автор: Perpetuum

Когато неотдавна един от най-известните наши киноартисти почина, телевизията започна да излъчва в ретроспектива някои от неговите филми. Гледаше ги с интерес, ако си беше в къщи и имаше време.
В понеделник показаха един вече позабравен и доста остарял филм, в който артистът участваше в главната роля, естествено. Действието пренасяше в отминалите години, на които вече малцина от живите бяха останали свидетели- без значение дали самите те са били сред тогавашните им герои или не. Кадрите бяха снимани на някаква бедна улица, из някогашните крайни квартали на столичния град. Гледаше филма машинално, дори в отделни минути губеше нишката на сюжета. Но когато в един от епизодите камерата се спусна под моста край шосето, той с изненада се вторачи в малкия екран.
От този момент не забелязваше изпълнителите, а единствено и много внимателно се взираше във фона и задния план. Вглеждаше се в бедняшката уличка, в небоядисаните малки къщи и оскъдните дворове, във фургоните на близката товарна гара, където парните локомотиви свиреха така протяжно и тъжно. Проследяваше с поглед посърналите в есенния ден минувачи, които се лутаха насам и натам. Изведнъж нещо забравено нахлу в паметта му. Внезапно си спомни, че някога и той е живял на тази улица. Или може би на съседната, не беше твърде сигурен къде по-точно. Но нямаше никакво съмнение, тогава това е било неговият квартал- този на родителите му, пришълци като мнозина други в големия град. Животът на никой не бе розов, а по-скоро черно-бял, подобно на филма, който разказваше техните истории и трудни съдби.
Кварталът носеше хайдушко име, а по едно съвпадение чичо му се казваше както онзи легендарен войвода, на който бе кръстен и мостът. Затова никак не беше случайно, когато след време нарече и сина си така.
Нямаше никакъв шанс да се види отзад из тълпата около снимачния терен, толкова малък още не го пускаха сам навън. Пък и ако беше присъствал на снимките, знаеше че щеше още оттогава да помни магията на киното. Както внезапно, вече като блед юноша при една от безкрайните си разходки из града със софийските кестени се бе озовал пред снимачната площадка, разпъната край големия булевард. От там тръгна и интересът му към киното, после продължително време участваше в масовките като статист или понякога се забелязваше макар и за секунди в кадър сред епизодиците. Историята на родното филмово изкуство се преплиташе с неговата собствена.
Спомни си някакъв снеговит зимен ден в квартала. Прибираха се заедно с майка му и братчето от близката бакалия, понеже бяха толкова малки че тя още не искаше да ги оставя сами край запалените въглища в печката. Беше му страхотно студено, хленчеше обратно по целия път и дори накрая се и поразплака. Целият бе посинял, а пръстите на ръцете побелели, макар и скрити на топло в две от ръкавичките, които майка му плетеше за да изкара допълнителни пари с монотонната надомна работа. Шалчето и зимната шапка на другия й син също бяха от нея. Но като че ли малкият издържаше по-лесно, крачейки до коляно из преспите на непочистените улици. Самият той нямаше търпение да се приберат по-бързо в къщата, където живееха под наем, а там да се стопли край горящата печка. На масата щеше да има хляб с разбит хайвер, купен от магазина. Носеха го завит в груба амбалажна хартия, омазнена от съдържанието си в пазарската мрежа. Харесваше много хайвер, може би защото рядко им се отдаваше да опитват подобни деликатеси. И колкото и да се мъчеше сега, седнал край телевизора, да възстанови тази част от своето минало- сякаш нямаше нищо друго, освен хайвера в студа.
Заедно с филма свърши и неговия спомен от детските години. Погледът му някак подсъзнателно се насочи към заглавието на една от книгите в холовата библиотека- `A la recherche du temps perdu`. В търсене на изгубеното време...
Не се стърпя и веднага позвъни на брат си, за да го разпита повече. Странно, но той не беше се сетил за абсолютно нищо оттогава, макар че също бе изгледал целия филм. Дори много се учуди, когато му каза, че някога са живели в онзи стар квартал. Впрочем това си имаше своето логично обяснение- възрастовата им разлика бе доста голяма, за да помни каквото и да било от най-ранното си детство.
