автор: tanq_mezeva

Есен е. Заплиска дъжд.
Вятър духна изведнъж
и листата от шубрака
на купчИнки се събраха.
Там, в горичката позната,
по пътечка от позлата,
Баба Костенурка клета
с къщичка на гръб си крета.
Стара е. Едва, едва...
мести болните крака.
Търси място да открие,
та на топло да се скрие.
Както тежко си ситнеше
мисли старчески броеше,
а очите уморени
сълзи сбираха смирени.
Изведнъж, от храст бодлив,
скочи Зайко милозлив.
Кустенурката погледна
и подаде лапка предна.
"Хайде, бабо, с мен ела
в къщи ще те заведа.
Гостенка ми ти бъди
в зимните студени дни.
А пък ти, за мен в отплата,
приказчици на децата
ще разказваш от душа,
да познаят мъдростта."
Зайко думите редеше,
а сърцето му искреше.
Костенурката разбра,
срещнала бе... Доброта.