автор: tvoiapoznata

Сергей, Андрю и момичето продължиха пътя мълчаливо. Скоро Роуз видя първите ученици и охранители.
Да, тук беше като в казарма. Вече повечето групи се бяха сформирали за тренировки. Лилия ги посрещна пред една от бараките.
Колкото и да се мръщеше, пред жената Андрю се преобрази за секунда. Изражението му стана каменно. Слушаше нарежданията на Лилия и кимаше стегнато, като войник, като почти не взимаше отношение в разговора.
Лилия също се беше променила. Беше заменила приятната си неангажирана физиономия с друга. Беше сериозна и сурова. Беше войник и мъжете се съобразяваха със заповедите й безпрекусловно.
Роуз мълчеше. Нищо друго не можеше да направи.
Лилия повика някакво момиче от трениращите и изпрати Роуз да се настани.
На следващата сутрин точно в шест Андрю посрещна Роуз на самия вход на бунгалото й.
- Роуз, както разбра от Сергей, ще тренираме заедно.
- А другите?
- Нали не мислиш, че си способна да издържиш на темпото им? Та те правят по трийсет обиколки на игрището. Ти? Ще паднеш на първите пет. – Стокър беше прав.
- Защо изобщо трябва да тренирам?
- Говорихме вече за това, помниш ли?
- В известни линии?
- Учиш се скъпа. Свикваш.
- С какво?
- С това, че си различна. С това, че животът ти няма да е като на другите. – Роуз го изгледа неразбиращо.
- Вече съм информирана за това. И започвам да свиквам. Наистина. – Андрю се усмихна. Като я подкани да вървят към игрището.
- Трябва да засилим физическата ти подготовка. Да, ти винаги ще си пазена и наблюдавана. Но вече си във възраст, в която трябва да можеш и сама да се защитиш. В случай на нужда, нали разбираш?
- За това ли е всичко това?
- В общи линии. Майка ти настоя. Тя самата е започнала тренировките на почти същата възраст, на която си и ти.
- Да, и както сам каза, имала е Алек.
- Е. Алек беше безспорен талант, а майка ти беше истинско бедствие. С нея трябваше да се подходи по-крайно. Но тогава и враговете ни бяха повече, и по-опасни. Сега ще ти е нужно много по-малко усилие да можеш да се защитиш и повече акъл, разбираш ли?
- Разбирам.
- Освен това аз и Сергей не сме за подценяване, като треньори. А майка ти? – Андрю помръкна.
- С какво се е занимавала майка ми през последните десет години?
- Не ти трябва да знаеш.
- Но скоро ще науча.
- Да, не се и съмнявам в теб.
- Е?
- Агент под прикритие.
- Директор Стокър, не съм идиот.
- Не, но си мързелива. Хуквай да бягаш!
Една седмица!
Една седмица след началото на тренировките за Роуз и на нея вече не й се живееше. Не разбираше. Андрю трябваше да е най-загрижен за здравето й и да я глези, и защитава най-вече. А той я съсипваше. Роуз беше убедена, че го мрази. Би го удушила със собствените си ръце, ако можеше. Бедата беше, че изобщо не можеше да се докопа до него. Всеки път, в който му се нахвърляше със злоба, той я парираше с отчайваща лекота и я събаряше на земята. Нито веднъж не я пожали, нито веднъж не се отпусна. Не се подаде на шантажите й. Беше като стена. А същинските тренировки дори не бяха почнали още. Роуз беше скована първите две денонощия от зверска мускулна треска. Съвзе се на третия ден. С много масажи и хапчета, и постоянно движение. Това беше единственото лечение, което Андрю й предложи, не я остави да се спре и за секунда.
В края на първата седмица Роуз беше очарована, когато разбра, че ще има лагерен огън и че в неделя няма да има никакви тренировки. Разбира се, съвсем не беше сигурна, че това ще важи и за нея. Изправи се пред Андрю бойно и заяви.
- Другите ще почиват утре. Аз няма ли да заслужа малко почивка? – Андрю се усмихна.
- Да, ще почиваш. Защо си толкова кисела? – Роуз омекна на секундата. Почувства се като малък глупак. А Андрю й се подиграваше. Четеше го в очите му.
- Просто питам. – Промърмори накрая и хукна за поредната си обиколка.
