автор: ambrouse

Краката вече съвсем не го държаха, имаше чувството, че ако падне още веднъж, няма да може повече да се изправи. Всъщност през последния един час се бе строполявал в снега поне десет пъти, все с мисълта, че това е краят, но някак бе намирал сили да продължи.
Снегът бе почти трийсет сантиметра дълбок, но се топеше, явно не бе много студено. Въпреки това пръстите на краката и му бяха съвсем измръзнали, заради неподходящите за планината обувки. Почти не си чувстваше стъпалата. Предния ден ги бе огледал и се бе уплашил от синкавия оттенък, който бяха придобили.
Закатери се по поредния изпречил се пред погледа му хълм. Таеше надежди, че от върха му ще види населено място. Не би. Само заснежени гори и остри планински върхове в далечината. Никаква надежда за спасение.
Все още не можеше да повярва, че се е загубил толкова тъпо. Бе излязъл от хижата да се поразходи и да разведри замъгления си от алкохола мозък, и бе попаднал на елен – красив екземпляр с огромни рога. Бе тръгнал след него в опит да го заснеме добре с фотоапарата си и… в един момент бе осъзнал, че не може да определи в каква посока е хижата. Оттогава бяха изминали четири дена. Четири дена се бе лутал в разкашкания сняг, спейки нощем в скалисти ниши, предлагащи мижав подслон. А нощем температурите падаха под нулата… Когато ожаднееше, разтапяше киша с длани и пиеше. Трудно успяваше да утоли жаждата си. Но най-много от всичко го мъчеше гладът. Стомахът му се бе свил и протестираше, подавайки болезнени сигнали към мозъка му. И това се случваше в момент, когато хората празнуваха Великден в уютните си домове, похапвайки вкусни печени агънца… Ах, колко им завиждаше!
Зачуди се кое първо ще го убие – студът или гладът. Да, беше средата на април, Великден, но мощен циклон бе донесъл сняг в планината и поройни дъждове в ниското.
Със сигурност го търсеха, но ужасното време може би възпрепятстваше спасителите. Едва ли при такива условия можеха да летят хеликоптери. А и нищо чудно да се бе отдалечил на десетки километри от хижата.
Подозираше, че се движи в кръг. Предния ден бе видял следи и си бе помислил, че наблизо има други хора, но следите се бяха оказали неговите.
Все по-често присядаше да си почива, дългото вървене бе изстискало силите му. Копнееше за храна и топла постеля. Но в измъчения. му разсъдък вече се прокрадваше мисълта, че никога повече няма да може да се възползва от тези толкова ценни блага – храна и топла постеля. Нима никога повече нямаше да види жена си … и децата! Как бе възможно точно на него да се случи такова нещо, и то в модерния откъм комуникации двайсет и първи век. Защо ли не си бе взел телефона на излизане? Просто всички обстоятелства се бяха стекли по учудващо неблагоприятен начин. Дори със запалка и джобно ножче не разполагаше. Но трябваше да върви, в никакъв случай не биваше да се поддава на отчаянието. Така си казваше, но сам не си вярваше.
Дълго вървя в едно сухо дере, а когато излезе от него, видя село. Беше на стотина метра встрани – група от десетина къщи с натежали от мокрия сняг покриви. На лицето му разцъфна усмивка. Закрачи клатушкайки се към спасението.
Само че нито един от прозорците на къщите не светеше, въпреки че бе паднал здрач.
Трудно му бе да повярва, че е попаднал в изоставено село, но виждайки ръждясалите катинари по вратите и запуснатия вид на сградите, се убеди, че е твърде възможно да е именно така. Провикна се няколко пъти и заблъска по вратите. Нищо. Само подтискаща, зловеща тишина, от която му се свиваше сърцето.
Можеше поне да пренощува на завет в някои от домовете, като преди това му разбие вратата, за да може да влезе. Значи нямаше да умре от студ, а от глад. Голямо успокоение, няма що.
Спа на един прогизнал от влага нар, в стая, в която сякаш бе по-мразовито от отвън. Бе успял да намери кибрит, но той се оказа негоден и печката остана студена като труп. Дори не положи усилия да търси храна. Та какво ли можеше да има в къща, в която очевидно от години не бе стъпвал човешки крак?
През нощта се събуди от глад и започна да рови из кухненските шкафове. Отразената от снега навън лунна светлина му помагаше да вижда. Намери полупразна бутилка оцет, със слой мухъл на повърхността на течността. Зачуди се дали това нещо е хранително. Реши да не рискува.
Опита се да поспи още, но не успя – болеше го адски стомахът. Смяташе на сутринта да напусне селото и да тръгне по пътя, водещ до него.
Вървя няколко километра, но пътят се загуби, погълнат от избуялите храсталаци. Върна се в селото. Влезе в къщата, където бе преспал, седна на нара и се разплака. Не бе плакал от дете. Сълзите не му донесоха облекчение.
По едно време пред премрежения му поглед попадна панерче, кацнало върху подпрозоречната дъска. Беше позеленяло от мухъл. В него имаше яйце, яркочервено, великденско, от онези с красивите шарки, които се правят с восък. Като малък бе виждал прабаба си да изписва с горещ восък великденски яйца. Тя използваше нещо като дървена писалка. Явно някоя старица го бе оставила за здраве и берекет, каквато е традицията. Но на следващия Великден не е била жива, за да боядиса отново яйца.
Върху яйцето с голямо майсторство бяха изписани красиви бели цветчета. Черупката бе загубила блясъка си, но изглеждаше здрава. Взе яйцето и го огледа от всички страни. Наистина бе непокътнато.
Трудно му бе да повярва, че вътре има нещо по-различно от сбръчкано, изгнило, смрадливо парче органична материя. Поколеба се. После с рязко движение прасна яйцето в перваза. Под черупката се показа белтък, който изглеждаше съвсем нормално, все едно яйцето бе сварено преди дни, а не преди години. Разчупи го. С жълтъка също всичко бе наред. Не си направи труда да се замисли на какво се дължи това чудо. Мислите му бяха изцяло погълнати от глада. Изяде стръвно яйцето.
Веднага се почувства по-добре. Съзнанието му се избистри, погледът му се проясни. Все още изпитваше глад, но не зверски, и сякаш силите му бързо се възвръщаха.
Реши отново да тръгне по пътя, въпреки че се здрачаваше. Не се заблуди от храсталаците, както преди. Бързо проследи виещата се нишка на отдавна неизползвания път и закрачи по нея. След около час стигна до друго село. Там прозорците на къщите светеха.