автор: tvoiapoznata

Лилия се беше хвърлила на един стол и беше скрила главата си в ръце. Сергей я гледаше и мълчеше, подпрян на масата. Андрю взе една бутилка с водка в движение и се зае да сипва и на тримата.
- Какво направихме, Боже? – Лилия мърмореше изпод ръцете си. Андрю я изчака да задържи здраво чашата с водка и едва тогава я остави.
- Нищо не сме направили и нищо не е станало.
- И така цяла година. – Лилия беше отчаяна.
- Та те са деца, за Бога.
- Владимир не е дете.
- Владимир е млад мъж, силен и привлекателен. А Роуз е много красиво момиче. Не прави от мухата слон. Те се харесват.
- Щеше ми се да е толкова просто.
- Малки са още, ще им мине.
- Не, няма да им мине. – Лилия въздъхна и отпи от водката. – Притеснявам се, Андрю. Познавам Владимир. Той наистина има силен дух.
- Животът му беше труден, Лил.
- Да, знам. Притеснява ме това, че Роуз е не по-малко упорита от него. Тя обича предизвикателствата, а Владимир вече вдигна летвата прекалено високо. Роуз няма да бъде задоволена от друг партньор. Ще иска мъж, като него, до себе си.
- Да, звучи ми познато.
- Стига! Това дете растеше само. Трябва да е по-практично от родителите си. Ние малка жертва ли дадохме на съдбата? Защо трябва да се обърква и нейния живот?
- Преиграваш, мила, може и да е само мимолетна заигравка.
- Мимолетна? А това тази вечер, какво беше? – Андрю помръкна.
- Детска история? – беше неуверен, дори Сергей се подсмихна.
- Какво да правя с детето?
- Не знам, Лил. Наистина не знам.
- Сергей?
- Владимир не знае нищо за Роуз. Сигурен съм. Той си мисли, че е поредната ни ученичка. Лили, той не е лош. Познаваш го. И мен познаваш. Щях ли да допусна малката да бъде наранена?
- Та ти дори не знаеше, че излизат заедно. Как мислеше да я защитиш? А и Владимир те е лъгал за срещите им.
- Лили, не ме е лъгал. Не го разпитвам за любовния му живот. Та той е на 21, за Бога. Щях да се притесня, ако няма такъв.
- Говориш за детето ми, перверзнико.
- Съжалявам.
- Извикай го!
- Какво? – Сергей се уплаши видимо, а Лилия още повече се рагневи.
- Не започвай отново да го защитаваш пред мен. Казах вече. Няма да го убия. Аз какво съм? Чудовище?
- Просто си много по-силна от него, скъпа, това е! – Добре, че беше Андрю. Винаги можеха да разчитат на него да внесе малко разум и ред в емоциите и на двамата. Лилия си пое дълбоко дъх.
- Добре. Започвам от началото. Владимир е добър човек и добър войник. И ако обича Роуз, ще се уплаши, като разбере коя е. И понеже е много благороен, ще предпочете да я защити.
- Като я остави на мира.
- Именно.
- Алек не отави теб.
- Стига! Дано и двамата да приличат много, много малко на мен и Алек.
- Дано Владимир не прилича на него. А за Роуз? Не знам, скъпа. Огън момиче е. Поздравления за девойката! – В един момент и тримата се отпуснаха. Като на магия напрежението отстъпи място на по-весели емоции.
- Нали? – Лилия се усмихна едва. – Истински бащичко!
- Да. Лилия скоро ще си намериш отново майстора. Малката започна вече да ти се качва на главата.
- Андрю – Лилия го тупна леко по рамото. – Не разчитай много на това. Детето трябва още да расте. И все още нямам равна на себе си.
- Олеееееее, и самочувствие имаш...
- ...и мога да ви поступам и двамата. Все още!
- Да, скъпа, ти никога няма да порастнеш.
- А ти? Станал си един такъв сухар... – Сергей му се смееше искрено.
- Ами един сериозен трябва да има поне. Добре, че са Дея и Марк. На вас двамата не може да се разчита.
- Така ли? Добре, че Марк е на преклонна възраст, иначе пръв скачаше в битките.
- Кажи му го, и да видим дали няма да те поступа, малката!
Роуз се върна умърлушена край лагерния огън. Радваше се, че е тъмно. Не искаше да притеснява Владимир. Нищо нямаше да каже. В това беше добра. И без това, каквото и решение да вземат, с нея най-малко щяха да се съобразят. Роуз знаеше, че е тяхно любимо дете, и на Лилия, и на Андрю, и Сергей и другите. Точно това я притесняваше. Решаха ли да я защитят? Най-малко с нейните чувства щяха да се съобразяват. Не, и ако наистина беше в опасност. Но тя не беше, за Бога. Сега в прегръдките на Влад, тя се чувстваше по-сигурна и защитена отвсякога!
- Как си? – Беше се сгушила прекалено силно в него.
- Добре. Вече съм добре.
- Има ли някакъв проблем?
- Казвала ли съм ти, че те обичам, Влад? – Владимир се усмихна в косата й.
- И аз те обичам, малката. Винаги ще те обичам! – Владимир я притисна по-силно до себе си, без да каже нищо повече.
