автор: apostola

Остарява вече. Всичко му смалява.
Силата му мъжка все му намалява.
Крачката му става всеки ден по-малка
и сънува нощем челна катафалка.
Надалеч не вижда, а на близо- хич пък.
Някога е мислел, че ще бъде пич пък.

Сутрин се събужда със очи гуреливи.
Тежки са в главата мислите ронливи.
Дните са му тъжни, като на венчило.
Вкъщи се изостря, като на точило.
Нощите му зеят, като стара порта.
Иска му душата диетична торта.

Ставите му скърцат, тялото се клати.
Манджата му- леща, кара на салати.
Пенсията- жалка, къса двата края...
Някой пък си мисли, че живее в Рая.
Кожата му драна, съхне на балкона,
а пък всеки втори гази през закона.

Седнал пред чучура, чака даром глътка
и слабее вече, като стара хрътка.
Някога работил за народно благо,
днеска го тормози житие недраго.
И така ще свърши, като всички гости,
за да чуе в края:"Бога да го прости!"