автор: ma_gi

А в този миг не знаех, че си тръгваш.
Все още беше ден.
И обещание.
Не го разбрах,
когато ме прегърна...
А тишината раждаше.
Мълчания.
И трябваше да разбера –
отиде си.
Макар
все още да гореше огъня.
И пееше все още светло синьото,
опитвайки
да се затвори в спомен.
Раздялата бе още малко семенце.
Не беше ябълка -
да си вървим от Рая...
За кой ли път
в обувките на времето,
опитвахме
да се разминем с края...
Ех, времето –
безумният лечител!
С мечти
и падащи звезди
тъче проклятия.
Уж всичко в този свят
е относително
и с болката
уж ставаме все по-богати,
а все по-рано си отиват всички сънища
И все по-будни
се търкаляме в постелята...
Не знаеш още,
ала вече си си тръгнал.
Безвремие е...
...а дори не те намерих...