автор: tvoiapoznata

- Искаш Дея да я тренира?
- Да!
- След училище? Сама? През всяко свободно време, което има?
- Да.
- Ти луда ли си?
- Не.
- По дяволите, Лил! – Вече цял час стояха сами, Лилия и Андрю Стокър, и решаваха съдбата на Роуз.
- Какво лошо има момичето да потренира малко повече?
- Та тя е първи кърс, за Бога, защо и трябва да потренира малко повече? Да не сме във война? И какво значи малко повече. Не – Андрю поклати глава преди да чуе отговора. – Знам какво значи малко повече за теб. И това ме плаши.
- Роуз е съгласна.
- Съгласна? – Андрю повиши глас. – Та тя не знае какво я чака, Лил? Как може да е съгласна.
- Дея не е като нас, Дея ще се грижи за нея.
- По цял ден! Хиляди тренировки! Кога ще живее детето ти, Лил?
- Май ти звучи познато, а?
- Не смей! – Избухна Андрю - Не смей да я сравняваш със себе си. Ти беше наказана. От самия директор на Академията. Аз съм директор сега. С твоята благословия. И чакам да ме убедиш, че детето заслужава този тормоз. Нещо, което още не си успяла да направиш. – Лилия въздъхна. Щеше да е трудна борба, а и Андрю имаше право. Не бяха във военен режим и Роуз беше прекалено малка още. Тя се опита тактично да смени темата.
- Може би беше грешка, че се върнах.
- Аааааа, не! – Погледът на Андрю потъмня. Лилия играеше прекалено нечестно. Не искаше да я загуби отново и тя го знаеше. – Прекалено си жестока, ако смяташ да си послужиш с това.
- Знам. Успокой се, не смятам да си служа с нечестни средства и да те изнудвам. Просто помисли. Аз мога да се защитя навсякъде, името ми е достатъчно да накара враговете ми да не ме закачат. Академията също е в сигурни ръце. Марк и организацията му процъвтяват. В България конфликти няма. Но Роуз? За Бога Андрю! Кой ще защити Роуз? Ти знаеш, че дори и денонощно да я пазите, тя пак ще е уязвима. Защото аз се върнах в играта. Застрашавайки нейната анонимност. Аз отново излязох в легалност и единственото ми слабо място е моята дъщеря. Дъщеря, която е още прекалено млада и неопитна, дъщеря, която скоро ще стане изкушение, за всеки един по-амбициозен мафиот. И ти го знаеш отлично. Просто отказваш да го приемеш.
- Не отказвам да го према.
- Така ли? Тогава трябваше сам да се сетиш, че Роуз е по-различна, и като такава, й трябва по-различна подготовка. – Андрю млъкна и се загледа мрачно в пода.
- Лилия, ти си ужасен манипулатор. – Лилия се засмя.
- Не, просто съм разумна. А ти си прекалено очарован от момичето ми и не си обективен.
- Да, бе.
- Добре. Извинявай. Ще постъпим така. Ти ще приемеш Дея да тренира малката, а аз ще те оставя ти да избереш режима на тренировки. Става ли?
- Имам ли избор?
- Никакъв.
- Добре. Става. Да бъде както ти наредиш!
- О, не, Андрю, не ми го причинявай. – Лилия не беше доволна. Не обичаше, когато Андрю й се сърди. Той я остави и излезе от заседателната зала. Прекрасно! Къде, по дяволите беше Сергей, когато й трябваше. Имаше нужда от приятелска подкрепа. Отчаяно се нуждаеше от такава. Особено сега, когато взимаше важно и тежко решение и Андрю не го споделяше. Чувстваше се толкова самотна...
Скоро Роуз се изправи пред новия си личен треньор. Всъщност беше единствената с личен треньор. И това не беше чест, която желаеше. Но беше сключила сделка с Лилия и смяташе да изпълни своята част от нея.
