автор: Perpetuum

Винаги бе харесвал това заведение. Разположено в самия център на големия град, то всяка вечер привличаше младите дори и от отдалечените квартали. Прииждаха там отвсякъде, за да видят приятелите си, или пък тъкмо обратното- да срещнат нови лица и запознанства.
Да запалят по цигара с кафе на празни приказки, или да се понапият, като в по-добрия случай се влюбят може би най-после истински и завинаги. Сред тях бе и той. Но това беше отдавна, всъщност толкова отдавна, че без преувеличение можеше да го нарече старото заведение. Но само ако искаше да признае и самия себе си за остарял. Защото се помнеше как идваше тук през младежките си години. Посещаваше го сравнително рядко- още оттогава си беше едно скъпарско място. Но от време на време повод се намираше, та нали трябваше някак да впечатли най-новата си приятелка, да я почерпи с нещо екзотично- понеже гаджетата му бяха всички до една твърде екзотични, понякога даже и по-странни от него. Смяташе се за късметлия, понеже местата бяха много и едва ли имаше някакъв шанс предишната му да го засече точно тази вечер с нея... Иначе- лошо му се пишеше и от двете!
С годините то не бе се променило твърде много. Освен че вече нямаше онзи наплив на младежка дързост и красота. Други заведения се отваряха и затваряха непрестанно наоколо, конкуренцията помежду им се засилваше. Но винаги, когато пристигаше в своя град при поредното си пътуване, не пропускаше да го наобиколи. Беше един от все по-малкото посетители. За разлика от преди, сега можеше да си позволи да направи и голяма сметка- след дългото емигрантство почти всичко бе станало достъпно за джоба му. Келнерките усещаха, че накрая щяха да изкарат добре от щедрия позастарял чичко, затова не пестяха усмивки, нито любезностите си. Но по-добре че не знаеха колко трудно и неохотно влизаше в ролята си на преуспял и замогнал се бизнесмен. Би предпочел да е седнал само на едно голо кафе без сметана, като останалите младоци по съседните маси, без никакви стотинки за абсолютно нищо повече- стига да бе пак на техните години. Ала както е казал и поетът- едно е да искаш, а друго ако не можеш.
И този път се засили към улицата със старото заведение. Крачеше с все още бодра и бърза стъпка, както някога. Е, почти по същия начин... От двете страни на тротоарите се издигаха нови сгради, магазини и офиси. Модерната архитектура напоследък не го впечатляваше особено, макар по принуда да посвикна с драстичните промени на времето. Без да забележи как, стигна до края на улицата с голямото кръстовище. Но къде е заведението, попита се в недоумение. Не вярваше да е затворило вратите, възможно бе да го е подминал незабелязано. Реши да се върне обратно, като не се разсейва по пътя. След малко се озова пред нещо, което трябваше да е предишното кафене. Фасадата бе променена изцяло, натруфена в някакъв неопределен модернистично-мутренски стил. Името на “ Морската фея” беше сменено с друго- поне изписано на правилен английски, трябваше да се признае заслугата на последните собственици! А пък новото наименование имаше толкова общо с романтиката на някогашния Слънчев Бряг, колкото бетонните многоетажни псевдо-палати по курорта там уподобяваха с нещо идилията от шейсетте години.
По тротоара бяха паркирани нахално няколко коли, блестяха като излезли току-що от последното автомобилно шоу. Разположили се като арабски шейхове по кожените сепарета, неколцина посетители се излежаваха вътре уморено и безразлични към живота на заобикалящите ги плебеи. Даже красивите им и полуплатени придружителки не можеха да ги отдалечат от пристрастието към скъпите питиета. За по-изисканите мъже се предлагаха и наргилета. Но за кючека по масата бе още твърде ранен час, макар че срещу достатъчен бакшиш в предплата сервитьорките бяха готови абсолютно на всичко. Разбра, че мястото му повече не е тук. Сякаш усети, че като че ли ненавижда тези екземпляри на модерните времена. Първоначално си помисли, че идва от възрастта и е примесено с известна доза на завист. Нищо подобно, каза си категорично- знаеше, че ако беше на техните години, дори още повече щеше да ги мрази. Просто бяха недопустимо различни. Прелюбезният и излъскан келнер предложи да седне на една от представителните V.I.P. празни маси, явно предварително oоценяваше колко е дълбок портфейла му. Отвърна нещо като- “търсех едни познати” и си излезе с показно безразличие към предлагания лукс. Свърна по една малка уличка, с ясното съзнание че старото заведение вече нямаше да съществува другаде освен в спомена, който щеше да се връща многократно. Изведнъж погледът му бе привлечен от две-три маси, разположени небрежно на тротоара. Чуваше се оживен разговор на младежка компания, приличаха на студенти взели поредния труден изпит. Наскоро отвореното кафене се помещаваше в скромно тясно помещение, а през лятото завземаше и част от пешеходната пътека. Седна на масичката, след малко дойде и обслужващата от персонала, още девойче. Поръча си кафе, като нарочно избра най-най-обикновеното. Над вратата прочете името на заведението, казваше се “Малката фея”. Очевидно то бе измислено с многозначителното напомняне за славата на някогашното култово заведение, както и с твърдото намерение да създаде и задържи постоянна клиентела, макар само незначителна частица сравнена с онази на оригиналното. – На Вас ли е кръстено кафенето? искаше да попита младата келнерка, но своевременно се въздържа, звучеше доста фамилиарно и никак не подхождаше на един “улегнал господин” да задава подобни въпроси и прави неуместни комплименти на видимо довчерашни непълнолетни. Но си обеща- при следващото си връщане догодина ще седне на тази масичка, пак при същото вече поотраснало и "възмъжало" набързо момиче. Колко струва Тирамисуто нямаше да пита, пък и феята определено си заслужаваше възнаграждението върху направения от нея оборот. Тогава ще си поръча и дълго двойно кафе с две бучки бяла захар и пакетче сметана- да разполага с повече време за истинския горчиво-сладък вкус на живота.