автор: tvoiapoznata

Когато излезе от съблекалните, готова за тренировки в широки панталони и тясно потниче, Роуз се ококори учудено. Не беше единствената. Срещу нея и другите ученици се беше изправил самият Сергей Водняев. Красив и заплашителен, какъвто го помнеха. Той много рядко преспиваше тук в Академията, говореха, че постоянно бил ангажиран с някакви мисии и всичките до една смъртоносни, разбира се. Водняев беше страшилище. И беше истинска чест за учениците, когато решеше да потренира с тях. Обикновено тази чест се падаше на петокурсниците, а не на някакви си първокурсници.
По тила на Роуз мина позната тръпка. Беше изплашена. Дори и да не й личеше. Рядко се намираха хора, към които да изпитва такъв респект. Не уважаваше и възпитателите си и треньорите, дразнеше се от целият учителски състав на Академията, от ограниченията, които налагаха и от глупавото самочувствие, което демонстрираха по някога. Сякаш най-важните бяха те. Но не, там някъде навън имаше истински мъже и жени, истински бойци, възпитаници на Академията, които бяха непобедими. Към тях, Роуз изпитваше истински респект, към тях и към директора. Единственият човек, от който реално се страхуваше и странеше в Академията беше директор Стокър. Тя знаеше, че и той е боец, по свой си, различен и нелогичен начин, но боец...
- Роуз? Чу ли какво говоря?
- Не! – Беше искрена, защо да увърташе? Беше се размечтала, докато Сергей Водняев вече наставляваше връстниците й. Момичето върде късно съобрази, че наглият отговор може да ядоса войнът. Той, обаче, се усмихна широко.
- Така си и помислих! Е, добре, сега нагледно с теб ще демонстрираме някои тънкости в атаката. – На Роуз й прималя. Не това искаше. Направо мразеше да е център на внимание. – Роуз? – Сергей не беше склонен да чака, нито пък я беше забравил, нито пък тя успя да се изпари...Наложи си пряко волята да се дотътри до него. Изправи се и се опита да се стегне. Дължеше го и на себе си, и на войнът пред нея, дължеше му уважение! Погледна го. Беше с две глави по-висок от нея. В очите му грееха насмешливи пламъчета. Да, Роуз щеше да яде бой!
В следващия миг вече се чудеше какво прави на земята, притисната от тежестта на едната ръка на Сергей. А той дори не й обърна внимание, обясняваше строго и делово тактиката на учениците.
- Както вече споменах. Много е важно да не изпускате от вниманието си противника. Той ще търси точно това, миг на разсейване от ваша страна и ще се възползва. Бъдете винаги подготвени. Ако бях враг? Сега Роуз щеше да е мъртва! – Да, за това и сама се беше сетила. Съвсем неочаквано Сергей я изправи на крака и продължи. - Вие сте малки. При евентуална заплаха, какво ще направите първо? – Децата замижаха озадачено. Сергей ги гледаше и чакаше търпеливо. Едно от тях промърмори плахо „Ще се защитаваме...”. Роуз завъртя очи и въздъхна.
- Ще бягаме! – Беше очевидно. Ако врагът беше и на половина толкова силен, колкото Сергей, нямаше какво друго да правят.
- Правилно, малката – Инструкторът й беше доволен. – Много правилно! Да видим сега как бягаш! - В следващият момент Сергей се спусна към нея като хищник. Този път, обаче, Роуз беше подготвена. Успя да избегне атаката му за части от секундата. Продължи да се защитава, като парираше ударите му, доколкото и позволяваха собствените сили. Възползваше се от това, че е по-малка и по-пъргава и постоянно се въртеше. Но той беше отчайващо бърз. Усети как силите скоро я напускат. А Водняев дори не се беше задъхал. Момент на разсейване и я докопа с големите си ръце. Повали я отново и я задържа заклещена на пода. Чувстваше се като в капан. Притисната от силното му тяло, пред цялото училище... почувства се унижена и нищожна, а Сергей я гледаше с широка усмивка. Вдигна я от земята изведнъж и я обърна към себе си.
- Браво, пъргавелке! Отлична тренировка! – Потупа я по гърба и остави всички, като се отправи към изхода на салона. Роуз го проследи с поглед и тогава забеляза непознатата жена. Отново беше с Андрю Стокър, стояха на входната врата и наблюдаваха тренировката. В следващия момент жената насочи вниманието си към Сергей и му кимна леко с глава. Той ги последва навън. Роуз се върна към съучениците си и многото им въпроси. Искаше й се да хукне навън след тримата. Искаше да знае какво става. Разбира се, това щеше да е много глупаво. Налагаше се да изчака до купона довечера.
Сергей не можеше да повярва, че Лилия стои пред него. Да, беше информиран, че се връща, всички се събираха в Академията заради това, но да я види на живо? Не очакваше да е толкова разтърсващо. А Лилия, просто сияеше. Сергей дочака стоически да излязат от салона и я вдигна в обятията си. В огромната му прегръдка Лилия изглеждаше толкова крехка. Трудно беше да се повярва, че тази жена бе хладнокръвен убиец с ужасяваща репутация. Сергей сякаш не се вълнуваше от репутацията й точно в момента.
- Добре дошла, скитнице! – Лилия се усмихна на този стар и познат поздрав. Беше запазена марка между нея и Алек.
- Добре заварил, страннико!
- Разхубавила си се!
- А ти се би чудесно!
- Нали? – Сергей сияеше. – Видя ли я малката фурия? Скоро ще ни помете всичките.
- Продължавай да ги нареждаш такива.
- Не, сериозно, доста е взела от великите си родители.
- Да, повече от Алек и по-малко от мен.
- И слава Богу. Поне ще влага малко мозък в действията си.
- Аз друго чувам.
- Какво? – Въпреки неангажиращия разговор, вниманието на Сергей се изостри. Той вече беше на щрек.
- Заради тази принцеса съм тук.
- Какво е станало? – Въпросът беше отправен към Андрю. Андрю пренебрегна острия тон на Сергей и повдигна рамене.
- Нищо особено. Любимката ти за малко да претрепе Оливър.
- Сериозно ли? – Сергей омекна на минутата. Забавляваше се и това подразни Андрю.
- Не смей да се шегуваш с това. Тя не е твоя отговорност, нали?
- Е, поне е жив.
- С Лилия приемате смъртта завидно леко. И то от ръката на 14 годишно момиче, и то под покрива на Академията. – в гласа на Андрю се прокрадна горчилка. Това отрезви на секундата и двамата му събеседници. Именно Андрю и Дея носеха цялата отговорност за живота на това дете. Лилия се усмихна нежно и прегърна стария си приятел.
- Извинявай, Андрю. Прав си. Ние живеем със смъртта и по някога ни е трудно да усетим границата на приличие. Станали сме прекалено жестоки. – Лилия се загледа в Андрю. Знаеше, че бремето, което носи е ужасно тежко. Той се беше състарил, бе станал прекалено сериозен и мрачен. Да, тя си даваше сметка каква отговорност е било да отгледаш детето на Алек. Дете с труден характер и тежко наследство. Почувства се принудена да се защити.
- Но ти сам знаеш, че хората лесно се нараняват. Особено хората с трудни характери, като нашите възпитаници.
- Лил, та тя е на 14. Казах ти, таи прекалено голяма агресия. И това ме плаши. – Лилия въздъхна.
- Не се притеснявай. Ще се оправя с нея. И ще поговорим за това още тази вечер. Видях и чух достатъчно.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------