автор: cattiva2511

Трета глава

Амелия Юбанк не спираше да кудкудяка. Уитни затвори очи и мислено се помоли за търпение. Старицата й обясняваше как да накара Пол да ревнува и да изостави моментната си избраница Елизабет Аштън. В същото време Уитни Стоун си мислеше как да изведе същата тази въпросна Елизабет някъде, където никой да не ги вижда и да извади панкреаса й, просрочен с единадесет вноски.
Беше сканирала въпросната госпожица още на първия бал, даден от татко, за нейното завръщане. Откъде ли проклетника е намерил пари да подобри стандарта си? Според досието му в М-5 наскоро бе направил някакви лоши вложения и не бил особено финансово красив. Репликаторите не правеха човека различен, просто му втълпяваха нови спомени. Мартин никога не е бил добър в това да задържи парите си. Дали щеше да ги пръсне за пиячка, по разни букмейкъри или за наркотици, нямаше никакво значение. А сега, въпросният се свъртял с не малка сума, дори платил и на кредиторите си… Нещо не беше наред.
Въпреки подозренията си Уитни реши, за сега да не мисли за това. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху Елизабет. Ролята, която играеше нередовната бе доста удачна. Тиха и скромна. Така не се налагаше да говори много и разбираше всичко по нововъведенията в М-5. Странно, как хакерите на Съюза не можеха да преборят онези на Азбъри и да изтрият спомените за нередовните от мозъка на затворниците? Е, Уитни не бе специалист, реши и за това да не мисли. Джейк й бе казал, че за да бъдеш добър войник, трябва да получаваш заповедта, да следваш заповедта, да изпълняваш заповедта и да приключиш със заповедта, без да мислиш по нея. Така щеше да стори и Стоун сега.
— Млада госпожице — прекъсна мислите й вдовицата, — нужно ли е да ти напомням, че съм организирала този бал, с единствената цел да омаеш Севарин? И тъй като ти, изглежда, си достатъчно глупава, за да не разбереш как трябва да действаш, явно ще трябва аз да се намеся. Клейтън Уестланд е единственият мъж в тази зала, който Пол Севарин би приел като реална заплаха, и аз изпратих прислужник да го повика при нас. Когато Уестланд се появи, имаш две възможности: или да го изгледаш така, както в момента гледаш мен — при което той най-вероятно ще ти препоръча да отидеш на лекар, или да му се усмихваш и да му позволиш да те отведе навън, на терасата.
Уитни запърха глуповато с мигли към жената до себе си. Не говореше много, защото се страхуваше, че ще каже нещо, което щеше да нарани „нежните чувства на околните“.
— Госпожица Стоун, току-що сподели с мен, че й е станало горещо от многото танци и иска да излезе на терасата — каза вдовицата като предостави Стоун на минаващия Клейтън.
Същият я хвана ядосано за ръката и я поведе навън. Запътиха се към противоположния край на терасата. Така тя нямаше как да наблюдава Елизабет Аштън.
— Бихме могли да отидем на другата страна! — предложи с усмивка събирача.
— Бихме могли, но няма да го направим! — цяла вечер гледа как Уитни наблюдава Пол Севарин. Където и да отидеше той, жената не откъсваше погледа си от него и компанията му — Елизабет Аштън. Сигурно умираше от ревност! Тя е негова, а не на Пол! Беше платил дори за роклята на гърба й, по дяволите.
— Е, госпожице Стоун? — облегна се на парапета Уестланд и зачака. Какво ли чакаше, да го вземат мътните? Стоун още нищо не знаеше за този човек. Дали е грешка на системата, дали заради хакерски намеси не може да намери досието му… какво ли е направил, за да попадне тук? Може би се бе оказал на грешното място в грешното време? Но можеше и да е някой опасен психопат?
— Е, господин Уестланд? — повдигна едната си вежда и също толкова арогантно се облегна на стената зад себе си.
— Какво? — попита той и започна да се приближава към нея. Уитни се усмихна и протегна ръка напред, за да го спре, но той продължи да настъпва. Точно за две секунди извади тийзъра си и изстреля шоковата стрела в него. Мъжът падна в безсъзнание. С крайчеца на окото си видя, как Елизабет се промъква в градината. Явно бе избягала от набезите на онзи идиот Пол. Чудесно, сега можеше да си свърши работата, най-накрая.
Уитни бе употребила новите си дрехи по предназначение. Бе закачила за краката си скалпелите, необходими й за работа. Тийзърът и скенера скри в диплите на полите си, така тя ходеше вечно в пълно бойно снаряжение, без да набива на очи.

