти обещах да не те намесвам, но искам да присъстваш на срещите. За подкрепа. – Роуз се озадачи.
- Какви срещи? – И тогава разбра. Разбра защо Лилия е толкова притеснена, разбра защо тримата са отново заедно. Погледна Андрю и го чу как обяснява на Боян.
- Чакаме Нейтън тази вечер. Ще дойде направо в Академията. – Сега си даде сметка, че не само майка й, всички бяха мобилизирани и делови. Отново се готвеха промени. А това винаги носеше много работа и не малко неприятности. Тази организация имаше прекалено много пари и власт, и сега същата организация оставаше без шеф. Роуз погледна Лилия и констатира очевидното.
- Ще изберете заместник на Марк. – Лилия кимна.
- Време е. – И продължи да я гледа в очакване.
- Да, ще дойда. – Да, щеше да отиде. Защото майка й имаше нужда от нея. Но не й беше приятно.
Колкото и да обичаше Андрю, Сергей, Лилия, Дея и всички други, Академията не беше неин дом. Не искаше да живее в нея, не искаше да се свързва с нея, нито с политиката й. Роуз обаче не спираше да се пита едно и също нещо. Ден след ден. Не можеше да разбере как така Лилия се съгласи толкова бързо с нея. Мислеше, че ще я натисне, ще иска и тя, като истинска Лори, да поеме отговорност за за наследството от прадядо й. Лилия не я притисна. За годината, която беше минала, никога не й напомни, че има отговорност към паметта на баща си, нито пък намекна, че ще разчита на нея да управлява един ден Академията. Роуз беше объркана. Беше решила да попита майка си за намеренията й. И беше сигурна, че сега е момента.
Преди дванадесет месеца, когато излезе от школата беше толкова развълнувана от новия си живот, че не помисли за последствията. Сега, когато видя Марк на смъртно легло, се уплаши. Ами ако постъпваше незряло и егоистично? Можеше ли да разчита само на собственото си щастие? Ами майка й? Беше преживяла толкова много, имаше основания да мрази организацията и този бизнес повече от всички. Защото именно те бяха отнели съпругът й. Но тя не ги мразеше. Напротив. Въпреки всичко се беше върнала тук.
Роуз хвана Лилия за ръката и я поведе към градината. Лилия я последва без въпроси. Нямаше нужда от такива. Знаеше, че момичето иска да пита нещо важно. Седнаха в зимната градина, където парното беше засилено достатъчно. Тук беше спокойно, бяха сами и можеха да си поговорят. Роуз погледна майка си в очите.
- Искам да те питам нещо.
- Давай. – Роуз се загледа в измъченото лице на Лилия. И й се възхити за пореден път. Лилия беше спокойна и тиха в мъката си. Пое си дъх и промърмори.
- Защо ме остави да замина? – Лилия се засмя тихо.
- Това не си го наследила от баща си.
- Кое?
- Директния подход. Той винаги беше отчайващо дипломатичен. Трябваше да премислям поне по два пъти отговорите си пред него, защото смисълът на въпросите му никога не беше ясен. Но се радвам, че си взела нещо и от мен.
- И аз се радвам. Наистина. – Наложи се да вложи цялата твърдост в думите си, защото беше истина. Искаше Лилия да не се съмнява в това. Лилия не направи никакъв коментар. С един жест я върна на темата.
- Питаше защо те оставих? Ще ти кажа защо. Ще ти кажа нещо, което не обичам да споделям с хората. Алек също мразеше този живот. Много повече от теб. Аз бях расла без родители, в условията на Академията, аз бях наказвана, лишавана от свобода и така нататък. И въпреки всичко аз едва не дадох живота си за нея. Алек? Алек искаше свобода. Не искаше да ръководи Академията.
- Защо?
- Защото – Лилия въздъхна и завъртя очи – Защото баща ти беше наистина миролюбив човек. Нещо, което аз определено не съм. Отиде доброволец на война прекалено млад и мисля, че млад се насити на многото кръв.
- Защо тогава се върна в Академията?
- Защото нямаше кой да я поеме. Върна се след смъртта на баща си. Изчака аз да се дипломирам и назначи мен за Директор на Академията. Това можа да направи. Но ти вече го знаеш.
- Да. – Лилия погледна дъщеря си и присви очи.
- Сега ми кажи какво наистина те мъчи.
- Не знам. Просто. – Роуз се колебаеше – Просто много лесно ме пусна. – Лилия отново се засмя. Беше толкова красива, когато се смееше.
- Лесно викаш. Скъпа, обичам те, с цялото си сърце. Не искам да те виждам нещастна. Ти имаш избор. Нещо, което ние с баща ти нямахме. Разбира се, че си свободна да живееш където си искаш.
- И няма да настояваш да поема семейния бизнес? – Лилия стана малко по-сериозна.
- Баща ти би искал това. А и не е нужно. Има достатъчно хора, които не са от фамилията Лори и които успешно управляват Академията. Аз, разбира се, се занимавам с това, защото ми харесва. И ти, разбира се, ще притежаваш мажоритарния дял от акциите на Академията и корабната компания на баща ти, независимо дали си тук или не.
- Разбира се.
- Но нищо повече. Никакви допълнителни ангажименти. Обещавам ти.
- Толкова ли обичаше да си агент? – Каква смяна на темата само? Лилия се усмихна.
- Повярвай ми, дълги години живеех за това, да участвам в акции. И бях добра. Мразех, когато Алек решеше да ме пази, а той беше доста по-голям от мен и си умираше да ме завре в къщи, на сигурно. Можеш да попиташ Андрю и Сергей за това. Те, горките, често присъстваха на скандалите ни.
- Да, сигурно е било весело.
- На тях? Много се съмнявам. Особено за Андрю, трепереше всеки път, когато Алек викнеше. Алек повишаваше глас много рядко, за съжаление почти винаги по адрес на мен, и си беше наистина страшен.
- И ти си се бояла от него.
- Всички се бояхме от него. Аз, разбира се, го обожавах.
- Знаеш ли? Никога не си ми говорила така свободно за него.
- Знам, скъпа. – Лилия прегърна Роуз. – Ще става все по-лесно. Повярвай ми. Ти ми помагаш много. Не знаеш колко много значи това за мен.
- Знам колко значи за всички ни.
- Да! Перфектно, дипломатично и зряло изказване. – Лилия прегърна Роуз още по-силно. – Обичам те, момичето ми, не го забравяй!