автор: verysmallanimal

...на История славеноболгарская


Човекът, като разумно същество, от край време се стреми да научи, запази и предаде напред делата и помислите на ония, дето са живели преди него. В това се състои половината задача на историята – да запази спомена.
Защото, умре ли споменът, умира и родът, за който този спомен разказва. Отсичат му се корените и той увисва без опора във въздуха, изсъхва, смалява се и след някое време, току виж, изчезнал от лицето на земята и от умовете на хората. Туй, дето има една дума, и баба го знае – учим го в училище и в задния двор на училището, като се съберат дечурлигата да изпият по един тютюн.
Отпървом, поради недостиг на папирус и глинени таблички, а и поради малкото начетен народ по света, летописците давали кратки сведения за отдавна миналите дни. Например: Цар Еди-кой-си, роден, царувал, умрял. И толкоз. То и царете им били едни никакви – ни двореца му като хората, ни армията, ни харема. После, обаче, царете се позамогнали – видяли се с пари, както казваме ние и писарите-историци станали щатни канцеларски величия. По времето на Навухудоносора или Ашурбанипала, например, летописите станали по-пространни: Цар Еди-кой-си, роден, царувал, изклал сума ти народ, а останалите направил роби и накрая умрял. И така поколенията имали едно на ум що за хора са били дедите им, какви юначества са вършили и колко от вражеските булки са танцували около огъня. По-бедните, нали си нямали свои историци, налагало се сами да се описват. Като оня французки цар, дето кратичко, но с мерак, се изтипосал: Държавата – това съм аз. Пестеливо, но с вкус, както в наше село викаме на бобената чорба.
Та тъй – лека-полека се трупал исторически материал и ставало ясно, че едни народи са велики, други са по-велики, а трети – най-велики. Подвизите, предимно из областта на взаимното изтребване, изпълвали страниците на читанките, украсени с картинки на свирепи военачалници и тук-там по някой прост гражданин – я Архимед, я Моцарт или Ботичели. От тия, последните, по нашите земи най тачим Кирила и Методия – зер без тях, без азбуката, не бихме могли нито да запишем, нито да прочетем за славните отминали дни. Гордост, както се казва, истинна и законна. Четат децата, четат и знаят – и за Крум Страшни, и за поп Богомил – тия, от чиито дела, като от тухлички, е изградена историята на народа ни. Четат и светлина нахлува в сърцата и умовете им. (Тук ще си позволя да отбележа скромната заслуга на такива като мен – даскал Попсандев – дето притурят от туй знание в главите на младите).
Ама гледам, напоследък, малко се пообърква историческото знание, нещо на една страна върви, като Герги Малачката, кога излезе от кръчмата в петък вечер. Един народ се навъди – перчемът да ти настръхне! Ма то туй, хилядолетията, за нищо ги нямат бе. И географията и нея на паздер я направиха – разпъват я като локум и окото им не мигва! Първата, кай, цивилизация била българска. Хем първата, хем породила и останалите, изучила ги и дето се казва, хляба в ръцете им дала. Де що имало царство, все българско било, а от тия царства постепенно империи се раждали. Та на три морета, та на два океана – опасвали цялата дуня от край до край. Ма туй Александрия, туй Харапа или Вавилон – все наши хора са ги градили, а за Теночтитлан и Чичен-ица да не говорим. Ще каже сега някой, ама ти, даскале, много пък черноглед се извъди, мамка ти даскалска. Няма бе, няма такова нещо! Ей на и аз по стъпките на Шамполиона вървя – сричам древните български писмена по стените на египетските гробници, със затаен дъх следя подвизите на нашето момче Гилгамеш и сърцето ми възторжено тупка с ритъма на българските зулуски барабани. Хич не ща и да чувам, че не съм бил патриот!
Патриот, патриот, обаче ме гложди мен едно съмнение и не ми дава мира ни денем, ни нощем. Как тъй, мисля си, ние дето сме потомци на най-великия народ, се пръкнахме такива тиквеници, а? Проснали сме се в калта и се валяме като шугави прасета, а устите ни зинали – ей такива на. Да вземем тия, дето са най-велегласни, дето веят байряци с разни странни знаци по тях; дето са изрисувани по телата като на Айшето шалварите; дето като зинат и само попържни се чуват – ми че те тия баш се пишат за най-родолюбци, за най-българи...Изрисувал съм си, вика, на едната ръка Левски, а на другата Ботев – като му прасна на оня един в мусурата и го утрепвам! Бе, викам си, кам го Левски да те види, че да ти каже той на тебе, ама на...
Пък аз туй всичкото не го приказвам, щото не се гордея с нашите славни деди – гордея се и още как! Но си мисля – а дали те, нашите предци, биха се с нас гордели, ако можеха да ни видят? Надали.
Никак не е лесно да си потомък на велики деди, никак. Труд се иска, а не крясъци и писане на небивалици. Труд, с който да докажеш, че си достоен наследник – силен, умен и човечен. Голяма отговорност е това и комуто не са яки плещите, комуто дупето не държи, по-хубаво да се свре някъде на тъмно и да не резили цял един народ.
Щото него, народът, го има. Има го и с всеки свой ден, с всяко свое дело показва – заслужил ли е славното си минало или не.