автор: tvoiapoznata

Разбира се, беше изтървала половината от занятията за днес и знаеше какво й предстои. За зла участ още на входа я хвана Дея. Бясна. Роуз застана мирно пред нея.
- Роуз, имаш ли някакво обяснение за действията си? Дай ми някакво елементарно обяснение защо пропусна четири часа от редовните си и задължителни учебни занимания. Иначе ще те накарам цяла седмица да чистиш кофите за смет в Академията.
- Аз..., нямам.
- Разбира се, че нямаш. Защо ти е да имаш? – Дея беше разочарована. Въздъхна тежко и промърмори. – Има още два часа. Изкарай ги, за Бога, и след това те искам в салона. Ще го изчистиш целия. Ще чистиш ако трябва до пет сутринта, но ще го изчистиш. Ясна ли съм?
- Салона? – Роуз помръкна. Салонът беше огромен. – И няма да тренирам?
- Никакви тренировки днес. Пак те питам. Ясна ли бях?
- Да.
- Тогава марш в час! – Роуз не изчака втора покана. Тръгна умърлушена за клас. И за какво? Заради този нагъл мъж, който сигурно вече никога нямаше да види.
Същата вечер, след последния час, Роуз се запъти към салона. Беше в мрачно настроение, не, направо беше депресирана. За по-малко от два часа успя да се скара и с Майк. И вината беше изцяло нейна. Съжаляваше, разбира се, той наистина не беше виновен. Просто днес нищо не вървеше. Този непознат мъж повлече след себе си емоции в душата на Роуз, които тя не можеше да контролира. До някъде беше добре, че я затвориха да чисти салона. Не беше в настроение да се вижда с никого, искаше да е сама и да е заета, само така щеше да се успокои. Не беше сама, обаче.
Изведнъж някой хвана ръката й. Стресна се и отскочи рязко назад, само за да се залюлее и да се озове още по-здраво в прегръдката на непознатия.
- Пак ти! – Това не беше въпрос. Беше констатация и то неприятна. Той беше също толкова подразнен, колкото и тя. Усети го по тона му.
- Какво правиш тук? – Въпросът й беше остър, тя все още се чувстваше недобре в негова близост.
- Тренирам. А ти какво правиш тук? Не трябваше ли всички да сте по леглата?
- А ти не трябваше ли да си вече далеч от Академията?
- Искаш ли да замина? – А, не! Беше опасен. Играеше си с нея и все още я държеше прекалено близо до себе си. Роуз усещаше стегнатото му тяло до своето, усещаше силният му аромат, замайваше се и това я ядоса повече от всичко.
- Да, искам да се махнеш. – Мъжът се усмихна широко.
- Лъжкиня.
- Пусни ме ! – Просъска злобно.
- Само ако ми кажеш името си.
- Роуз. – Каза го просто и спокойно. Той я пусна на секундата. Толкова неочаквано, че Роуз залитна и загуби почва под краката си. Мъжът я улови отново, хвана я за кръста здраво и почти я повдигна в прегрътката си. Прекалено близо, опасно близо бяха. Роуз се загуби в огромните му ръце, в стегнатото му тяло, което обгръщаше нейното, беше горещо, миришеше на спортен афтършейв и ориенталски тютюн. Роуз видя как зениците му се разшириха. Това беше единствения момент на слабост, който непознатия прояви. В следващия, постави внимателно момичето на земята, увери се, че този път няма да залитне и си тръгна. Без да каже нищо. Без да се обърне.
На следващия ден Водняев и непознатия си бяха отишли. Лилия също беше заминала някъде. Стокър и Дея бяха заети. Роуз беше нещастна.
Дните в школата възвърнаха обичайния си ритъм. Роуз заключи спомена от непознатия в сърцето си. Направи нещо повече, тя се отдаде изцяло на това, да направи Майк щастлив. Беше толкова гузна, че се съгласи да отидат на купон в петък вечер. Роуз знаеше, че Майк си умира за купони, а тя щеше да се напие и да се отпуне. Това беше добър план.
След два дни тя вече се оправяше за купона. Привършваше с грима си, когато чу почукване на вратата. Стана от леглото си и отвори. Беше Майк.
- И от кога чукаш на вратата ми?
- А ти кога стана такава красавица? – Майк беше ококорил очи пред гледката, която му се предлагаше. Роуз беше станала красавица. Нямаше още петнайсет години, но можеше да замае всеки мъж само с едно мигване. А днес се беше постарала повече от всякога. Беше сравнително ниска. Нямаше метър и седемдесет. Не беше слаба, даваше вид на фина девойка, но с този си вид лъжеше доста. Мускулите по тялото й бяха стегнати, коремът й, краката й...беше гъвкава като котка. Но не тялото й беше най-впечатляващото, въпреки, че беше перфектно. Не, човек не можеше да откъсне очи от лицето й. Роуз имаше светла кожа, беше като порцелан, нослето й беше малко, скулите високи, устните плътни и сочни. Очите й, Роуз имаше невероятни големи виолетови очи, обримчени с гъсти мигли. Роуз беше красива, по най-еротичния начин, който един мъж можеше да си представи, косата й беше дълга, чуплива, естествено руса с най-невероятните платинени кичури. Името й изобщо не й отиваше. Роуз не приличаше на цвете. Приличаше на русалка, дразнещо красива, плашещо очарователна. Претегляше в мрежите си и вече добре владееше изкуството на омайването. Сякаш това беше в кръвта й. Майк преглътна трудно и промърмори.
- Радвам се, че рядко се киприш така, момиче.
- И защо?
- Защото ще ни е трудно да те опазим. – Роуз погледна новите черни джинси, които бяха по нея и семплия светлосин топ, който носеше.
- И това, ако е кипрене...
