автор: zika

Лятото беше горещо. Едва се добрах до прохладната сянка на дърветата в центъра на градчето, в което живеех. Седнах на пейка, близо до фонтаните, които разхлаждаха въздуха. Опитах се да отворя кутийката с лекарството ми за сърцето, но ръцете ми трепереха и се отказах.

След няколко минути се съвзех и се огледах - срещу мен седяха жена на средна възраст и момченце на около шест-седем години. Държаха в ръцете си сладоледи на клечка и ме разглеждаха.
- Бабо, – детето се доближи до жената и прошепна - това май е баба Яга!
- Не е! – засмя се тя. - Просто възрастна жена.
Детето не беше много убедено и продължи да ме гледа внимателно.
- Това е баба Руга, сестрата на баба Яга – каза облекчено то. – Тя е добрата.
- По какво позна? – попита го баба му.
- Чиста е! Няма пъпка на носа и остри нокти.
Засмях се от сърце! Те също. Като тръгваха ми пожелаха приятен ден.
Днес беше рожденият ми ден и винаги в този ден идвах тук, сядах на някоя пейка и попивах на забавени обороти въздуха, хората, децата... Знаех, че скоро няма да ме има, но можех да изживея колкото пъти исках това.
Вечерта в леглото взех голямото си ръчно огледало и се взрях в лицето – бяла коса, тъжни бръчки. Само очите ми бяха млади и зелени. И ме гледаха учудено.
- Здравей! – каза старата жена с млади очи.
- Здравей! – отговори двадесетгодишната ми душа.
- Как се чувстваш на осемдесет и пет?
- Добре! А ти? – казах аз и разклатих огледалото.
- По-полека! – усмихна се тя. – И аз добре!
- Умира ли ти се днес?
Въпросът ми я стресна.
- А на теб?
- Ще ти отговоря като във вица: Не ми се умира, ама няма как – ще се наложи!
Разсмяхме се и двете!
- Много ли хора те поздравиха?
- Дъщерите и внуците. От приятелите само ти остана...ще почина малко, че ръката ми се умори да те държи. Затворих очи... и слънцето ме заслепи. Беше се преместило и чадърът вече не ме пазеше. Морето шумеше. Къде ли съм? И кога? Огледах се...
Разбрах, че става нещо странно, когато умрях за първи път съзнателно. Не в смисъл, че се самоубих, или нещо такова. Просто приех смъртта, спомняйки си един от най-щастливите си моменти. И се озовах там, пред старата джамия! Със знанието за това как е протекъл животът ми до осемдесет и пет годишнината ми.
Гледах го отдалече. Беше седнал на стълбите на джамията и ме чакаше. Беше третата ни среща. Тогава, първия път се скарахме. Сега, когато знам как ще си отиде от този свят и колко ще ми липсва, се наслаждавах на това да го гледам - млад, красив и нетърпелив. Мисля, че вече беше влюбен. Аз също. Скарахме се защото закъснях с един час и не исках да кажа защо.
- О, ти се появи! Не бързай! Чуждото време не е ценно!
Този път се извиних:
- Не се сърди! Наблюдавах те тайно, за да те запомня. Искаш ли да ти гледам на ръка? – той се засмя и кимна с глава. – Ще се ожениш за мен, ще имаме две дъщери. Но внуците ще бъдат момчета, огън и жупел – скейтъри.
- Ти все измисляш нови думи – издърпа ръката си той. – Искаш ли да се разходим в гората?
Хванахме се за ръцете и се отправихме към близкия рид. Разказваше ми за казармата - скоро се беше уволнил и още не можеше да я забрави.
Въздухът беше свеж и прохладен. Слушах любимия глас и се опитвах да вървя със затворени очи. Усещах вятъра в косата си. Килимът от борови иглички пукаше под краката ни.
Колко малко му трябва на човек!
В началото можех да се връщам само в наситените с емоции събития. Нямаше значение дали са положителни или не. Беше достатъчно да си припомня и да се потопя в чувствата, които бях изпитвала. И колкото по-често умирах, толкова по-лесно ставаше. Всъщност трупах опит на принципа ,,проба-грешка”
С друг акъл. Втори шанс!
Явно е започнало отдавна, но не съм го осъзнавала.
Сега си обяснявах защо като малка всичко ми се струваше вече видяно и познато. А и сънищата ми бяха все пророчески.
Ето и сега, когато затворих очите си в леглото, на рождения ми ден – този на осемдесет и петата ми годишнина...
Слънцето ме заслепи. Беше се преместило и чадърът вече не ме пазеше. Морето шумеше. Къде ли съм? И кога? Огледах се.
Той се пови на плажа с две чаши сок.
- Събуди ли се? – попита той подавайки ми едната.
Сетих се! Днес ставам на четиридесет години. А бяхме се скарали и даже обсъждахме развод.
Гледах го и ми стана мъчно. Отиде си млад и много ми липсваше.
- Благодаря! – казах аз и взех сока. – Седни! Искам да поговорим.
Отпусна се на пясъка като на тръни. Дали има предчувствие?... Тогава, първия път плиснах сока в лицето му.
Ревнувах. Това беше повода за скандалите ни.
Хубав мъж. И характерът му не беше лош. Е, влюбчив, но кой не е! Пък и животът си е негов. Трябва да не го приемам толкова лично.
- Не се сърдя вече! Можеш да правиш каквото искаш.
- Значи реши! Развод – така ли?
- Не! – усмихнах се. – Стига ти да не искаш.
- Не искам! – уморено каза той. – За снощи! Мисля, че си мнителна...
- Стига! – прекъснах го аз. – Не ми пука за снощи и за нея!
Ваканция! Заслужила съм си я. Сега ще се наслаждавам на морето, на слънцето и на теб!
Гледаше слисано – това аз ли съм?
- Отивам за сладолед. Искаш ли? – разсмях се на физиономията, която беше направил. Към нас идваше жената, заради която..., усмихнах й се и тананикайки се отдалечих.
Настигна ме, хвана ме за ръката и цял ден не я пусна.

