автор: zika

И за пръв път подари душата си!
Останала без дъх, избяга.
Как да играе играта без сили?
А играта е без правила.
Голотата е важна.
Маските падат. И боли.
И иска да го познава.
И възрастта има значение.
И омайното биле не помага,
от него горчи.
- Гледай! Хубаво гледай!
Две души,
изгубени в човешките думи.
Търсят се в жаравата на времето.
Потрепери земята, но Нестинарката,
самотна птица,
усетила играта й излетя,
оставила нишан – сън, капан,
в който той беше свой и много чужд...


Знаеш приказката, която ти разказвах, кога беше малка:
„ Кога дойде времето,
три сестри да вземат трима братя,
да родят по три моми –
силата на най-малката
ще е много голяма.
И тогава ще се случи нещо лошо ако:
В потайна доба,
в планината,
в пещерата,
по пълна луна,
по огън,
по вода,
най-малката,
с китка в ръка
натопена в мълчана, гасена вода,
обърка най-силните думи,
които трябва да каже.
Тогава от устата й
ще излезе огнена змия.
Всичко ще изгори!
Ще завърже на възел живота им!
Ще разпилее рода!

А човек без род и потомство е загубен.


Жените-нестинарки пазим домашното огнище от злото. Ние знаем силата на словото, използваме тази сила за да призоваваме стихиите да ни помагат.
Призоваваме Земята и Водата, призоваваме Въздуха и Огъня. И заедно с тях, при пълен месец, правим заклинанието.
Първо кладем огън от право дърво примесено с билки. После играем върху жаравата и изричаме словото.
Да го чуе Огъня! Да го чуе Вятъра! Да го чуе Водата! Да го чуе Земята! Да го чуят и приемат!
„Да сме живи, да сме здрави, да пребъдем в мир и благоденствие!”

С вик го казваме, с нозе го задържаме, на горещ въглен го правим, с вода го чистим. С целебната вода, взета от извора, взета от утробата на майката Земя.
Носим в селото тази мълчана, благословена вода, в която сме гасили въглените от жаравата, газена от нашите нозе. Носим я заедно със свещеното словото. И после на Земята ги даруваме. На Земята и на хората, които са от пръст направени и при пръста ще отидат. Така Земята браним от злото, помагаме й да добрува.
Да запомниш, Калина, от мен да запомниш – кога добро правиш никой да не знае. Само тогава има сила доброто, само тогава бори злото. Затова и пазим в тайна, че сме нестинарки, че закриляме, лекуваме и бдим над душите на хората, над душата на Земята.

Облякоха я в бяла памучна риза, цялата изпъстрена с везани знаци. Препасаха й кожен колан с накачени по него фигурки. На главата й вързаха светложълтата лента, каквато носеха жените, та всички да видят, че вече е нива, разорана и готова за засяване. Вплетоха в русите й коси цветя. Сега можеше да последва съдбата си – да стане една от тях.
Словото знаеше от малка. Предаваше се от майка на щерка, но всяка жена от рода добавяше и свой думи. Беше готова с тях и сега щеше и тях да казва. Вече щяха да са нейните думи. Тях ще прошепва на водата, с тях ще влиза в огъня, тях ще дарува на Земята докато е жива.

Кръглият месец ги гледаше отвисоко. Призрачната му светлина изпълваше света с вълшебство. И те, вперили очи в луната, хванати за ръце се полюляваха. После започнаха, ситно-ситно, да обикалят догарящия огън. Набиваха босите си нозе в земята, газеха я. Направиха кръг около кладището.
Дум-дум-дум!
Вдигнали ръце нагоре към луната, ту се доближаваха до огъня, ту отстъпваха. Движенията им станаха бързи и резки – напред-назад, напред назад... Искрящите пламъци на жаравата пулсираха заедно с тях. Жените и огънят станаха едно. Отдалече приличаха на огнено цвете, което разтваряше и прибираше белите си листенца - вибрираше с пулса на Земята.
Дум-дум-дум...
Цялата започна да се тресе, но не наруши ритъма на стъпките.
Дум-дум-дум..
В гърдите и се надигна вик.
- И-и-я!
Откъсна се от хорото, влезе в жаравата и заигра своя танц.
- И-и-я!
Викът й се понесе древен и смразяващ към луната.
- И-и-я!
Въглените пукаха, хвърчаха искри и отблясъците им танцуваха по лицето й.
- И-и-я!
Със затворени очи изричаше думите си...

Дум-дум-дум...
Босите крака подеха ритъма - дум-дум-дум...
Нестинарката в нея се измъкна и нагази в жаравата.
- И-и-я!
Викът й се понесе, древен и смразяващ към луната.
- И-и-я!
Започна да нарича, да прави магия, магия за любим...
Въглените пукаха, искряха и отблясъците им танцуваха по лицето й.
И промени думите, и промени закона. Направи първата магия в рода. С китката на Драгун я направи.
В огъня я пусна и нарече:
„Щом няма да си мой – на никоя да не си.”
Прокле и него и Лиляна.
И вместо за сполука, за закрила, за добруване, предаде във времето силата на желанието за смърт.
Боса, със затворени очи пееше, пееше като самодива.
Чуха въглените заклинанията и се разгоряха. Вятърът ги поде и запали дърветата около тях.
А тя не спираше - протегнала ръце към небето пееше своята песен - песен за любов, песен за смърт. Превърна се в „обичам те”, като някога, сега и после... Безумието на душата.

Откъс от романа ми "Дъщерите на огъня"