Всъщност, нямаше какво да се прави на жертвено агне, скоро се оказа, че тренировките са дори приятни. Да, бяха тежки, но Дея беше прекрасен треньор. Всяка вечер двете тренираха по два три часа. Дея й обясни още в началото.
- Ще те тренирам няколко месеца, докато влезеш във форма. След това с Водняев ще си поделим тренировките ти. И не се притеснявай, скоро ще можеш да тренираш с петокърсниците, така добре, както всеки един от тях.
- Четири години по-рано?
- Именно. Страх ли те е?
- Малко.
- А не трябва. Това са упражнения, Роуз. Сухи бойни упражнения. И дори и да те поступаме малко не е като да не си яла бой, нали?
- Не.
- Тогава от какво се притесняваш?
- Да не се изложа.
- Направиш ли го, срам за треньорите ти, не за теб. А ние няма да се изложим. Вярваш ли ми?
- Да.
- Тогава ми имай повече доверие и смело напред.
- Да – Роуз промърмори. – Слушам!
В началото Дея оставяше Роуз само да напада. Поправяше стойката й, казваше й, че няма достатъчно сила в ударите, което водеше до неизменните физически упражнения с гирички и много, много обиколки на игрището. Роуз не страдаше само от мускулна треска, първият едим месец, страдаше и от недспиване, от главоболие, беше отчаяна, но не се оплака. Постепено Роуз започна да става по-смела и Дея започна да взима по-активно участие в боя. Тренировките започнаха да стават все по-забавни, веднага след като Роуз свикна с натоварването. Дея се смееше като дете на всяка грешка на ученичката си. Рядко й се караше и изобщо не беше строга към нея. Самата Роуз беше упорита до болка и беше най-строгия си съдник.
Лилия често се отбиваше на тренировките им. Но само гледаше на задните пейки, все така съсредоточена и недостъпна. Често бе в компанията на Стокър и Водняев. След като тренировките на момичето свършеха, оставяха по някога Роуз да гледа и техните. Лилия продължаваше да не се бие, но Стокър и Дея често тренираха заедно, както и Водняев. Роуз скоро си даде сметка, че Водняев не е като тях. В атаките му нямаше мекота, грациозност, не бяха заучени, академични нападения. Не, Водняев действаше ловко, бързо и страшно агресивно. В него имаше някаква жестокост. Нападаше, за да наранява и това беше типично за него и толкова естествено.
Роуз си даде сметка, че така се бият действащите агенти. Така се биеше и самата Лилия. Те бяха като машини за убиване и на нея й харесваше това. Беше едновременно плашещо и вълнуващо. И много, много примамливо.
През следващите дни Роуз и Лилия се засичаха често и си говореха по много. Но никога за сериозни теми. И винаги насаме, в библиотеката. Роуз се отбиваше и на постовете, когато знаеше, че Лилия е там. Вече беше сигурна,че тази жена не спеше. Не повдигна въпроса за обучението си, нито за Алек. Лилия също не споделяше нищо.
Малко след настъпването на пролетта, почти година след като Лилия се появи в живота й, Роуз се беше запътила към учебния корпус, когато нещо или по-точно някой привлече вниманието й. Водняев водеше някакъв непознат със себе си. Пред гиганта беше лесно да объркаш придружителя му с момче, но не беше така. Този мъж беше поне на двайсет години. И ако се съдеше по сериозната му физиономия и стегната походка, беше войник, може би от хората на Сергей? Роуз се спря изведнъж. Изпита нездраво любопитство към новодошлия, усети сърцето си да бие по-силно и това я уплаши. До сега не се беше вълнувала от момчета. Не и толкова силно.
Водняев я хвана, че зяпа. Новият дори не се обърна, Роуз се постара да изчезне на секундата, но не можеше да си наложи да остави хората на мира. Роуз се скри зад ъгъла и заоглежда новият по-добре.
