автор: DianaStefanova

So that you`ll matter, so you will continue,
so that the essence of your life remains,
each object that`s around you, every image
you must perceive once more and then create.
Create them like the vine plant as it ripens,
enclosing spaces into grapes again,
like trees imagine fruit, like bees their honey
can render out of sunlight mixed with rain;
or woman laboring in birth delivers
a lasting shape to love`s eternal quest,
like mother earth, so generously giving
its clouds, and birds, and leaves to all the rest.
The fullness of each thing, it must be suffered,
it must be born inside you, yet again,
and every image you perceive and fathom
must shine, illuminated by your pain,
and thoughts must leave their wounds in recollection,
weigh heavily, in anguish prolonged,
each thought must linger, permanent reflection
that leaves a scar, embedded in your bones.
How otherwise will that, which you have taken
be yielded back, a hundred times portrayed
in fervent colors, verses, in a weapon,
a flight in space, an iron furnace flame?
How will it blossom into bitter seeking,
a dying sunset, or a friend`s remark,
and failures, and victories repeating,
and more departures out into the dark,
a gentle touch, caressing; or an ambush,
horizons beckoning with distant stars?
The fullness of this world, it must be suffered,
it must be born inside you, from the scars,
and every thing around you, every image
your heart must re-create until the end,
so that you`ll matter, so you will continue,
so that the essence of your life remains.

Dedication - Veselin Hanchev
Translated from the Bulgarian by Diana Stefanova
-------------------------------------------------

Посвещение - Веселин Ханчев 



За да останеш, за да си потребен, 

за да те има и след теб дори, 

ти всяка вещ и образ покрай тебе 

открий отново и пресътвори. 

Пресътвори ги ти като лозата, 

затворила пространствата в зърна, 

като дървото в плод, като пчелата, 

създала мед от пръст и светлина; 

като жената стенеща, в която 

по-траен образ дири любовта, 

като земята връщаща богато 

и облаци, и птици, и листа. 

О, трябва всяка вещ да се изстрада, 

повторно всяка вещ да се роди 

и всеки образ, който в теб попада, 

да свети с блясък непознат преди, 

и мислите да правят в тебе рани, 

мъчително и дълго да тежат 

и всяка мисъл в тебе да остане 

като зарастнал белег в твойта плът. 

Как иначе това, което вземаш, 

стократно оплодено ще дадеш 

в горещи багри, в щик или поема, 

в космичен полет и в чугунна пещ? 

Как то ще стане дирене сурово 

и кратък залез, и другарска реч, 

и падане, и ставане отново, 

и тръгване отново надалеч, 

и ласка по косата и засада, 

и хоризонти с мамещи звезди? 

О, трябва този свят да се изстрада, 

повторно трябва в теб да се роди 

и всяка вещ и образ покрай тебе 

сърцето твое да пресътвори, 

за да останеш, за да си потребен, 

за да те има и след теб дори.