* * *

Клейтън се намираше на място, което му бе до болка познато, но същевременно не можеше да се сети от къде.
– Хайде, задник такъв, размърдай се, нямаме цял ден! — изрева някакъв чернокож човек в ухото му. Какво искаше от Клейтън? За къде няма време? — Чуваш ли ме, идиот, ако не се размърдаме ще ни хванат и затворят, мамка му! — изрева ядосано човекът.
Клейтън се намръщи, но усети, че този иска да му помогне за нещо. Не знаеше за какво точно, но трябваше да се вдигне на крака и да тръгне с него, за да не го заловят… Кой искаше да го залови?
Изправи се и огледа малкото тъмно помещение. Имаше много компютри… Стоп! От къде знаеше какво е това компютър?… Какво, по дяволите, се случва?
– Клейтън, ако не се размърдаш онези идиоти ще направят мозъците ни на супа. Хайде, човече, наистина ли искаш да попаднеш в лапите им?
– Не, аз не… — чу се силен трясък. — Какво беше това?
– Сигурно копелетата са взривили вратата на бункера. Мамка му, човек, казах ти, че тук не е добро място да се укрием от Властите.
– Бункерът? — Клейтън падна по очи на земята. С мъка изправи главата си и погледна към масивната метална врата, която до сега ги защитаваше от нападателите. На нейно място сега зееше дупка, а през отвора се процеждаха някакви снопове светлина и прах. Присви очи и се напрегна, за да види нещо повече, но не успя. Остана да лежи, не искаше да се издаде, че е в съзнание. Затвори очи. Започнаха да се чуват ядосани гласове на мъже.
– Това ли е прословутия Клей Уест?
– Не, не негъра, този на земята!
– От доста време седи на таблото, време беше да го пипнем…
– Доста е опасен. Агресивен и садистичен, го описа профайлъра.
– Добре момчета, обездвижете ги и да тръгваме, доста лесно свършена работа… — някой искаше да завърже ръцете му изотзад. Клейтън изправи рязко глава и удари човека по брадичката с темето си. Онзи падна, Клейтън се изправи и взе едно назъбено парче метал, което лежеше до него. Проговори, но сякаш не говореше той самият:
– Ще ти извадя сърцето през устата! — след което замахна и преряза гърлото на мъжа пред себе си. Друг се опита да го повали. Отново го нападнаха гърбом, Клейтън рязко се обърна и удари нападателя си с юмрук. Нещастникът се заклатушка и се подпря на стената. Грешка! Клейтън го ритна в ръцете и човекът изтърва пистолета си. С доволна усмивка на лицето си Уест взе оръжието от земята и се изправи, отново, срещу опонента си. — Кажи „чао“ за татко, скъпи! — натисна спусъка и пръсна мизерния му мозък. О, как обичаше аромата на страх и кръв. Останаха двама… единия го простреля в ръката. Клейтън изрева и се хвана за рамото, където бе раната. Погледна кръвнишки към виновника. Мразеше да го боли, мамка му, не понасяше болката. Обичаше да я причинява, не да я изпитва. Но някак странно сега не го болеше, а знаеше, че трябва…
Когато Клейтън отвори очите си видя, че все още се намира на терасата в дома на далечната си роднина Амелия Юбанк. Господи, какво стана? Как изпадна в безсъзнание? Това бе най-реалния сън в живота му? Не, това не беше сън… това беше спомен… Какво стана току-що?

