автор: PLACEBO

В памет на баща ми...
Тази история е колкото истинска, толкова и измислена, както всяко нещо в живота ни...
Беше съвсем обикновен ден през ноември – но от онези, хубавите ноемврийски дни, със златно-жълт килим на земята, със слънце, което, излезеш ли на припек, те прави мързелив и те кара да приседнеш на някоя пейка и да подремнеш сладко-сладко.
И в тази есенна идилия прозата се намести удобно и се разположи в мен под формата на поръчение от шефовете ми за командировка в крайдунавския град. Стегнах бързо багажа, метнах се на вечерния влак и сутринта пристигнах.
Не бях посещавала града от памтивека. Бях ученичка в прогимназията, когато ни водиха там на екскурзия. Нямах никакъв спомен, освен от фасадата на железопътната гара. Спомням си, че гарата ми беше харесала неимоверно много. До ден днешен обичам гарите. Може би защото ги свързвам с нещо ново, някаква надежда, изненада...
Настаних се в нов хотел в самия център на града. За трите си звезди, той предлагаше приятен ненатрапчив лукс, удобство и обилна закуска. Влизала съм в изключително луксозни хотели, в които се чувстваш като обвит с метална мрежа и не в кожата си. Предстояха ми няколко нощувки и не ми беше безразлично какво предлага хотелът.
След служебните ангажименти се разходих, абсолютно пленена от старите сгради, тихите улички, приветливите лица на хората. Послушах Дунава, усетих свободата да бъдеш далеч от ежедневието. Щях да се върна отново някога тук, но не заради работата си, а просто така - да бъда на желано място и защото така искам. Как сме забравили това – защото така искаме!
Момчето от рецепцията ми обясни, че хотелът е изграден върху основите на стара къща. Тя принадлежала на стара аристократична фамилия от града. Управителят на хотела издирвал и открил снимки на семейството, което е живяло там. Младежът беше словоохотлив и прие присърце моя интерес към старата къща. Обясни ми, че се носел слух, че едната дъщеря на семейството сложила край на живота си съвсем млада.
- И затова Шефа освети целия хотел със свещеник – чух последно преди да се кача в асансьора.
Хотелската стая, уютна с малките си детайли – картини, вазички, стари снимки на града и куп други неща, по особен начин ме вдъхнови и още първата вечер се отдадох на литературната муза и сътворих десетина страници от романа, който пишех отпреди няколко години. В малките часове на нощта заспах с абсолютното усещане за пълноценно запълнено време.
На другия ден - моят баща, светла му памет, имаше рожден ден. Цял ден се движих с ясното усещане, че той е около мен и ми помага. Често не обръщаме внимание на малките знаци, а те просто ще ни избодат очите. Влизайки в една банка, по Радио 1 вървеше любимият му валс на Шостакович, после, с колегата, с когото работех, от филиала ни в този град, седнахме да пием кафе - оказа се, че и той има рожден ден и е зодия Скорпион!
Привечер се прибрах в хотела, излегнах се облечена на леглото и затворих очи просто ей така, за 5 минути. Задрямала съм. Присъни ми се млада красива жена, с бална рокля в светло-син цвят, с нежна огърлица на шията, която настояваше да ми каже нещо. Движеше устните си и ми сочеше с ръка към врата и прозорец. Исках да се придвижа натам, за да видя по-добре каква е тази врата, но започнех ли да се приближавам, цялата картина се отдалечаваше от мен. В съня си разсъждавах – явно не трябва да влизам. Или не, трябваше да запомня точно тези врата и прозорец. Жената отново ми сочеше вратата. Сепнах се и отворих очи, дрямката ми трябва да е била около 15 минути. Докато оправях служебните документи, после под освежителния душ, сънят не ми излизаше от мисълта.
Трябваше да изляза и да намеря място за вечеря. Можех да взема нещо от близкия супермаркет, или парче пица, или дюнер. Изведнъж ме осени мисълта, че днес, на рождения ден на татко, ще седна някъде, в някое заведение и ще си поръчам кебапчета. Татко обожаваше кебапчета, аз също. Тръгнах безцелно по главната улица. Вървях, разглеждах витрините, къщите с техните орнаменти по фасадите и се възхищавах на старите дюлгери. Все едно, се намирах в някой западен град, с чистите улици, ремонтираните къщички с романтичните прозорци с пердета от брюкселска дантела. И всичко това – осветено по подходящия начин!
Нямаше как да пропусна вратата и прозореца до нея от моя сън!
Неусетно се бях озовала пред стара сграда – хотел. Вратата, която познавах от дрямката ми, беше на малко заведение към хотела. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза и... поръчах си порция кебапчета с гарнитура, чаша розе и питка. Реших, че жената от съня ми е искала да ми покаже това заведение. Но защо ли?! Както си седях и разглеждах обстановката, от съседната маса случайно чух реплика на възрастен мъж – „...в това ресторантче винаги е имало жива музика, а сега какво са го изоставили...“ Отдавна преминах през този урок – да разбера, че всичко се случва поради някаква причина, няма случайности.
В същия миг от съзнанието ми изскочи една история, разказвана неколкократно от баща ми. Бил командировка точно в този град, точно както сега аз бях тук. Вечерта с колегата му отишли в ресторанта на хотела (било е 60-те години на миналия век). Поръчали си вечеря, имало жива музика и те двамата започнали да си говорят, похапвайки сладко. По едно време дошъл келнерът с бутилка хубаво вино и казал на баща ми: "Другарю Маринчев, тази бутилка е за вас от ей онзи човек!" - и посочил към оркестъра. В това време оркестърът засвирил "Велик е нашият войник" и баща ми останал безкрайно учуден. Взрял се и познал в барабаниста свой войник, когато е бил на фронта в Унгария. Оттам насетне нощта била тяхна - за мъжка почерпка и войнишки приказки. Чаках кебапчетата с насълзени очи, а сърцето ми тупкаше като бърз влак, който наваксва закъснението си.
Порцията беше великански голяма. Кебапчетата – току-що изпечени, с прекрасен аромат. Нахвърлих им се и само благоприличето ми ме предпази да не се покажа пред присъстващите като изгладнял туземец.
Боже, как знаех и усещах, че татко е с мен и че кебапчетата са подарък за него!
След това ме споходи още по-невероятна идея – да, татко е бил точно на това място, в този хотел, в това ресторантче! Господ ми даде всички знаци, аз ги последвах и ето ме – тук!
Изядох всичко, не ме интересуваше какво ще си помислят околните, ако въобще бях интересна някому!

