автор: mitkoeapostolov

Когато в сряда слизам на метро станция Васил Левски и се отправям към едноименния стадион се настройвам за футболен празник. Спомням си за паметните мачове на Лудогорец от миналия сезон срещу Динамо, Базел, Айндховен и Лацио и тръпки ме побиват от удоволствието, което очаквам от евентуалната победа над Стяуа (Букурещ).
Тръпки ме побиват и когато виждам опашката пред вход номер 15 на сектор В от националния стадион. Припомням си, че миналата година на всеки мач чаках минимум 15 минути да вляза, а понякога и доста повече. Как става тази работа не ми е ясно. А зная, че може и друго яче- ходил съм на мачове из Западна Европа по стадиони като Вестфален на Борусия (Дортмунд) с капацитет 80 000. На всякъде съм влизал за пет-десет минути. А тук, двадесетина хиляди зрители се точим като прясна кървавица! Че нали към Европа сме тръгнали?- Нейсе- викам си. На който не му харесва- знае къде е вратата, сиреч границата. Да ходи да си гледа западните отбори като не му е добре в София.
Изваждам пакета със семки, който съм си купил и започвам да злоупотребявам с чистия асфалт пред входа. Няма как- и аз съм Бай Ганьо. С каквито се събереш такъв ставаш. Върви си опашката бавно като изпит по математика след пиянска вечер. Някои фенове около мен стават нетърпеливи. Страх ги е, че лудогорският орел ще излети и кой знае…може някое златно яйце да снесе над публиката. Чуват се възгласи към входа:
- Ей, Ушев, отваряй вратата, че като дойда!
Естествено не пропускат и коментари за сексуалната ориентация на униформените. Минутите се нижат като мъниста, а хората все повече се изнервят. Като наближавам входа, виждам потресаваща картина- отворени са само две от петте врати. Пред турникета стои по един стюард и сканира бар кодовете на билетите. Кой сгънат, кой смачкан, времето си лети, хората чакат…Зад двамата стюарди седят още десетина и гледат. – Ей- викам си- браво! Така се прави- двама работят, десет гледат. Полицаите кибичат от страни и като мен люпят семки. Феновете, които до скоро са фамилиарничели с униформените заради общото им познанство с техните майки, сега са по-ниски от тревата и прилежно подават билетчето за сканиране. Най-накрая минавам и аз. Чувствам се прекрасно- като отходна тръба пълна с каналин, в момента когато се пуска водата.
Бързам да си стигна до мястото. Там естествено вече седят други хора. - Какво пък?. Това е футболен мач, не постановка в операта- сядаш където има място. Набутвам се в ъгъла на сектор В, до железните преграждения със сектор Г. Най-после поглеждам мача. Адреналинът се покачва и компенсирам с учестено чоплене на семки. Тъй като първоначалният натиск на Стяуа не ме грабва, поглеждам към сектора на гостите. Брей- пълен е! Такова нещо не съм виждал. И какъв шум! То не са барабани, то не са песни. Я, правилно ли видях? Има знаме на ЦСКА. Да не са се объркали тези момчета? Когато след пет минути, сектор Г изригва с „Турци сте, турци сте“ вече съм сигурен, че има нещо гнило в цялата работа.
Повечето посетители на стадиона ми се струват като неутрални фенове на футбола или на някой софийски отбор дошли да се насладят на спортно зрелище. А пък и турци да са- какъв е проблема? Тия дето викат са седнали с румънци. Ако ще ми предявяват исторически претенции, явно проявяват селективна памет. Хората от моя сектор не остават длъжни и отвръщат подобаващо- „Цигани, цигани“. – Евала- викам си- събрахме се. Ние сме турци, те са цигани, съдията е п*****с…Че то ние сме си идеална държава на малцинствата в Европа. Да вземем да пуснем някоя кандидатура за евросубсидии.
Пеят, викат тези ми ти полуголи фенове на Стяуа, а ние в секторите А и В сме по-мълчаливи- все пак дошли сме да гледаме. Като виждам изпънатите ръце в сектор Г, всеки момент очаквам да изскочи някой фюрер и да ги поведе да разчистят. Аз не съм против де…Ловният парк е пълен с толкова боклуци, че ако ги пуснат за един ден ще светне от чистота.
По едно време, феновете на ЦСКА в сектор Г започват да пеят химна, а тези на Стяуа им пригласят. Знам си аз, че като чуеш химн и като видиш знаме трябва да бягаш като дявол от тамян, ама на такова извращение и Хитлер и Химлер биха завидели. Някакво момче изскача от публиката и нахлува на терена. На гърба му има завързан български трибагреник и се вее зад него като плаща на Супермен. Тая работа със знамето започва съвсем да намирисва…За секунда стюардите, които са се наредили по лекоатлетическата писта се спускат като хиени след хлапето. Ето как оправдават бройката. Естествено хващат момчето по веещото се знаме и му вкарват две три бързи шамарчета, може и няколко леки крушенца, колко му е. Все пак Кличко-Пулев се задава и трябва да сме подготвени.
Иначе на терена мача си върви. Нашите момчета смело пропускат положенията си. Къде се тюхкам и аз, къде подпръжвам съдията. Вандерсон като вкара гола може да съм прекалил малко с викането…така де, преди да чуя Алекси Сокачев какви ги е дробил по телевизията.
- Моци ще вкара от корнер- вещо ме съветва запалянко от задния ред.
Чудни хора са това- мисля си. От всичко разбират. Ей сега космически кораб да кацне в центъра на терена, ще го разглобят, разшифроват и галактиката ще превземат. Ама трая си, знаеш ли го какъв ще излезе? Да е някой пияница да ти забърше един прав да се чудиш после на футбол ли си ходил или на бокс.
Дузпите ми минават като на сън. Колко пъти съм крещял „Моци, Моци“ не знам. На другия ден като се събудя ще установя, че гласът ми е останал на стадиона. Но това ще почака. На излизане яко ме тресе адреналинът и се чудя- утре като стана дали ще съм циганин в турска държава или турчин в циганска. Каквото и да излезе на мен си ми е добре. На който не му харесва- знае къде е вратата, сиреч границата.