- Грима, момиче, и косата ти. Добре си е, когато не ги правиш толкова добре. – Роуз се усмихна. Беше си издърпала косата здраво назад, в стегната плитка на конска опашка. А гримът й? Розово червило и много спирала, а и малко руж. Нищо повече.
- Хайде, Майк. Обещавам да бъда послушна.
- Дано, малката, дано. – Роуз се засмя и прегърна добрия си приятел.
Купонът тази вечер беше в общежитието на четвъртокурсниците. Стигнаха до огромния опушен таван и веднага се сляха с тълпата. Имаше музика, имаше и пиене, Майк не се отделяше от Роуз, не я изпускаше от очи. Тя се усмихна и накрая го побутна към импровизирания дансинг.
- Отивай, забавлявай се! Или това ще ни е последния купон заедно. – Майк промърмори нещо, но не мръдна от нея.
Роуз го пренебрегна и се отдели умишлено. Искаше той да се забавлява, да сваля мацки, да се отпусне. Тя можеше да се грижи за себе си, освен това се съмняваше, че ще я оставят за дълго без компания. Скоро изгуби Майк от поглед. Отправи се към терасата. Беше хладно, но след пълната чаша с водка, изпита почти на екс, хладът й подейства добре. Роуз беше замаяна от алкохола и гъстия цигарен дим в стаята. Сега пушеше някаква трева. Не беше лоша, изобщо не беше лоша дори. Засмя се на себе си. Беше самият пример за добър агент – пияна, напушена, без абсолютно никакви инстинкти и реакции на боец. Не, че беше боец, но след множеството тренировки започваше да осъзнава колко добра може да бъде. Е, не точно тази вечер, може би някоя друга........
- Ох! – Това беше! Не беше сама и не беше усетила мъжът до нея.
- Започна да ти става навик да се озоваваш в прегръдките ми.
- Пусни ме! – Непознатият я беше доближил прекалено близо на терасата. Роуз усети паниката да завладява тялото й, въпреки опиата.
- Да те пусна? – Боже, колко арогантен беше. Облегна нежно, но безкомпромисно двете си ръце на раменете й. – Нямам такива намерения. Можеш да викаш, ако искаш.
- Да викам? Нямам такива намерения. – Роуз успя да се овладее на време и сега гледаше непознатия предизвикателно. Той се усмихна.
- Добре. Така ми харесваш.
- Пусни ме! – Нареди отново Роуз. Пусна я, без да коментира повече. Роуз, обаче, не се чувстваше свободна. Усещаше аромата и притегателната сила на мъжа до нея с цялото и същество. Роуз не се бореше с него, бореше се със себе си. Пое си дълбоко дъх и промърмори.
- Какво правиш тук? Не е позволено в границите на Академията да влизат външни лица.
- Ще ме издадеш ли? – Отново този подигравателен тон. Чудеше се как да му отвърне, когато той с едно рязко движение измъкна шнолата от косата й. Русите кадрици се разпиляха по раменете й, тя го зяпна учудено.
- Така ми харесваш повече. – Роуз се ядоса. Опита се да го отблъсне с ръце, но попадна в силната му хватка. Мъжът се усмихна предизвикателно. Изведнъж някой го извика.
- Влад! Телефонът ти звъни. – Влад! Казваше се Владимир. Докато успее да си помисли това, Владимир вече псуваше и се отправяше към стаята, без да й каже нищо повече.
Останала сама, Роуз се опита да си събере мислите. Този човек я подлудяваше. Играеше си с нея и тя не можеше да направи нищо за да го спре. До края на купона повече не се появи. Роуз обаче беше успяла да се изнерви достатъчно. Тръпката, че той беше тук, на територията на Академията, я побъркваше. Роуз не броеше вече чашите с водка, които пиеше. Бяха й достатъчно за да се разтанцува на купона. Майк сияеше.Не им се тръгваше и на двамата. А вече се развиделяваше.
Бяха останали едва десет човека, всичките порядъчно пияни и свлекли се на близките мебели. Някои спяха. Други, като Майк се целуваха на воля. Роуз пренареждаше музикалните дискове. Чакаше търпеливо Майк да се насити на придружителката си и да се приберат.
Изведнъж се озова отново до Владимир. Не го бе усетила, докато той не седна до нея и не я премести в скута си. Тя нямаше време дори да реагира. Владимир я целуна. Горещо, ядосано, отчаяно. Зарови ръце в косата й почти безмилостно, сякаш от тази целувка зависеше живота и на двамата. Целуваше я и тя се усети, че отвръща на целувката му. Губеше се в нея и потъваше. Не можеше да разчита на собственото си тяло и се радваше, че той я държеше здраво в голямата си прегръдка. Роуз се чувстваше малка, нищожна и изгубена. След един дълъг миг той я отдели от себе си и я погледна в очите. Лицето му беше каменно. Погледът му беше бистър и съсредоточен. Нямаше емоция, нямаше нищо. Но не откъсваше поглед от нея. Тя не можеше да говори. Не още.
- Добър вечер Роуз от София!
- Какво правиш с мен, по дяволите? – Това нейния глас ли беше? Владимир все още я държеше здраво в прегръдката си, сякаш се страхуваше да не я загуби. Зарови глава във врата й и въздъхна.
- Не знам, Роуз.
- Трябва да се спреш, моля те! – Усети, че Владимир се усмихва, топъл дъх опари ухото й.
- Ами ако не искам? – След това Владимир се промени за части от секундата. Изправи се на дивана и я остави да седне до него.
- Трябва да тръгвам.
- Вече?
- Сергей ме чака. Заминаваме. – Роуз не знаеше как да реагира. Той сякаш усещаше объркването й. Хвана брадичката на момичето и почти нареди.
- Ще се върна, Роуз. Ще се върна за теб!