Да, щеше да си почине. Най-накрая. И щеше да се забавлява. Малко се притесняваше, защото не познаваше никой от четвъртокурсниците. Но скоро се оказа, че опасенията й са ненужни. Момичето, с което делеше бунгалото, буквално я завлече след себе си към полянката. Момчетата вече бяха запалили огромен огън. Навсякъде бяха пръснати хамбургери, бира и безалкохолни. Имаше ги в огромни количества. Не се виждаха охранители, нито учители.
Роуз скоро се отпусна. Знаеше, че вечерта ще й хареса. Но, когато някой я хвана за кръста, нощта се превърна във вълшебна. Позна го! Преди още да го види. Беше усетила любимия й вече аромат, топлината и спокойствието, което я обгърна.
- Добър вечер, малък войник.
- Влад? Какво правиш тук? – Владимир я прегърна силно.
- Бих те попитал същото. Малка си за такива опасни игри. Не мислиш ли? - Роуз се сети за мускулната треска и промърмори.
- Мисля, че никой не ме пита.
- Имаш добър треньор.
- Мислиш ли? – Изимитира го тя. Владимир почти я вдигна, усмихвайки се. Тръгнаха към огъня, като си взеха в движение две бири. Седнаха на земята все още прегърнати. Роуз се облегна спокойно на гърдите на Владимир и се остави той да я завие внимателно с един спален човал. Загледаха се в хората. Роуз не се сдържа и се оплака на Владимир.
- Стокър е много строг, прекалено строг. – Владимир се усмихна и я целуна по косата.
- Всички са строги, Роуз. И под всички не визирам звездната тройка Стокър-Водняев-Лори.
- Да, сигурно.
- Те са елита. Отдават ти голяма чест, че самия директор те тренира.
- Някак си не мога да съм благодарна за тази чест, не и сега. – Владимир беше сериозен.
- Трябваше да очакваш да са по-взискателни от всички други.
- Влад. Аз нямам опит с други треньори. Аз съм първи кърс, забрави ли? – Владимир я целуна по тила и въздъхна.
- Ти си тази, която трябва да забрави това. Отиде ти мира, миличка. Повярвай ми.
- Много мило.
- А ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че ще е така само първите три-четири месеца? След това свикваш изведнъж. И ти става дори приятно да тренираш.
- Не ти вярвам. Стокър ще измисли друго изтезание. – Владимир се засмя искрено.
- Не е толкова лош, Роуз. Просто трябва да те стегне.
- Не е лош ли? Той е съдист.
- Вярвам в теб, войнико!
- Хубаво е някой да го прави...
- Владимир Петров? – До двамата се доближи групичка от пет-шест момчета.
- От плът и кръв. – Включи се в поздрава Владимир.
- Върнал си се от мисия?
- Здравей и на теб, Олег. Как е ръката?
- Мина. Почти. Раздвижвам я вече. Как беше мисията?
- Досадна. Разузнавателна.
- Чух, че Бентън щял да минава на оглед в лагера.
- И аз чух такова нещо. – Роуз се огледа наоколо. Вече всички се бяха насъбрали около огъня и пиеха бира. Заслуша се отново в разговора на мъжете, усети, че и други бяха насочили вниманието си към тях.
- Малко е рано за избор на кадри, не мислиш ли Влад?
- Мисля, че това не ме засяга.
- Разбира се. Ти си протеже на Сергей, защо трябва да те притеснява Марк.
- Все още съм единствения ви източник на клюки от кухнята, нали?
- Да, няма спор. – Няколко момчета се усмихнаха. – И все пак. Ако не е тук за оглед, за какво ще идва?
- Заради Лилия Лори. Напоследък все нещо кроят.
- Вярно ли е, че е бил на мисията с вас?
- Не.
- Проучвали сте терен в Обзор, нали?
- Знаеш, че мисиите не се коментират.
- Ти сам каза, че е била рутинна. – Възропта едно от момчетата. Владимир нито потвърди, нито отрече информацията и момчето се почувства принудено да смени темата на разговор.
- Лилия може да поиска отново да възроди базата във Варна. Говори се, че хижата в Обзор била лобно място и на Лилия и на Марк Бентън.
- Може и така да е.
- Дали ще направи базата толкова мощна, колкото е била едно време? Чувал съм, че Лилия Лори е запазила много от връзките си в парламента.
- Аз пък съм чувал, че само името й било достатъчно да отвори всяка врата. Много хора се страхували от нея. Много политици и бизнесмени.– Намеси се в разговора още едно момче.
- А някой знае ли с какво се е занимавала до сега? – Попита тихо Роуз.
- Убивала е. – Владимир затегна прегръдката си и промърмори.
- Никой не е сигурен, Олег.