Започнах да се забавлявам, като си правех експерименти с познати и роднини. Коригирах и променях нещата.
С всеки живот ставах все по-добра и по-добра.
Повторих и даже потретих младостта си, но вече със съчувствие и любов към всеки, появил се за добро, или за зло в живота ми. Започнах да търся смисъла на изборите си.
Давах шанс - най-вече на себе си.
Елиминирах ако бях..., или, ако не бях...
Но в крайна сметка се озовавах в леглото с огледалото в ръка! И се питах дали въображението ми не си прави шега с мен. Дали преди смъртта си изживяваме мечтите, поправяме грешките... за да не съжаляваме за нищо, за да не умрем ,,с отворени очи”.

В заведението дойдох час по-рано, но той вече беше там. Пиеше кафе и пишеше нещо в бележник.
Избрах маса, от която можех да го гледам.
- Мога ли да седна при вас?
Млад мъж ми се усмихваше и без да дочака отговор седна срещу мен.
- Защо го правите?
- Какво?!
- Това! За трети път започвате живота си от този спомен.
- От къде знаете? – смутих се аз.
- Явно вече уцелвате времето, което искате – каза той. – От кога сте в капана?
- Не разбирам! Какъв капан?
- Времевия. Колко пъти живеете от този спомен?
- Три.
Той се разсмя.
- „О, свещена простота”! Защо си губите времето? Дори да изживеете безброй варианти на този живот - крайният резултат от него е един.
Между впрочем той (посочва мъжа на моите мечти – най-голямата ми любов) знае това и те чака. Харесва му началото. Използва енергията от влюбването като катапулт.
Вече нищо не разбирах! Явно ми личеше, защото допълни:
- В началото любовта е силна. Емоциите кипят. Енергията е колосална! Може направо да те изстреля в друга реалност. Страхът и яростта също, но не така бързо и не за дълго.
Дал ти е силен импулс в момента на смъртта и те е вкарал в кръговрата, за да може да пътува през времето и пространството, но нещо се е объркало и си започнала да избираш и други моменти - обичала си и други хора.
Може да има енергията ти, само ако избереш доброволно този момент и тази любов.
Сега и той е в „капана на времето”, а по душа е скитник.
Мъжът на живота ми вдигна очи и ни погледна. Стана и седна при нас.
- Така значи! – казах аз.
- Така! А теб какво те бърка? – обърна се той към непознатия.
- Аз съм контрольор! – отговори той. - По-точно, премахвам капаните.
Изгледа ни със съжаление.
- Давам ви шанс сами да намерите изход от тази каша. Дано ви се получи! – плати сметката и излезе.
Гледахме се и мълчахме. Като тогава, когато се разделихме завинаги, по собствено желание – с много любов и тъга.
- Помниш ли? – каза той.
- Помня! – казах аз.
Първата ни среща беше тук, в това заведение. Минавайки край масата се спънах и го залях с кафето си... А после? Аз не заминах. Той не остана.
Семействата, децата...
И повече не се видяхме. А сега три пъти започвах от този спомен.
Протегнах двете си ръце. Изглежда само това беше чакал. Хвана ги и се усмихна.
- Благодаря! За любовта. За това, че те има! – гласът му трепереше.
- Обичам те! – казах аз. – Давам ти доброволно цялата си енергия. Искам да си щастлив! Свободен си! Пожелавам ти късмет! И ако някъде там, в безкрайния Мир имаш нужда от мен – само ме повикай. Ще дойда!
Поех си дълбоко въздух и затворих очи...
...Дългият летен ден се измъкна на пръсти и мракът нахлу през прозорците. Погледнах момичето, което сияеше в огледалото. Целунах го и отлетях при звездите...