автор: Marta

Стоеше на пътеката и размахваше лениво опашка. Нямаше мухи. И облаци нямаше. Пътеката беше тясна. Щеше да е хубаво да е поточе, помисли си, в тази жега...Представи си, че е топнало крайниците си в поточе и веднага му стана хладно, и приятно му стана даже. Поусмихна се леко и задъвка мечтателно крайчеца на ухото си...
- Какво си се изпречил на пътя ми? Веднага се премести да мина! - отдясно беше изскочило нещо малко и обло, с големи розови очи, дълги розови уши и даже с бледорозовка муцунка. Нещото беше пухкаво, но беше ядосано-пухкаво. Розовите му очички гледаха сърдито. Т о го разглеждаше любопитно и продължаваше да стои неподвижно, с изключение на необичайната дъвка в устата си.
- Абе, ти да не си си настъпил ушите? - нещото изглеждаше още по-ядосано и стана още по-пухкаво, защото разбра, че въпросът му е глупав в мига, в който го зададе. Няма как да си си настъпил ухото, щом то ти е в устата. В яда си започваше да прилича на бяло облаче с розови очи и розови уши...Виж ти - помисли си T о, облаци по небето няма, защото са се затъркаляли по земята. За всеки случай се реши да попита все по-сърдитото и запухкавяло нещо:
- Ти облак ли си?
Сега вече бялото пухкаво нещо наистина се ядоса, чак се разфуча, а розовите му уши пламнаха в червено от яд:
- Абе ти да не си паднал от небето? Май не си виждал друго освен облаци?! Изплюй си ухото като говориш с мен, изобщо не е възпитано да се говори с ухо в устата. И се премести - тази пътека не е твоя, трябва да мина.
Т о си извади ухото от устата и премести очите си на гърба, на задната част на тялото по-точно, а одъвканото си ухо премести по-близо до бялото пухкаво нещо, което се гневеше много смешно, и тъй като приличаше все повече на изгубило се облаче, очакваше всеки момент от него да изскочи светкавица или поне искра.
- Защо да се местя от пътеката? Мен ми е добре тук. Представям си, че е поточе и ми е хладно.
Обаче ядосаното, прилично на облаче нещо, беше зяпнало от изненада насреща му и ако имаше мухи наоколо, те съвсем спокойно можеха да си влязат, да поогледат и да излязат от устата му.
- Абе , ти...- заекна това смаяно подобие на облаче,- как така си местиш очите и ушите... и опашката? - това последното го каза, защото междувремено T о беше инсталирало опашката си в центъра на главата, и сега тя кокетно се размахваше над носа му - почти като помпон и то я подухваше леко, а очите му още бяха отзад и гледаха в противоположната посока...
- Ми, знам ли, - отговори Т о - винаги съм го можел - инак ще е такава скука. Да гледаш само напред, а опашката ти да е само отзад, а ушите винаги отляво и отдясно...Не ми се мисли - пълна скръб.
Сега бялото пухкаво нещо си затвори устата и дори успя да се пообиди малко. Опита да си премести тайно ухото на гърба, не му се получи и се почеса зад него.
-Хм, ти си най-странното нещо, заставало на пътеката ми.
Пак се опита да премести - този път едната си лапичка, уж съвсем тайно - но странното същество, хем все още с очи на гърба си, засече този опит.
- Искаш ли да ти дам моето ухо? Не онова, което дъвках?
Пухкавкото отскочи назад и замаха отбранително с двете си лапки - добре, че бяха на местата си.

- Нее, не ми е затрябвало твоето ухо, дръж си го там където е, да не си посмяло да го местиш на мен! Аз си имам - точно колкото ми трябват, стоят си точно където им е мястото и много ми харесват - за да подсили ефекта от казаното, пухкавкото поглади розовите си уши.
- Добре де. Като не искаш - няма. Но все пак, не ти ли е любопитно - да погледнеш през моето око, да чуеш с моето ухо, да подушиш с носа ми - ето, ако не те е страх...
И то посегна към мястото където в момента се мъдреше носът му.

- Мен да ме е страх?! - пухкавото пак започна да изглежда съвсем наежено - Как ще ме е страх? Аз съм най-безстрашното бяло зайче, мама даже ме пуска сам да прекося поляната и да набера киселец и лапад за супа. Аййй! - удари се по главата с малката си лапка - ами сега мама ме чака да и занеса малко листа от живовлек - прави сироп за кашлица, ако настинем през зимата.
Т о изглеждаше учудено.
- Какво е "мама"? Защо те чака? И защо е нужно някой да ти позволява нещо?

- Как не знаеш? Мама е също като мен, само че по-голяма и топла, и добра, грижи се за нас, за всички братчета и сестрички, и ни пази. Понякога само се кара...малко. Ти нямаш ли майка?

Т о изглеждаше замислено, опитваше се сякаш да се сети. После поклати глава:

- Не, не мисля, че съм имал някога такова нещо. Имам очи, уши, уста, нос, опашка, но майка...не. Не знам да съм имал май ка.

Сега беше ред на зайчето да замълчи замислено. Струваше му се нормално това толкова странно нещо да си няма майка. Първо майките са благоприлични същества и никоя себеуважаваща се майка не би сменяла безотговорно мястото на очите, ушите, лапите и опашката си - ако странното нещо имаше майка, то тя би трябвало да е също толкова странна. От друга страна, ако беше обикновена майка, грижовна и строга, би се видяла в чудо с това да му дърпа ушите, които непрестанно и бягат, да му казва - "Гледай ме в очите като ти говоря!" при условие, че то можеше постоянно да ги мести където реши. Сигурно бързо би вдигнала ръце при такова чудато дете... В следващия момент му стана мъчно за това нещо на пътеката. Еййй, не е работа да си нямаш майка. Може би затова не знае какво е, къде му е мястото и още е толкова объркано...Зайчето мълчеше вече дълго време замислено върху въпроса с майката, която трябва да е на мястото си, когато това на пътеката го измъкна от мислите му:
- Дали твоята майка ще има нещо против да се погрижи за мен? Май ме наболява гърло от толкова седене в потока - добави смутено и въпросително изви опашката, този път в средата на гърба си.
- Не знам - отговори зайчето. - Тя е много заета с нас и с къщичката ни, работи в градината, прибира и готви, но ще те заведа при нея. Тя е най-добрата майка на света. Не вярвам да откаже, ако не друго - поне ще те подреди и ще те научи да не си дъвчеш ушите и да не си завираш опашката в очите. Кой знае, може и на зайче да заприличаш. И като се засмя весело на последните си думи зайчето тръгна по пътеката а Т о пое подире му, като не знаеше къде да дене лапите, очите, ушите и опашката си и те го обикаляха цялото и постоянно си сменяха местата.