- Да бе. Това е публична тайна. Ние имаме нелегални част от наемни убийци.
- Не е доказано. – Обади се друго момиче.
- Много си наивна. Няма да се докаже, разбира се. Не и ако са толкова добри, за колкото ги мислят всички. Чувал съм, че там отиват и особено злобните и кръвожадните от нас, тези, които не стават за елитната ни частна армия след завършването.
- В този бранш така или иначе не оцеляват повече от година, две.
- Да, нормално е.
- Значи не може да е била наемен убиец. – Роуз върна отново темата на разговора към Лилия.
- Или е била много добра.
- Никой не е толкова добър. – отсече Владимир. Мрачният му глас беше смразяващ. В края на краищата, той единствен от присъстващите беше срещал смъртта в очите, многократно при това.
- Мислиш ли? – обади се едно момче.
- Виждаме я всеки ден – промърмри Олег – Не е робот. Не прилича на убиец. Тя е прекалено земна.
- Да, но никога не сме я виждали как се бие. Влад, ти виждал ли си я?
- Да.
- И?
- Тренира само с Водняев. И го побеждава доста често.
- Яко.
- Тази жена не е за подценяване, не и с такова минало. Умее да заблуждава противника.
- Да, много е добра дори.
- И с тази перфектна външност?
- Като манекенка е.
- Смъртоносна манекенка. – Роуз се беше размечтала, докато нещо не привлече вниманието й. Смъртоносната манекенка се беше изправила в тъмнината и слушаше разговора на момчетата. И беше бясна.
Кръвта на Роуз се смрази. Лилия Лори гледаше право в нея. Черните й очи светеха в тъмнината. Никой друг не я беше забелязал. Тя стоеше тотално неподвижна, като призрак. И в следващия момент изчезна.
Роуз беше обхваната от необяснима паника. Не знаеше с какво беше разгневила майка си, но беше сигурна, че Лилия е бясна на нея. Роуз не издържа. Изправи се тихо и прошепна на Владимир, че се връща след малко. След това хукна с бясна скорост след Лилия.
В главното бунгало светеше. Роуз се приближи тихо и залепи глава до прозореца. Вътре бяха седнали Андрю и Сергей, умърлушени. Лилия обикаляше бясна из стаята. Беше заменила каменното изражение с разярено. Черните й очи продължаваха да светят бясно. Тя нареждаше и жестикулираше.
- Как можахме? Къде спяхте и двамата? – Андрю се опита да се обади.
- Лил, видяла си двама тийнейджъри на лагерен огън. Не е толкова фатално.
- Андрю. – Кресна му тя. – Ще те попитам още веднъж. – Лилия беше готова да го убие, но той не трепна. – Какво прави Роуз в компанията на Владимир? – И Андрю и Сергей мълчаха гузно.
- От цялата Академия трябваше да наблюдавате само тези двамата. Вие! Страшните Стокър и Водняев! Сергей! Вързах Владимир за теб. За да го следиш изкъсо. Ти ми обеща. Кълнеше се, че момчето е добро.
- Добро е, Лили. Не си честна спрямо него.
- Не съм честна? И ми го казваш ти?
- Той не е виновен...
- Виновен е! И се чудя защо е още жив? – Роуз настръхна и не само тя.
- Повтарям ти. Нищо лошо не е направил. – Сергей се опитваше да се овладее, но му ставаше все по-трудно. Беше на ръба да избухне.
- А аз ти напомням. Казах ти. Доближи ли се до детето ми - изхвърча! Той беше твоя отговорност, Сергей. Ти се провали, ти провали и него!
- Роуз? – Андрю беше забелязал момичето. Роуз вече трепереше цялата, когато чу името си и сега единственото, което можа да направи е да хукне към Владимир. Без да мисли, без да се обръща...Защо Лилия говореше за убийство? Роуз беше сигурна, че тази жена не се шегува. Можеше да го направи нямаше да се поколебае, и никой не можеше да я спре...боже, какво беше направил Владимир? В следващия момент някакво тяло я повали на земята. Беше Андрю.
- Ела! – Говореше тихо и настойчиво.
- Не мога.
- Стегни се, Роуз и ела! – Роуз се подчини. Тръгна вече плачейки към бунгалото. Андрю я следваше мълчаливо. Лилия и Сергей ги чакаха напълно овладяли се. По лицата им не се четеше никаква емоция, но Роуз не обърна внимание на това. Още се тресеше и не беше в състояние да реагира. Нападна Лилия директно.
- Не можеш да го убиеш!