Бяха се спрели на входа и говореха с охраната. Младият мъж беше свел глава и слушаше разговора. Но дори в тази сведена глава нямаше капка покорство. В този човек нямаше слабост. Роуз се загледа замечтано в косата му. Беше странна, беше чуплива и доста рошава и дълга, непокорни кехлибарени кичури покриваха ухото му и се спускаха до брадичката. Брадичката – беше волева, скулите бяха високи и остри. Той целия беше висок, не, поправи се мислено Роуз, беше строен и гъвкав. Роуз не се съмняваше, че е силен. Виждаше мускулите на ръцете му, можеше да си представи стегнатия му корем дори и през чисто черната риза, която носеше. Кожата му имаше силен тъмен загар, като на човек, живеещ на открито. Беше гъвкав като пантера. Беше съсредоточен, като хищник, който дебне плячката си, дори и когато не дебнеше нищо. Беше красив, физически красив, и беше опасен. Роуз убиваше да види очите му, да срещне погледа му. Какви ли бяха? Големи и топли, или студени, като очите на убиец. Хайде, погледни нагоре, погледни...
Водняев и новият влязоха вътре. Роуз не мож да устои на изкушението. Спусна се след тях. Проследи ги. Отиваха към заседателната зала, Стокър се беше присъединил към двамата. Роуз вече знаеше каквото й трябва. Сви за библиотеката и се насочи към източната й стена. Скоро намери вратата, която й трябваше, открехна я и се вмъкна вътре. Тук държах аархивите, и тук беше идеалното място за подслушване на заседаващите. Нямаше да й е за първи път. Открехна една от дъските и се озова пред неочаквана сцена. Дочу откъслечен разговор. Замръзна, когато разпозна гласа на Лилия.
- Нали се разбрахме да не идвате тук двамата?
- Именно Лили, двамата сме. Не е сам.
- Няма значение. Знаеш, че няма значение. – Лилия звучеше жестоко.
- Той е под контрол.
- Мислиш ли?
- Обиждаш ме.
- Извинявай. – Вратата на библиотеката се отвори, Роуз подскочи уплашено. Скри се по-плътно зад рафтовете. Нямаше нужда, никой не влезе в архива, но тя се уплаши много от това, което чу. Реши да не пришпорва повече късмета си и излезе тихо от библиотеката. Реши да излезе за по-сигурно от задния вход. Все още се чувстваше гузна и замаяна. За Бога, не беше пет годишно дете, което можеше да подслушва. Беше голяма и разумна. И беше... подскочи изведнъж.
- Какво... – Роуз изпсува на глас грубо. Непознатият. Беше седнал до едно от дърветата на бордюра и пушеше. Погледна Роуз с абсолютна липса на интерес. Роуз искаше да каже същото за себе си. Срещна най-странния поглед, който беше виждала някога. Очите му бяха като косата, кехлибарени... не, бяха по-светли, бяха като злато. И сигурно можеха да те стоплят и в най-студената нощ. Или не можеха? Очите на непознатия бяха студени, както и гласът му.
- Преча ли? Нещо ти замръзна усмивката. Да не би да бягаш от някого? – Арогантен, арогантен и нагъл! Роуз се ядоса.
- Това не е твоя работа...
- Не, не е. Но е очевидно, принцесо.
- Не съм ти принцеса.
- А каква си ми?
- Никаква.
- И сигурно нямаш име?
- Много разпитваш за нов човек в школата.
- Не смятам да се задържам. Повярвай ми. – горчивина! Усети горчиви нотки в гласа му. Имаше и раздразнение.
- От къде познаваш Водняев? – Роуз го нападна със следващия си въпрос.
- Ти от къде познаваш Водняев? – Добре, момичето пренебрегна този въпрос. Мъжът се ухили широко.
- Не обичаш да те разпитват. Обичаш да водиш играта, а? Учудвам се, че Водняев не те е вербувал още. Нали за това ви обучават тук? – Защо беше толкова саркастичен. И защо имаше чувството, че й се подиграва? А защо изобщо й пукаше?
- Не е твоя работа какво правим тук. – Роуз се обърна и остави непознатия зад себе си. Странно, не го чу да се смее.