* * *

„Никога няма да забравя първия си случай! Тогава бях с Рей. Той никога не е имал финес, можеше да извади всичко от всеки с касапски нож. Аз предпочитам да ползвам скалпелите си, правят чисти и гладки разрези.
Дадоха ми първата задача, като пратиха Рей да ми помага. Винаги съм се чудила, как не е умрял от инфаркт до сега? Този човек сигурно има сърце на бик, мамка му. Толкова дебел, а тича като балеринка, когато преследва целта…
Задачата се оказа дете, на около петнадесет години. Беше се скрило в гробищата. Не знам какво е станало, та да остане само и да не може да поеме вноските си, но това не ми влизаше в работата. Не ме интересуваха сълзливите им истории. Бен, така се казваше момчето. Това е единственото име, което помня. Първата ми задача…
Не спах с дни, за да се подготвя психически. Помислих, че ще ми е много трудно да отворя гръдния кош на едно дете и да извадя дробовете му. Не стана така… не почувствах нищо. Просто разрязах плътта, извадих органите и после, със залепваща, пяна покрих раната на Бен. Той нямаше да оживее, но въпреки това го залепих… Дори не почувствах жал! Тогава осъзнах факта, че съм родена да бъда Разпоредител!“
Елизабет се прокрадваше покрай една беседка в парка на лейди Юбанк. Бе видяла как жената Уитни я наблюдава. Не беше тъпа, знаеше, че нещо не е наред. Приказките, че завинаги ще се отърве от Разпоредителите не бяха истина, знаеше го тогава, но по-добре това от алтернативата. Писна й да се завира по мазетата с всякаква останала паплач и да трепери всеки път, когато чуе някакъв звук.
Беше завършила право и тъкмо щеше да започне работа в една кантора, когато се запозна с един мъж. Богат, много богат мъж. След две години той я изостави, защото решил, че си пада по мъже… Да те заменят с мъж не беше приятно. Проблемът настана, когато вече никой не я искаше на работа, защото не притежавала стаж. Нямаше как да плаща за панкреаса, който бе собственост на Съюза. Предупредителните писма започнаха да идват все по-често в пощенската кутия… Не искаше да свърши като всички останали нещастници… тя бе силна, красива и умна! Нямаше да се даде току-така на онези събирачи.
Уитни дълго следя Елизабет Аштън, която ту се прикриваше зад някоя жив плет, ту се разхождаше напълно спокойно на светлината, идваща от къщата. Господи, колко е тъпа тази жена. Дори не можеше да се крие като хората… Веднага след като гъската стигна до беседката и отново се прикри в сенките Уитни изстреля шоковата стреличка от тийзъра си и втората падна като пън. Тези хора ставаха все по-лесни.
Седна на земята до тялото:
— Елизабет Аштън, по закон съм длъжна да Ви попитам дали искате линейка? „Не“? Добре тогава, да започваме — Уитни разряза роклята на нередовната. След това направи един перфектен дълъг „отвор“ на корема и бръкна с две ръце в тялото на жената. Не след дълго извади продълговатия орган, наподобяващ грозд. Като избърса кръвта от него, по дрехата на Елизабет, го огледа. Запазен баркод. Добро състояние. Да, това миришеше на премия.
Стана и се огледа внимателно. Не бе се оцапала никъде с кръв, ако тук бе Рей щеше да е до ушите омазан. Насочи се обратно към къщата и още преди да стигне края на градината видя Емили да се взира в нея.
— До беседката има мръсотия, почисти я! — нареди Разпоредителя и се запъти към балната зала. Трябваше да измисли нещо за пред хората относно отсъствието на Елизабет. В реалността не й се налагаше да се напъва с такива глупости… Какво можеше да е станало с горкото момиче? Уитни сви рамене, щеше да каже, че я боли главата, нали всички жени постоянно ги боли глава? Уитни се усмихна!
„Добра съм, мамка му, страшно съм добра!“