автор: Pip

Нещото като У В О Д


Първа варианта: за интелектуалци!

С това тежко хиперсимволично послание към приятели, към зложелатели, към заспали апатици, към перманентни критикани и най-вече към себе си, авторът се пита дали всеки от нас трябва да избяга от битовия абсурдизъм на съществуването си, натрапено ни от самото раждане от любовта на родителите, от спукания презерватив на любовниците, от поредната бройка.
Дали трябва да си блъскаме главата да разберем как трябва да живеем: като стадо хрисими млекодайни кравички, като ято диви летящи носни кърпички, като противоборстващи страни в битката за по-голямо парче хляб, земя, късмет, като вълци-единаци или като популация от нормални хора?
Едва ли някой не си е задавал въпроса дали той самият е нормален и какво е всъщност е “Нормален Човек”.
Може би този, който е разочарован от фалшиви приятели, от върховни сноби, псевдодобряци, лицемерни ласкатели, интелигентстващи простаци, лъжепатриоти, интелектуалци-шовинисти, пристрастени към шкембе-чорбата с чесън, реакционни завистници, некадърни напраскани "професионалисти" с повърхностни енциклопедични познания, търговци на чувства, предатели на човешките отношения, продажници на слънцето, на луната, на цивилизованото мислене, на тръпката от Шагал, Набоков, Борис Виан? А може би той е един, двама или трима от своите разочарования, или сам, без да подозира, отговаря на пълната характеристика на своята омраза към себеподобните.
Всеки от нас се смята за съкровище, затрупано с едно кило, две лопати, с хилядите тонове смет на битието, а не с пух и цвят от рози на прекрасния, щастлив живот, който уж заслужава. От време на време живителната вода на съдбата отмива някое наше чувство и ние с пълна пара изживяваме нова любов, нова кола, нов приятел, ново гадже, нова заплата. А вълните на годините прииждат и ние непоправимо се гърчим под пръстта от липса на радост, на разбирателство, на пари, на верни другари, отровени от досадното ежедневие, от задължителните грижи за някого, за себе си. И така кротко си дремуцаме в инертно-битово състояние във вид на капризна ларва, обвита в пашкула си от илюзии, миражи, мечти, претенции, желания, халюцинации, чакайки цял живот най-високия гребен на “МОЙТА” вълна, докато винаги, ама винаги идва едно последно, фатално затрупване. И настъпва Мрак в съзнанието, Студ - в душата, Плесен - в пашкула; и навсякъде е Тор - тор навсякъде!
Във всички случаи, НЧ е човекът, търсещ нещичко, поне едно такова малко, микроскопично, с което да е по-различен, по-друг от общата тълпа, към която принадлежи духом и тялом независимо дали го желае или не, дали го осъзнава или не, дали го признава на себе си, на приятели, на всички у дома си, в службата си или на целия свят!
Основният въпрос, поставен в центъра на “Снимката”, е дали такъв човек ще е способен да оцелее в този скоротечен свят на концентрирана информация, в лудия кръговрат от противоречиви събития и поведенчески клишета на съвремените хора, които като истински противници се състезават за титлата “Нормален”. Обаче в този мач без рефер, в тази надпревара без финал, в този турнир без състрадание няма екзалтирани победители и покварени паднали, защото животът е една игра. Игра, в която едва ли някой от нас ще успее да избяга от участта си да се превърне в шепа нищожен прах, разнасящ се из мъртвата(?) пустиня, наречена “Човечество”, ако, разбира се, не успее да си щракне една снимка за албума: “Шампиони на Фотографията. Първа Лига” !!!
А животът си продължава такъв, какъвто е – жесток и вулгарен спектакъл на живо. Нахалните и циничните си присвояват главните роли. Другите, които са кротки и търсещи, са статисти. Останалите, безразличните към себе си, се самоназначават на длъжност “режисъор”, “сценарист”, та дори “продуцент” - ръкопляскат на своите избрани герои и дюдюкат срещу по-слабите от тях самите. Непокорните и неподкупните просто загиват в тази сценична игра, смазани от циничното естество на хората. Къде е публиката? – няма такава! Всички сме критици!


Втора варианта: за тапири!

Снимката, с кавички или без, не е фантастика!
Фантастиката пък нито е лъжа, нито е фантасмагория, а е игра на въображението.
Играта на въображението не е фантазия, а интелект!
Интелектът пък си е жива игра!
Игра между тривиалните умнизми и гениалните простотии.


Трета и решаваща варианта: за всички нас!

Животът ни е един театър на марионетките.
Кой дърпа конците тука, бе?

Пип Волант, "Снимката", стр. 3-5