автор: tvoiapoznata

В изолатора беше пусто и мрачно. Както трябваше да бъде в един изолатор. Странното беше, че за никое училище в страната не се предполагаше, че трябва да има изобщо такова помещение. Това училище беше малко по-различно. Приличаше на интернат. И си беше интернат. Тук децата нямаха родители и много рано преставаха да бъдат деца. След множество тренировки и сурова възпитателна програма израстваха много по-бързо от връстниците си.
В ъгъла на една койка беше свито младо момиче, на не повече от 14 години и четеше. Не се притесняваше от лошата светлина, нито от мизерните условия. По принцип беше свикнала да я наказват често. Беше свикнала и на оскъдното обзавеждане в школата, в която живееше. Беше слаба и бледа. Но не беше безлична. Имаше млечно бяла, много фина и нежна кожа, косите и бяха светло руси, естествено начупени, на красиви дълги масури със странни платинени кичури, почти бели. Но най-странното в нея бяха очите й, невероятно виолетови и големи, обримчени от гъсти мигли, веждите й бяха високи и тънки. Устните й бяха пълни и наситено червени, нослето-малко и право. Да, тя беше красива, все още недорасла, но криеща огромна притегателна сила в себе си. Тя беше мълчаливо дете. Не дружеше със съучениците си. Имаше един по-близък приятел, който се казваше Майк и той беше целия свят за нея. Тя се казваше Роуз. Приличаше на роза.
Роуз вече второ денонощие излежаваше наказанието си и не се оплакваше. Самотата не й тежеше. В самотата Роуз намираше някакво неестествено спокойствие. Можеше да стои така със седмици и знаеше, че това рано или късно ще подлуди възпитателите й. Роуз си правеше каквото искаше, не й пукаше за нищо и никого, освен за Майк. Понасяше всички наказания, които й налагаха с отчайващ стоицизъм. И никога не се оплакваше.
Чу шум в коридора много преди да се отвори входната врата и изостри сетивата си. На външен вид, разбира се, не трепна и мускулче по отпуснатото и тяло, но тя вече беше на щрек. След секунди се появи Дея, Роуз се усмихна. Самата шефка на възпитателите идваше да я посети.
- Роуз, свободна си. – Просто така? Без намръщени физиономии, без мъмрене? И определено по-рано, отколкото очакваше.
Роуз изгледа подозрително Дея, но не изчака втора покана. Шмугна се пъргаво през охраната и се затътри замислено към общежитията. Дея я проследи със студен поглед, без да коментира нищо. Прекрасно. Това вече беше странно. Едва не бе убила преди два дена един от треньорите, само за да му докаже, че може да се бие. За пореден път си даде сметка, че постъпката и бе изключително глупава. Но стореното-сторено. Понесе си последствията и си заслужаваше наказанието. Сега трябваше да разбере защо наказание нямаше!
Въпреки всичко постигна малка победа с прибързаната си реакция - вече никой няма да посмее да се съмнява в уменията й на боец.
Момичето се прибра направо в стаята си. Беше сама. Да, защото съквартирантката и имаше още уроци. Изхлузи си дънките и блузата с дълъг ръкав, остана по тениска, хвърли се на леглото и зазяпа тавана. Само след няколко минути слабо и смугло момче нахлу в стаята й.
- Ти, какво? – Сопна му се Роуз. – Няма ли да почукаш? Влизаш в женска стая, Майк!
- Все едно има нещо, което не съм виждал. – Момчето седна спокойно на леглото й. Майк беше невзрачно момче. Беше висок и кльощав. Имаше симпатично лице, гъста, черна коса и тъмни очи, които гледаха особено умно. Роуз го обичаше като брат и не го криеше. Буквално бяха неразделни из коридорите на Академията. Тя беше силната и страшната, той беше умният в двойката. Роуз го изгледа начумерено и промърмори.
- Не ставай циничен.
- А ти не ми се прави на свенлива. Какво стана? Защо те пуснаха? – Роуз затърси дънките си с въздишка.
- Не знам.
- Как така не знаеш? Нищо ли не ти казаха?
- Не.
- Не! Оливър още е в болницата. – Роуз се затътри към хладилника. Майк я проследи с поглед, все още от леглото й. – Имаш късмет, че Стокър не беше в Академията.
- Голям късмет, няма що. Дея ще му каже още като се върне. И пак всичко на ново. Все едно не сме за това тук. Нали ни учат да се бием? Трябваше да ми пишат отличен, не да ме заточват. – Майк се усмихна.
- И ти прекали, малката. Можеше да го убиеш и за какво?
- Каза ми, че съм срам за школата. Че Лори никога не биха толерирали мързелът ми.- Роуз се беше развълнувала. – Представяш ли си? Аз съм била мързелива? - Майк я слушаше внимателно.
Знаеше, че неговата приятелка не е мързелива, напротив беше особено съвестна по отношение на ученето и тренировките. Беше добра в боя, много по-добра от връстниците си. Присъстваше на всички тренировки, за разлика от часовете по теория. Сам той не разбираше защо треньорът я беше предизвикал.