- Мога, Роуз, много ще ми е лесно. Повярвай ми! – Лилия говореше тихо и твърдо.
- Не можеш да го убиеш! – Роуз настояваше, все още заслепена в яда си. Лилия присви очи и я изгледа сурово.
- Колко сериозни са нещата?
- Много.
- От кога?
- Година и повече.
- Роуз! – Андрю се обади твърдо. – Не е в твоя полза да говориш прекалено.
- Млъкни, Андрю! – го отряза Лилия остро.
- Защо да лъжа? Как ще го убиеш така, пред мен? Какво ще постигнеш?
- Спокойствие?
- Какво ти е направил? – Роуз постепенно спря да плаче и започна да добива същото сурово изражение като майка си.
- Не ти трябва да знаеш. – Роуз си пое дъх и се опита да смени тактиката.
- Какво да направя, за да го оставиш на мира?
- Въпросът, Роуз, е какво ще направиш, ако не го оставя на мира? Това ме касае повече. Защото, повярвай ми, няма нещо, което да можеш да направиш, за да го защитиш! – Роуз замълча. Не, не се беше отказала. Обмисляше много внимателно думите на майка си. Сергей и Андрю също мълчаха напрегнати до крайност. Лилия не остави дъщеря си на мира.
- Е, малка бунтарке, какво би направила, ако се случи нещо на Владимир?
- Ще замина!
- И къде ще отидеш? На 16 години?
- Не можеш да ме задържиш тук на сила.
- Мога.
- Против волята ми?
- Повярвай ми, ти нямаш никаква воля. Все още.
- И все пак няма да го направиш.
- Защо?
- Задължена си ми! – Андрю и Сергей настръхнаха. Роуз не забелязваше нищо, беше вглъбена в спора с майка си. Андрю се изправи леко и се доближи до Роуз. Лилия го стрелна с предупредителен поглед и той вдигна ръце в знак на помирение.
- И защо да съм ти задължена?
- Не знам. За всичките години, в които растях без теб? – Лилия се усмихна неочаквано.
- Много хора биха казали, че с това съм ти направила услуга. Нали не разчиташ на моята чувствителност?
- Разчитам на това, че няма да нараниш човек без причина. – Сега вече Лилия избухна в смях.
- И какво те кара да повярваш в този абсурд?
- Когато ме видя за първи път ме попита дали знам историята на Академията, включително и тази, която не е в учебниците?
- Помня.
- Казах ти, че я знам. Особено ме интересуваше историята на Алек Лори Младши. Беше романтично-трагична. Бил е силен и благороден. Никога не е убивал без причина. На това е учил и теб. Лично. Цял живот.– Нищо в изражението на Лилия не трепна, нито в гласа й, нито в държанието й, но тя се промени. Роуз видя как очите й помръкнаха. Болката, която прочете в тях беше неописуема. Възможно ли беше да понася толкова болка? Само като чуеше името на Алек? Роуз се уплаши. Беше минала всякакви морални граници и това я разтърси из основа. И нямаше да си позволи подобно нещо, ако животът на Владимир не висеше на косъм.
Лилия попита с напълно спокоен глас.
- Искаш да не убивам Владимир, защото Алек не би го убил, така ли?
- Да. – Поне смелост имаше. Не знаеше от къде я намери. Сигурно от инат. Само от инат!
- Излез, Роуз. Върни се при приятелите си и си почини тази вечер. Никой няма да убия, обещавам ти!
Роуз хукна през вратата. Нямаше сили вече. Беше изтощена и объркана. Какво, за Бога, беше станало тази вечер? Не знаеше какво повече я шокира, това, че се опълчи на Лилия, или странния начин, по който Лилия се предаде. Знаеше, че Владимир не го грози опасност. Също така знаеше, че Лилия няма да остави нещата така. Щеше да измисли нещо и това нещо нямаше да е в полза на Роуз.
Андрю я настигна по средата на пътя, обърна я към себе си, като я застави да спре на място и се загледа упорито в очите й.
- Добре ли си?
- Аз. Не знам. Добре съм.
- Роуз! – Андрю я разтърси леко. – Роуз! Трябва да си добре. Успокой се. Лилия няма да нарани никой. Обещавам ти.
- А мен? Ще ме остави така, ненаказана?
- Най-вече теб, момичето ми. Не го забравяй! Сурови сме, но не сме безчувствени. Ти ще си добре. Рано или късно, ще си добре! – Роуз закима с глава. Нямаше сила за повече. Андрю се върна при другите.