автор: ambrouse

– Татко, какво е музиката? – попитата принцесата и с леко нервен жест отметна назад русите къдрави кичури, които бяха паднали върху челото й.
Царят очевидно се стресна от въпроса й. Гъстите му вежди се сключиха и лицето му доби страховито изражение.
– Как ти хрумна да ме питаш такова нещо?
– Ами… вчера на пазара се заприказвах с един чуждоземен търговец и той ми разказа за тамошните празненства. Там, по неговите земи, често звучала музика. Ние защо нямаме музика?
– Тук музиката е забранена. С указ, издаден от мен, както може би си се досетила.
– Но защо?
– Тя е вредна. Чиста проба губене на време е. Слушайки музика, хората стават мързеливи. Не желая моето царство да се превръща в свърталище за безделници.
– Но татко… тя е красива, вдъхновяваща. Някак … изпълва човек с приятни чувства.
– Питаш ме какво е музиката, а явно вече си слушала това нещо. Нали ти е ясно, че ако не ми беше дъщеря, щеше да ти хвръкне главата.
Смутена, принцесата прехапа устни. Лицето й стана още по-красиво от избилата по бузите руменина.
– Съжалявам, тате.
– Къде си слушала музика?
– Няма да ти кажа – отвърна принцесата и вирна непокорно брадичка.
– Дъще, ние с теб се разбираме добре. Нали сме се договорили да си споделяме всичко?
– Не искам да пострада човекът. Затова няма да ти кажа.
– Добре де, обещавам да не го преследвам заради прегрешението.
– Да кажем, че една жена, докато е перяла сама на една река, е пеела.
– И как ти се стори това?
– Нали ти казах, красиво е. Много по-различно е от говоренето. Звуците сякаш се лееха…
Царят изпръхтя недоволно. С мъка се въздържа да не сгълчи дъщеря си. Зачуди се дали тя не се опитва да пее, когато е сама в будоара си.
– Съветвам те да не подлагаш на изпитание добротата ми. Много те обичам, знаеш, но ако се увлечеш по музиката, ще те накажа жестоко. Законите в това царство са за всички.
– Добре тате, но защо толкова много мразиш музиката? Хайде, кажи, нали сме се договорили да си споделяме всичко. – В очите на девойката заиграха лукави пламъчета.
Царят се подсмихна.
– Голяма манипулаторка си.
– Ама, тате, навсякъде другаде музиката е разрешена! Как така ще забраняваш нещо, което дори не разбираш? Музиката носи наслада. Хората са я измислили, за да…
– Много добре знам какво е музиката, ти не си наясно с нея – тросна се възрастният мъж.
– Значи си слушал музика? Изобщо не ти вярвам.
– Слушал съм всякаква музика... на младини.
Принцесата изгаряше от любопитство.
– Всякаква музика? Искаш да кажеш, че музиката може да бъде различна?
– Различна е.
– Хайде, разкажи ми! Нали всичко си споделяме?
Царят се поколеба, после поглади замислено дългата си побеляла брада.
– Музиката на севера е груба, войнствена и студена. Тамошните музиканти си боядисват страховито лицата, а петструнните им арфи издават остри, стържещи звуци.
– Не мисля, че такава музика би ми харесала.
– На изток музиката е свързана с обредите. Често се повтарят едни и същи мотиви; бавно, хипнотично, до безкрайност.
– Това звучи по-интересно. Продължавай, тате.
– В западните царства музиката е бърза и жива, целяща да забавлява.
– О, колко хубаво! Искам да отида там!
Царят се подсмихна.
– Ако се омъжиш за принц Рондор, ще заживееш на запад, в неговото царство.
– О, не, принц Рондор се хили като гладна хиена. И е тъп.
– Е, твоя воля.
– А на юг, там музиката каква е?
– На юг няма музика.
– Тате, лъжеш, познавам те много добре.
– На юг няма музика.
– Значи заради нея си наложил забраната.
– Малката ми умница! Добре, ще ти разкажа.
Принцесата бе ококорила красивите си сини очи и потриваше нетърпеливо длани.
– Аз и майка ти, със свита от десетина доблестни рицари и неколцина търговци, прекосявахме южната пустиня. Смятахме да занесем дарове на един местен владетел по случай възкачването му на престола, както и да се опитаме да завържем търговски отношения.
– Мама е била с вас!
– Да, нали ти казах! – изръмжа царят. – Замълчи и ме слушай! Дълго пътувахме, умората и жежкото слънце изцеждаха силите ни. Не бяхме предполагали, че ще е толкова трудно. Подъл търговец ни бе излъгал относно маршрута. Както и да е. Това не е важно. Една вечер, малко преди залез слънце, ни нападна банда разбойници. Сражавахме се храбро, но те бяха тройно повече. Майка ти също се включи в битката. Невероятна жена беше тя. Дори успя да намушка с камата си главатаря им. Рицарите ми падаха един подир друг, а аз получих тежка рана на главата. Майка ти побягна с коня си, това много добре си го спомням, после съм загубил съзнание. Когато се свестих, видях, че са ми съблекли дрехите. Майка ти я нямаше. Рицарите ми бяха мъртви. Всъщност последният умря в ръцете ми от раните си. Бях много объркан и уплашен. Облякох дрехите на един от убитите бандити, превързах раната си криво-ляво и тръгнах през пустинята. Вода имах – разбойниците бяха забравили един малък мях, – но не и храна. Дни наред се лутах, мислех, че е дошъл краят ми. Единствено мисълта за майка ти ме крепеше. Не можех да си представя, че никога повече няма да я видя. Надявах се, че е успяла да се спаси. Слънцето изгори кожата ми, чувствах тялото си като жива рана. Когато краката ми отказваха, пълзях. Често припадах, но някак намирах сили да продължа. По едно време чух песен. Вдигнах глава и в далечината видях мержелеещ се оазис. Тръгнах натам. Песента бе омайна, божествена, привличаше ме като магнит. Песента на Юга, да, песента на Юга. Прекрасните звуци галеха изтерзаната ми душа. Даже по едно време си помислих, че съм в рая. Ах, раят!
Довлякох се до оазиса и с мъка се изправих на крака. Една красива девойка със смугла кожа пееше. Група мъже с опърпани дрехи се бе струпала около врящ казан, от който се разнасяше миризма на супа. Бях гладен, много гладен. Един от мъжете направи знак на девойката да спре да пее и каза: „Хафла, с божествения си глас ти привлече нов гост.” Тогава не се замислих върху думите му. Мозъкът ми бе размътен от болка, глад и изтощение. Мъжът добави: „Седни при нас, страннико, похапни, пийни водица”. И аз похапнах от супата и пийнах водица. Когато леко ми просветна пред очите, погледнах към казана. В този момент от него изплува част от човешки хълбок. Но не това бе най-лошото. На него имаше бенка, която много добре познавах.
Сега, дъще, вече знаеш как е загинала майка ти, и какво ядох аз без да подозирам. Песента на Юга е виновна, тя ме привлече до онзи оазис и обрече душата ми на вечни терзания. Никаква музика в моето царство! Казах!