Майк по някога се страхуваше от Роуз, тя беше безмерно търпелива и тиха, но таеше в себе си злоба, която избухваше изведнъж и беше опустошителна. Точно това се беше случило с Оливър, беше предизвикал момичето, беше преминал границата и тя го беше нападнала с опасен смъртоносен удар от джиуджицо, беше толкова неочакван, че учителят не успя да го парира. Наложи се две момчета от пети курс да измъкнат малката от салона, докато останалите учители даваха първа помощ на пострадалия.
Роуз не съжаляваше за действията си беше направо арогантна. Или поне така изглеждаше. Нямаше как да не настръхне при мисълта за Стокър и бесният му поглед, нямаше човек, който да не настръхне пред Стокър!
Андрю Стокър беше зает с по-важни дела в този ден. Стоеше подпрян на черното си ферари и чакаше частния самолет на компанията да кацне. Марк му се беше обадил преди два дни и му беше казал, че Лилия се връща.
Беше сам. С частната си кола, без охрана, без други придружители. Не им бяха необходими. Лилия щеше да се върне в живота на Академията така тихо, както си беше отишла преди време.
Андрю стоеше неподвижно, изражението му не издаваше никаква емоция. Косата му все още беше рошава, но вече леко прошарена, тялото му беше здраво, като на професионален боец. Очите му – гледаха сурово и непроницаемо. Но само той знаеше какво му коства да види пак дългогодишната си приятелка след толкова време. И повода съвсем не беше за пренебрегване. Проследи кацането на самолета без да помръдне. Изчака екипажът да слезе и тогава я видя. Сърцето му спря за миг. Боже, колко красива беше! Годините и битките не се бяха отразили на приятелката му. Не, бяха се отразили, но по странен начин. Лилия излъчваше сила. Слаба, сравнително висока, с подчертани скули. Косата и беше дълга и черна, прихваната на свободна конска опашка на тила и. На колко беше? На 40? Приличаше на амазонка, без възраст, от друга реалност.
Лицето и беше строго и съсредоточено. Но когато видя Андрю, грейна. Прекрасна усмивка озари лицето й, очите й светнаха. Остави куфара на земята и се насочи уверено към стария си приятел.
- Андрю! Боже, колко ми липсваше! – Андрю я прегърна горещо. Бяха отново деца на по 16 години, които споделят живота си.
- Никога повече не прави така! Чуваш ли? – Андрю беше сериозен, гласът му беше пресипнал и леко трепереше от вълнение. Лилия се смееше.
- Няма! Обещавам! Повече няма да мърдам от Академията. – Андрю не можеше да и каже нищо повече. Хвана я за ръка и я поведе към колата си. Оставиха багажа на служителите на компанията. Те щяха да го докарат. Двамата се гледаха сякаш не можеха да се наситят един на друг. Лилия проговори чак, когато Андрю потегли с ферарито.
- Сега ми кажи каква е тая работа с моята хубостница? – Андрю а погледна крадешком.
- Марк нищо ли не ти каза?
- Не. Подозирам, че е искал да се убеди първо, че ще се върна.
- Да. Разбира се. Положението всъщност не е толкова страшно. Дъщеря ти едва не уби един от взпитателите си.
- Моля?
- На тренировка.
- На тренировка, значи.
- Оливър и казал, че е срам за Академията, защото е мързелива, или нещо от този сорт. – Лилия беше смаяна.
- И само това? Трябвало е да го убие. – Андрю я погледна начумерено.
- Лил, не си прави шега с това. Та тя е на 14, за Бога.
- Добре де, шегувах се, прав си. И какво му е толкова сериозно на ситуацията? – Андрю въздъхна.
- Наистина не трябва аз да ти разяснявам тези неща. Имаме професионални психолози, хора, които работят с децата.
- Андрю! – В гласът на Лилия прозвучаха строги нотки. – Ти си човекът, на който вярвам. Не ми трябват психолози да нищят характера на детето ми.
- Изтърваваме я, Лил!
- Какво?
- Изтърваваме я! – Лилия се съсредоточи върху думите на Андрю, виждаше загриженото му лице, знаеше, че е притеснен.
- Как?
- Не знам, Лил. Побоят беше капката, която преля. Тя не е като теб. Не избухва, не показва никакви емоции, учи се добре, но таи огромна агресия в себе си. Характерът й е прекалено силен.
- Алек! – Това прозвуча повече като въздишка.
- Да, прилича повече на Алек. Непредсказуема е и не се подава на чуждо влияние. Страх ме е, че започва да манипулира всички ни.
- Някаква си 14 годишна тийнейджърка?
- Именно. – Андрю звучеше сериозно. Лилия не се усъмни в думите му дори и за секунда. Умълчаха се за известно време. Лилия мислеше трескаво, а Андрю и даде достатъчно време за това. Накрая тя промърмори.
- Колко точно прилича на Алек? – Това беше най-трудната част. Андрю се съсредоточи в пътя и промърмори.
- Толкова много, че само ти можеш да се оправиш с нея.
- Разбира се! – нова въздишка. – И всички ли сте на това мнение?
- Категорично.
- Марк?
- Марк, Дея, аз, Малаков... дори и Сергей забеляза, че става неконтролируема.
- Добре! – Лилия се предаде. – Да видим малката принцеса, тогава.
- Лил?
- Да.
- Малката принцеса се казва Роуз, сега. – Лилия се усмихна.
- Добре, хубаво име!