Поисках сметката и мислено, някъде дълбоко в себе си, поисках да кажа "Бог да те прости, татенце!", а изведнъж в главата ми се получи "Да си жив и здрав, татенце!". Сепнах се от тази мисъл, тя като че ли не беше моя! На всичко отгоре беше ужасно невярна, кошмарна и някак си зловеща! Да пожелавам на баща си да е жив и здрав, при условие, че е починал... Започнах да дишам дълбоко, а сълзите сами покапаха от очите ми.
Оставих една банкнота от 20 лева (сметката ми беше далеч по-малко) и напуснах ресторанта, без да дочакам рестото. Дали щях да осмисля всичко това?
Татко ми пращаше знак, че някъде съществува и че е с мен, и че ми е благодарен, че съм му поднесла един прекрасен подарък за рождения му ден – любимите му кебапчета!
Изминах бързо обратния път до моя хотел. На рецепцията беше същото момче, от снощи. Като ме видя, скочи ентусиазирано и размаха в ръка снимки.
- Сигурно ще ви бъде интерсно, мадам – усмихна ми се той - Ето я старата къща, а това е стопанинът й. А това е дъщерята, която се е самоубила, намерили са я в Дунава с балната й рокля от абитуриентския й бал!
Дори не исках да погледна натам... Но го сторих.
От снимката загадъчно ми се усмихваше девойката с огърлицата!

© Евгения Маринчева-Jen
`2011 - `2016