На другата сутрин Роуз се събуди сама в бунгалото си. Заля я вълна от нещастие. Не беше сама. Беше изоставена. Усещаше го с цялото си същество. Стана бързо. Изкъпа се със студен душ и си навлече спортния анурак. Отправи се направо към главното бунгало. Там нямаше никой. Продължи да търси. Не можеше да си намери мира. Трябваше да говори с някой, с Лилия. Днес нямаше тренировки и не можеше да знае къде са треньорите. Почти всички още спяха. Лагерът беше пуст. Роуз обикаляше, като замаяна. Не можеше да си намери място. Търсеше реката. Имаше някакъв смътен спомен, че свързва Лилия с вода. Инстинктите й се оказаха безпогрешни.
Видя ги. Лилия и Сергей. Бяха тренирали и сега седяха директно на тревата, изморени и потни. И двамата я усетиха, преди да се появи още на полянката. Идея си нямаше как го правят. Беше сигурна, че не са я чули, защото ромолящата вода притъпяваше всеки друг шум. Но те бяха професионалисти, нали? Възприятията им бяха тренирани. Сега и двамата я гледаха спокойно и чакаха да се приближи. Тя също беше спокойна. Не, не беше спокойна. Беше примирена. И сломена. Изправи се пред двамата и попита тихо.
- Къде е Владимир?
- Замина. Рано тази сутрин.
- За колко време?
- За дълго, Роуз. Повече няма да го видиш. – Роуз не реагира по никакъв начин. Беше като стена. Мъката и отчаянието се блъскаха в нея, но не позволяваше да завладеят сърцето й. Не позволяваше, защото знаеше, че ако ги допусне веднъж, няма да може да се изправи на крака. Никога повече. Не й стигаше това, че баща й беше Алек Лори, а майка й? – най-опасния убиец в страната, а сега й отнемаха и първата любов. Малкото съпричастност и топлина, която беше получила, изчезваше, като дим. Лилия продължи.
- Това е моята част от сделката. Не го нараних и не го изолирах от организацията, в която е израсъл. Напротив. Давам му шанс да се развие като перфектен агент. Сега ти ще трябва да изпълниш твоята част от сделката.
- Която е?
- Да останеш тук. Да се обучаваш съвестно и да не правиш глупости. – Роуз се обърна без да каже нищо и се отправи към бунгалата. Сергей погледна Лилия в очите.
- Дали ще се оправи?
- Не знам, Сергей. Още не знам. Следете я изкъсо тия дни. Показва прекалено малко. Не мога да я разгадая.
- Ще я следим, не се безпокой.
Рано същата сутрин Владимир стоеше в главното бунгало , изправен с наведена глава. Не смееше да погледне Лилия в очите. Току що беше разбрал коя е Роуз. Лиля чакаше търпеливо да асимилира новината.
- Не сме й казали кой си. Не искам да я наранявам повече. Тя още свиква с миналото си. И не й е лесно. Колкото и корава да изглежда, може да рухне всеки момент. Знам го от личен опит. – Владимир кимна сковано. – Ще те пратим в Турция. На мястото на Боян. Ще работиш сам. Вече си достатъчно добър за това. Сергей ще остане тук, като свръзка между организацията и теб. Ще ти прикрепя двама агенти. Мислиш ли, че ще се справиш? Аз съм убедена, че си готов.
- Ще се справя.
- Ще поддържаме връзка, не забравяй. Ще извикам Боян. Той ще ти обясни всичко и ще дойде с теб в Турция за няколко дни.
- Добре. – Умълчаха се. На Владимир му беше крайно неудобно. Знаеше коя е Лилия и не се учудваше, че тази жена го избягваше като грешен дявол. Той самият се срамуваше от миналото си и се страхуваше от възмездие всеки Божи ден. Сега, стоеше прав пред нея. Пред единствената жена, която имаше и правото, и властта да потърси кръвна разплата... и беше разбрал, че е спал с дъщеря й. Тази жена не го нападна, не го обвини, остави го да живее и го повиши, дори. Тази жена имаше много по-силна воля от неговата. Накрая се обади притеснен.
- Не знаех коя е Роуз. Не съм искал да я нараня. – Лилия въздъхна.
- Знам, Владимир. Не те обвинявам. – Лилия го погледна в очите. – Но сега ще я нараниш. Знаем го и ти, и аз. Неизбежно е. Моля те. Не я търси. Тя е малка, ще го преживее. – Владимир отново кимна сковано. Това беше единственото, което можеше да направи. Лилия беше права. Те бяха бойци. Нямаха право на личен живот. Защото собственият им не струваше и пукната пара. Най-глупавото, което можеше да направи е да се обвърже емоционално с момиче, в началото на кариерата си. Каквото и да е момиче. Беше допуснал слабост. И сега го болеше. Защото Роуз беше всичко друго но не и кое да е момиче. Но неговата мъка не можеше да се сравни с мъката, която Роуз щеше да изпита. Тя щеше да е много по-наранена от него. Защото беше първият мъж в живота й, защото тя не чувстваше здрава почва под краката си, а имаше крещяща нужда от такава, защото беше още малка и романтична. А той с целия си егоизъм беше разбил всичко.
Владимир въздъхна. Защо трябваше да среща изобщо Роуз. Какво го накара да пренебрегне опита си, ограниченията, които му налагаха военните и които сам си налагаше? И точно с дъщерята на Лори? Проклет да беше. И той, и баща му, и цялата ситуация.
Излязоха със Сергей смълчани и се насочиха към джипа на Водняев. Владимир си погледна часовника. Беше 4.30 сутринта. И беше време да си отиде.