автор: IGeorgieva

Дария седеше върху неголяма, обла скала, кацнала удобно над отдавна пустия плаж. Една случайна пътека я беше довела на това приказно място. Беше приятно хладно за края на април, а и якето й я топлеше. Вечерният бриз шептеше в косите й. Чайките се стрелкаха по навик наоколо и звучно заявяваха присъствието, но тя нямаше нищо против. Щеше да остане още малко тук. Имаше нужда да бъде сама с мислите си.
Аленият слънчев диск неудържимо я привличаше - приличаше на голяма ритуална погача - зачервена и сладка, досущ като тази, която разчупваха над главичката на бебе, и го орисваха за щастлив живот. Дали щеше да изживее някога този момент? Неистово търсеше отговора, а неизвестността я подлудяваше. Лягаше, ставаше, работеше, празнуваше и все този въпрос. Понякога болезнено, друг път приглушено, той чертаеше нейния хоризонт вече седем години.
- Ах, какво чудно местенце, мога ли да поседна тук? – стресна я женски глас и тя обърна очи към собственичката му, а лицето й грейна в топла усмивка.
- Разбира се, професор Милева. Ще ми бъде приятно - направи Дария място на видната си гостенка.
Същата сутрин я беше видяла на живо за първи път, иначе отдавна следеше публикациите й в специализираните издания. Лекцията, която професор Милева изнесе тук на Конференцията по стерилитет и репродуктивно здраве, представяше новостите във феталната медицина. Интелигентна и обаятелна, проф. Милева владееше аудиторията и беше истинско удоволствие да я слушаш. Дария се чудеше дали тази дама с прошарена коса, подредена в безупречна прическа, я бе забелязала в залата на хотела, или просто обичаше като нея да гледа морето.
- Казвайте ми Елена. А Вие сте?
- Дария Иванова. Акушер-гинеколог съм в Габрово. И аз се занимавам с проблемите на стерилитета. Много харесах лекцията Ви.
- Дано е била полезна. Медицината се развива бързо. Радостно ми беше да видя толкова много лекари, които проявяват сериозен интерес. Защото възможностите днес са в пъти повече, отколкото, да кажем, преди 30 години. Да не говорим, че времето за преглед тогава беше 15 минути. Можете ли да си представите? А кога да поговориш с хората, да ги изслушаш. Семействата носеха дълго своята мъка, преди да ни потърсят, сега задръжките са по-малко. Както и да е, веднъж сторили го, хората искат да споделят. Без да ти се доверят и да изградите онази връзка, няма да се случи чудото.
- В това отношение сме облагодетелствени, не знам как е при останалите колеги, но в нашия кабинет работим с психолози. В някои случаи вършат невероятни неща.
- В някои случаи, да, но колкото и да сме напреднали, понякога сме безсилни. Как ми се иска да мога да помогна на всеки.
Дария потръпна. Не беше от студ. Защо беше дошла тази жена тук?
- Знаете ли, аз самата съм подобен случай. Не мога да износя детето си. Опитахме всичко. Вече пет пъти, а съм на 36 години. Със съпруга ми обмисляме осиновяване – пък после, ако един ден…
- Щом мислите, че сте направили всичко, значи е така – каза професорката и я погледна с дълбоките си сини очи, - ще Ви споделя нещо и аз. Помогнала съм на много бебета да се появят на този свят, но дъщеря ми също е осиновена.
Морето бе потъмняло и вълнението се засилваше. Дария никога не би помислила, че професор Милева - светило в областта на стерилитета, има осиновено дете, но изглежда новата й позната не се шегуваше.
- Когато бях млада лекарка, медицината не разполагаше с толкова ефективни методи. След три години изследвания и лечение знаех, че нямам друг избор и не се колебах дълго. По-трудно беше на съпруга ми. Трябваше да приеме мисълта, че гените му няма да бъдат възпроизведени. А детето е дете, твое или чуждо – един нов свят, който съществува редом с теб. То е като… - професорката наблюдаваше прииждащите вълни, - като морето - не можеш да го уловиш, да го поставиш в рамки. По природа е в постоянно движение. Понякога е бурно, друг път - страховито. Дори да изглежда спокойно, влезеш ли навътре, подводните му течения ще те отнесат. То има собствен живот и е сила, с която трябва да се съобразяваш. Усилията да го опитомиш са загуба на време. Не можеш да диктуваш интересите или усещанията на едно дете, да му наложиш своите. Разбрах го много късно, но получих своя житейски урок по най-добрия начин.
Дария научи, че проф. Милева, както продължаваше да я нарича наум, осиновила дете, плод на нечия ученическа любов. Дъщеря й никога не била виждала биологичните си родителите, но на 18 години, в последния клас на гимназията, се влюбила, забременяла и избягала от къщи. Тя и съпругът й настояли да запази детето, да се омъжи и я приели заедно с таткото да живеят у тях. Младото семейство довършило образованието си във вечерно училище. Дария си представяше какъв шок е било това за проф. Милева, по онова време вече асистент в университетската болница. Дъщерята влязла да учи Биология, но съпругът, който бил завършил техникум, станал автомонтьор. Малко след дипломирането й се развели. Останал внукът, на когото Елена Милева отдала цялата си любов и немалко време. Записали го във френска забавачка и на уроци по пиано. Концертите с класическа музика и художествените изложбите не минавали без тях. Бил мило и възпитано дете, майсторял разни неща - станал като татко си автомонтьор.
- Има чудесно семейство и е много привързан към мен. Често ме посещава. Ето че ти разказах своята история, а цял живот слушам чуждите – засмя се проф. Милева.
- Благодаря Ви, че я споделихте с мен. Сега виждам нещата по-ясно.
- Една истинска история е по-добра от всеки непоискан съвет. Радвам се, че те намерих тук, на този бряг, Дария. Ти ще вземеш твоето решение.
Професор Милева прокара длан по скалата сякаш се сбогуваше, после стана от нея.
- А съпругът ми е художник маринист. Как ми се иска да нарисува този миг. Но... мисля, че трябва да тръгваме. Скоро няма да можем да видим пътеката.
Дария погледна към морето. Здрачът бе погълнал хоризонта, но сега той светеше в душата й. Ако не опита, как ще знае какво пропуска. Дария също се изправи.
- Да вървим, Елена.

Ирена Георгиева