автор: VladKo

Буйни потоци се спущат от Пирин и Рила,
Тракия слуша на чана родопски звъна.
Врастнал в гръдта ти, Балканът е стражникът силен,
розите дъхави скътал в една долина.

Всяка ли горест при теб неизменно дохожда —
силният да те поробва под своя закон,
в битки обречени свойте чеда да провождаш,
на чужденци нелюбими да правиш поклон?

Камък сизифов е кармата българска тежка —
все да започваш отново, със голи ръце.
Носим си кръста вековен, таз участ човешкa —
вечно отритнати, винаги с честно лице.