Всеки човек си има баща и ако неговия беше още жив, сигурно щеше да го разпита за бедната улица. А той беше запазил ума си и преживяното до последните си дни. Но се досети, че бащата не обичаше да говори твърде много, пък и никога сам не бе подхващал тази тема през всичките години после. Навярно защото на никого не е особено приятно да си спомня и връща назад, към вечните несгоди и проблеми на младостта. Мълчанието му бе достатъчно красноречиво.
Тъй и двамата единствени възможни очевидци не можеха да потвърдят дали действително са живели там или нещо си въобразява, като бърка нещата с местата. А майката беше ги оставила вечно скърбящи доста по-рано.
След тези невесели мисли, дойде ред и за нещо по-жизнерадостно. Разбира се- спомни си за Диди. Всъщност никога не беше я забравял! Така се казваше онази студентка по медицина, в която някога се беше влюбил глупашки до уши. А тогава и тя живееше в същия квартал. Спомни си колко пъти я беше изпращал до тях с последния тролей. Понякога и с такси, ако му бяха останали два лева в джоба след като я беше водил в скъпо и нашумяло заведение. Защото Диди си беше доста капризна, като всяка красавица! Но нито веднъж по пътя натам, загледан в гърдите или в очите й, не беше се сещал, че вероятно някога двамата са били съкварталци. макар и през различни години. Е, тя живееше в доста по-хубава къща из съседните улици, и ако по-късно заедно с родителите и брат си не бяха се преместили в най-престижния столичен квартал, тя едва ли щеше да му обърне някакво внимание, пред конкуренцията на безбройните й обожатели. Значи имало значение, че е от Лозенец, каза си доволно и леко самонасмешливо.
Но общото между него и стария квартал не свършваше до тук. Случи се, бяха минали още десетина години, когато започна поредната нова работа наблизо. Скучно всекидневие със скучни колеги и още по-скучни колежки. Отново пътуваше със същия тролей, сутрин и после обратно надвечер, и така пет дни в седмицата. Вглъбен някъде в себе си, обикновено не гледаше през стъклото към улицата, затова и никога не се досети че е живял тук.
А ето че тази вечер, след края на филма, се позамисли и се опита да се върне назад във времето. Изведнъж усети, че не може да си припомни отчетливо нито един от колегите си във фирмата, която се помещаваше в онзи квартал. Скучното битие там бе заличило изцяло лицата им. По същия начин вероятно и никой от тях не си спомняше за него, сякаш изобщо не го е имало. Колкото до Диди- беше различно. Съществувала ли е или е била рожба на разпалено младежко въображение? Да сподели с жена си за нея беше доста неудобно- все пак тя не се казваше Диди. Наистина вече доста по-рядко се сещаше за първата си любов, но не минаваше година, когато на поредния студентски празник да не си спомни как веднъж заедно го празнуваха. И беше убеден, че и тя в този момент- без значение къде и с кого е- си мисли за него и също преживява отново тяхната вечер тогава.
Този ред на мисли за старата улица му напомниха как стъпките от миналото се заличават почти неусетно в пясъка на изгубеното време, съвсем като във френския шансон- `Avec le temps, va, tout s`en va`. Под въпрос се поставяха местата, където някога си бил или живял. Спорно беше и какво е ставало, както и дали ги е имало всичките ония хора оттогава. Огледа се наоколо, а после навън към отсрещните разкошни тераси и полутъмни прозорци, зад които се забелязваха бледи човешки силуети, които сега му заприличаха на призраци. Долу в ниското други паркираха лъскавите си автомобили по тротоарите на богаташката улица в Горни Лозенец, където живееше отскоро. Беше ли истинско всичко това, което виждаше? Нали щеше да дойде време, когато никой от заобикалящите вече нямаше да го има, него също... А кой друг щеше да свидетелствува за тяхното житие, колкото и разкошно да е било то за разлика от това на останалите наоколо. Всъщност, какво доказателство имаше, че самият той е съществувал преди, щом няма никакви свитедели? Но тогава се запита- жив ли е наистина и в момента? Защото реалността прилича на старата улица. Често се случва, че само спомените- хубави или ледено студени, напомнят за отминалото. Но най-лошото е, ако след него нищо не остава. Единствената утеха, надежда и спасение бе, че действителността не започваше със сегашното, но и че никога няма да свърши... А някога ще гледа към настоящия си живот по същия начин, както в момента се взира в стария квартал от далечното детство...
2013 г.