автор: LeoBedrosian

“Па то язе, нали ти казàх, мàле, че они са изедници, миски недни и пустиняци и едни нерезе, дека сал спът и не сакат да работат. И ги мръзи, та ги гъзъ боли!“

Разбрахте ли нещо? Не се притеснявайте, ако не сте разбрали. Понякога аз също трудно го разбирам.

Ще говоря за диалекта. Ще говоря, защото смятам, че той е несправедливо онеправдан и искам да го реабилитирам. И защото е мой, роден и не се свеня да говоря на него. Знам, че не всеки би ме разбрал. Това създава проблеми при общуването, но достатъчен довод ли е да го изоставим.

И не само, защото диалекта е живия език. Автентичния, колоритния и цветен говор, толкова сочен и неподражаем. Диалекта е начин да запазим самобитността и индивидуалността си в заливащия ни универсализъм. Той ни прави тези, които сме и ни спасява от загубата на идентичност.

Вреден ли е диалекта? Трябва ли да го заклеймяваме, като липса на „културност“, като диващина? Да му се присмиваме ли? Не. Аз се присмивам на онези, които се опитват да избягат от корените и майчиния си език, които снобски се наричат „граждани“, цивилизовани и културни, а в същото време губят себе си и своето истинско лице.

Обречени ли са диалектните говори? Ще изчезнат ли? Силно се надявам това да не стане. Да остане поне едно място, едно кътче, където хората да са истински, първични, недодялани и искрени. И където да звучат като медни хлопки и пиринчени звънци.

Затова и написах разказа Северозападен монолог на автентичния местен диалект. Защото това е моя говор.