автор: liulina

- Всяко начало има идея, план или стратегия, но краят винаги идва. С наближаването му има все по-малко възможности за промяна, освен ако…
- Господине ще Ви прекъсна, обаждат се от затвора, пардон от кучкарника, намерили са вашето куче.
- Благодаря! – Господинът пое слушалката и записа адреса на листите положени на катедрата.- Ще изляза за малко, извинете …
- Не Ви извиняваме, освен ако какво … какво? – беше Виола, една нетърпелива ученичка от седми клас.
- Освен ако не се случи това, което току що разбрах …Ето съдбата все пак съществува и понякога ни изненадва без логика и извън плана и надеждата дори.Сега ме извинете!
- Да, благодаря, сега съм удовлетворена от отговора Ви.
- До утре деца!
- До утре Господине!
- Краят винаги може да е друг …-каза го и излезе от стаята.
Учениците повече не го видяха, на две преки от училището го беше бутнал автобус пълен с ученици. Учениците и шофьорът им не бяха пострадали, но той беше напълно размазан. Виола си мислеше за това как съдбата потвърди думите му. Осъзна ясно, че не знае какво я чака и за това реши да изпълни волята на майка си и да следва мечтите си. Наистина голямо клише, но все пак ако успееше, кой знае за нея краят щеше да е различен от този на господина…
- Виола какво пишеш? – попита я малката и сестра.
- Пиша за края.
- Няма ли начало?
- Началото просто се случва, докато краят той е последица.
- Какво си написала?
- Едно стихотворение …
- Ще ми го прочетеш ли?
- Разбира се …сега ли?
- Да
- Добре. – Виола се притесняваше както винаги, но реши,че ще го прочете – казва се
Равносметка
Какъв час, толкова невъзможен,
а часовникът със стрелки е отживелица,
аз пък със зов за начало възторжен,
ще напечатам от решение последица …
Като в негласен отпечатък,
животът сякаш ми подава ход,
поставя изпитания да не е гладък,
аз трябва все да търся брод …
На иглите му се днес убодох, а мечтаех,
за миг забравила за кукловода Ежедневие,
на договора ни с него условията знаех,
но често сякаш не сме с едно мнение …
Изпусках непохватно от ръцете си,
секундите като трохи за птиците,
старомодното време ме сочеше – Не си!
Днес си в класацията на шестаците!
Пътят избутваше ме в посоката,
нямах сили да търся друг и следвах него,
закачах си на препъни- грешки роклята,
а питах ако краят не е друг, коя е моята нега?

Трудно е да носиш отговорности и да строиш пътища…

Като недочетена книга оставях всеки момент назад,
строях си спомените, вградени в стени на сгради,
днес се обърнах и видях, че вече имам град,
а над него планини, от тях се стичат от болка водопади …

Една усмивка в детски слънчев лъч,
едно цветно петно нарисувано в бъдещето,
една жажда за динамика изпълваща глъч,
и идеи, които от различното не се мръщят …
Щях да кажа, че не се надбягвам с времето,
защото то е в детайлите и във всяка фантазия,
а мигът ми е тук толкова нетраен и временно,
винаги краят може да е друг и без омраза!
- Еха, како! Аз си мислех, че си написала малко стихотворение. Ти си голяма работа!
- Недей, това е за Господина, който се оказа прав …Светла му памет!