автор: Perpetuum

Макар и да не беше сред поканените, щеше непременно да присъства на това погребение.
На гробищата всичко вървеше както обикновено. За администрацията, църковните служители, гробарите, лелките с букети и венци от цветя, както и за останалия всевъзможен обслужващ персонал денят си беше като всеки друг. Бяха вече привикнали и смъртта отдавна не им правеше никакво особено впечатление. Просто едно от нещата в живота. Всъщност последното. Това беше нещото, което никога не се разминаваше на другите, и то всекидневно. Някога и със самите тях щеше да се случи, но не и сега- просто в момента нямаха време за това. А и защо трябваше предварително да го мислят? Когато им дойде реда, тогава... Пък и като по-вътрешни на погребалните обреди, знаеха че останалите щяха да се погрижат за тях по възможно най-добрия начин. Колкото до близките- не всички бяха така сигурни в роднините си. Затова предпочитаха съвестно да изпълняват задълженията си, за които бяха тук. В крайна сметка, нали това беше техния гробарски бизнес, който им осигуряваше препитанието. Без тази си работа някои щяха да останат без абсолютно никакви доходи, и тогава в скоро време щяха пак да са на гробището, но вече по друг повод. Тъй че изпълняваха ритуалите, без да влагат чувствата си. Хладнокръвно и пунктуално, както хирургът в моргата извършва аутопсиите. Все пак не бяха тук по призвание или заради странното си и зловещо хоби. Пък и никой не се стремеше да влезе в ролята на Хамлет, като всекидневно се пита да бъде или да не бъде. Виж, за присъстващите на погребенията нещата стояха напълно различно. Често бяха загубили най-скъпите си, понякога преждевременно. Друг път след продължителни болести, придружени със страдания. Различните процесии се разминаваха по алеите и хвърляха съпричастен поглед едни към други. Понеже бяха въвлечени в изпращането за оня свят по подобен начин, искрено си съчувстваха. Което не можеше да се каже за служителите- те твърде трудно прикриваха безразличието си зад формалното съболезнование.
Погребението, на което щеше да е свидетел, се очакваше да бъде съпроводено от много хора. Разбира се- на първо място съпругата, после децата, а след тях вървяха опечалени най-близките и кръвни роднини, отзад пристъпяха бавно колеги на покойния, последни се редяха по-далечни приятели или просто познати по житейския път. Някъде там сред тълпата, забрадена като всички жени в черно, пристъпяше и неговата предишна любовница. Вървеше преклонила глава към земята, понеже не желаеше да бъде забелязана и разпозната. В действителност беше първата истинска любов, но после така се случи, че се ожени за една от приятелките й. С годините някак естествено, макар не за дълго нито за постоянно, тя стана всъщност единствената му любовница.
Като всеки друг човек, и той неведнъж беше ходил на погребение. Изпрати родителите си, а след това и сестра си- за жалост доста по-млада от него. Последваха и други трагични случаи сред заобикалящите го в живота- някои напълно закономерни и очаквани, други внезапни и с катастрофални последици. Мъката и скръбта не бяха отминали и него, както и никой от живите. Спомни си как Буда, за да поучи колко всичко е преходно на този свят, накарал една вдовица да открие някъде вратата на къща без окачен некролог. Тогава щял да я утеши, й казал. И този път протоколът и процедурата вървяха съвсем нормално и по график. А както живота има своя край така и тази поредна погребална процесия щеше скоро да свърши. Учуди се защо тогава придава такова изключително и специално значение точно на днешното? Накрая всички почнаха да се разотиват. Последна остана жената на починалия, сама. От сега нататък тя вече щеше да бъде вечно сама. После и тя си отиде, безкрайно съкрушена и безутешна от загубата си. На пресния гроб опечалените бяха оставили само безбройни цветя и няколко венци, като отнесоха завинаги със себе си спомените си за един чужд живот. Всъщност там остана един-единствен човек, самият той. Защото никой не си тръгва от собственото погребение...