автор: poisened

(в седем часа застанах на върха на хълма,плачех за изпитото вино,
за изгубените хора,гледах света и разбрах,че през цялото време съм бил сам,нямало е небе,не съм докосвал лицето си….плачех,че плача сам и мечтаех за мечта…
…оттогава живота ми е сух като облаците,а когато вали не нося чадър.)


Човек увисва на нишката на страданието,на бесилката на своята неосъщественост и дълго се клати там мъртъв…Там.На нишката,която цял живот е сплитал с грешките на мерзостта си,и която е неволно,но изкусно сплитана с години,…безкрайно натежала от предсмъртните сълзи…Божествена нишка.По-фина от тънките утринни треви,нарасли по пътя към края на света.Защото света има край,веднъж седнах на ръба му и си люлях краката оттам.Сега оценям като голям житейски пропуск,че не съм погледнал надолу,та да видя какво има…Но пък небето там те кара да плачеш от недоумение колко много от секундите на тая земя си изгубил да живееш с хората,вместо да се погнусиш от тях навреме и да ги презреш дълбоко,както само човека може да презира човек..Небето там те обезсмисля.Сбрало в себе си мистичния цвят на мечтите на човеците и утайката от болките им ,че са смъртни,то те кара само да спреш дишането си и да гледаш през очите си картини на отиващи си в мрака съдби.…Небето там не е като никъде другаде.Всъщност е като навсякъде другаде.Само нишката е по-дебела и не е толкова лесно да превърнеш душата си в гробище на неуспели пориви и мълчаливи чувства…
Човек увисва на нишката на страданието,осъден да дави мислите си в мълчание,наказан да стърчи пред жалкото си човешко невежество да знае защо живее…осъден да стърчи насред празната стая на Прозрението,където чувствата му се разкъсват от кънтящата Соната(разбирай Съд).Соната за смъртта на човешката надежда за щастие…А днес аз се събуждам с мисли дали наистина хората мрат за да се родят или това е вкопчената в умовете им утеха,че няма да се удавят на плитко?Дали разголения ден среща гиздавата луна само за да ни покаже ,че адът е само една втора от рая,и че палачът е гъделът на хорските сили?И не сме ли повечето съживени мъртъвци с умъртвени в годините усмивки,сдавили смеха си във вечна тишина.Измамно мъдра тишина.Измамно реален живот….нереално плитък…И само дъното е върхът.Върхът,по който дъното е слизало до върха.

Всичко е толкова просто.Ражда се зора,умират залези.
Кръстопътища,извили се в самите нас..
Уморените спират.Силните крачат и покоряват.
Всичко в света е толкова просто…,

..аз се разхождах из прозрението
и осъзнах,че кръгът е несъвършен..
..едничкото съмнение у мен,
че чувствата са края на прозрението…