автор: katbalu

Та… как да ви кажа значи… Каня се да пусна най-официално следната обява – „Подарявам двойка вълнисти папагали заедно с клетката и оборудването към нея. Тел…” и т.н.т….
Разочарована съм, ама безкрайно съм разочарована от папагалчетата, които купих наскоро. По точно от Жулиетата. В нея е целият проблем. Душица под нокът носи дето се казва, ама пиперлива. Люта като чушле.

До към пет, шест часа сутринта в клетката цари мир, тишина и спокойствие. Но ето, че идва мигът на пробуждането! Няма как да го пропуснеш, защото неистовият зверски крясък винаги те сварва неподготвен. Представете си, че някой реве с отворено гърло и от устата му къркорещо излиза звукът „А” съчетан със звука „Р”. А? Страшничко е. За мен е страшничко, а какво остава за бедният, малък, нещастен Ромео… Горкото птиченце! Опитва се да си намери място, щура се като лудо из клетката, докато нежната му персона го прогонва истерично отвсякъде и мята крила като вентилатор. То аз се плаша, а какво остава за Ромео! В моментите, които Жулиетката спира да си поеме дъх, озлобената й човка трака заплашително, а крилете й разцъкват като бицепси на боксьор, който отпуска парата между рундовете.
Тъй… Крясъците траят поне няколко часа. Ако усилиш копчето на телевизора, ще усилиш и копчето в човката на Жулиета. Целият този трагико-комичен театър трае докъм обяд. След това, настъпва неочакван обрат. Прегладняла от четиричасовият си труд малката дама отпрашва към хранилката и кълве зрънца и плодове. Изтощения Ромео пък, използва антракта и плашливо скоква върху една от двете пръчки в клетката. Разбира се на по-ниската пръчка! По високата е за Жужи, не бива да я гневи отново!
И тогава… тогава започва да пее… Хубаво, като канарче, като славейче, като сладкопойно птиче. Измъченото му сърчице излива сладкопойни трели, омагьосващи нежни звуци. Това е и преломният момент. Препълнената със семенца уста на Жулиета остава притихнала. Ако досега се е косила, че нейния скапан кавалер не й е осигурил хубав живот като този на свободните птици, които прелитат отвън в синьото небе и че не се е погрижил да я отведе в по-голяма и по красива клетка, ако е смятала, че перцата му са прекалено сиви, а характерът му твърде мекушав, вече напълно е забравила това. То просто няма значение. Закачайки се по стените на клетката с човка и нокти, малката дама мълчаливо се примъква до своя Ромео. Направо се лепва за него. Е, тогава да я видите! Като нея няма друга! Все едно друго птиче се е появило.
Можеш с часове да гледаш, как мъниците играят и си приказват на техния папагалски език. Или пък как се целуват се със смешните си човчици, прегръщат се с крилца и всеки един пощи нежно главата на половинката си, спасявайки го от неприятните кокошинки по нея. Тези мигове са апогея на целия наситен с драматични събития ден в малката клетка. Една педя място, две перца и толкова емоции… Птичетата примижват от удоволствие и почти заспиват допрени едно в друго, убедени че светът е точно толкова голям и красив, колкото е голямо чувството помежду им.
Абе…любов! Какво да ви кажа. И на мен все още не ми е много ясно…