автор: tsveti

- Ей, Сашо!
Този глас можеше да разпознае от километри. Като лек токов удар го удари ниско долу в корема, а оттам разнесе сладки вибрации по цялото му тяло. Обърна се и я видя – ухилена, махаше от другата страна на тротоара. Беше с толкова къса пола, че за момент се усъмни дали не е колан. А тънките ѝ дълги крака – добре познатите мъчители на тийнейджърските му сънища, бяха увенчани с главозамайващи сребристи токчета.
Като по команда се понесе към нея.
Някакви си две години не се бяха виждали, нещо ѝ се беше сърдил. Ама че глупак е бил! Да бъдат в един град, а някой друг да прегръщат тия нейни топли ръце. Протегна ги и двете към него, стисна здраво неговите, а после изведнъж се хвърли на гърдите му и се притисна цялата.
Несигурно погали с треперещи пръсти косата ѝ, усмихнат, невярващ... „Ама – как така изведнъж точно днес – от небето ли падна, бе... щастие...”. Червена коса – къса! Боже!
Хвана лицето ѝ в шепи и все така невярващо го погали с очи:
- Хей, ти... – задъха се от нежност – И... червенокоса!
- Ами да – потънала цялата в искрящите му зелени очи – Отива ли ми?
- То, то... всичко ти отива, бе – засмя се вече с глас, а очите му я обливаха щедро с пролетна свежест.
- Ехеей, Лили! – развика се изведнъж един дангалак на около двайсетина метра от тях. Беше спрял пред едно малко хранително магазинче. – Какво да взема за вечеря, мило?
Сашо настръхна и се дръпна. Зелените очи се вледениха и пролетта сърдито изфуча. Лили се сви като ударена. Хвана го за ръката и го погледна умолително:
- Не бягай пак, моля те! Нищо не знаеш...
- Чух достатъчно – метна една светкавица с очи, обърна се и закрачи решително.
- Нищо не си чул, глупчо – подтичваше след него несигурно на олюляващите се токове, но той също увеличи крачка и се метна на автобус 280 секунда, преди да затвори вратите.
- Обичам те, глупак! – изкрещя Лили по заминаващия рейс.
- Обичаш го? – прихвана я изотзад дангалакът и учудено извика в ухото ѝ – Това ли е тоя – мистериозния Сашо със зелените очи – ухили се подигравателно, докато силно я притискаше към наедрелия си дюкян, а с ръка малко грубичко заопипва гърдите ѝ.
Изтръгна се със сила от него, за да му зашлеви звучен шамар по бузата
- Идиот!
Фръцна се и бързо закрачи напред със стиснати устни.
***
- И какво – тоя идиот Пешо Дангалака го прогони – кимаше разбиращо приятелката ѝ, докато палеше втора цигара.
- Да, побягна като ужилен и се метна на рейса. – въздъхна и отпи малко кафе.
- Ми той... за к’во ти е бе, Лили – като все бяга така – размаха цигарата Веселка.
- За к’во ми е, за к’во ми е, знам ли за к’во ми е – разтреперва ме – тия очи зелени, тия дълги пръсти, усмивката му – ако я видиш, няма да питаш за к’во ми е.
- Е тука цял Студентски град ти е в краката, ти въздишай по някакъв зеленоок дечко, дето ти подпалил косата в час по физика.
- Да бе да, дечко – на трето място в класацията за специалност „Молекулярна биология”.
- Ама то акъла му е детски, бе, момиче – не го ли виждаш как реагира. И ти сега какво – колко години още ще го чакаш?
- Абе Весе, ти... – махна с ръка объркано – Хайде, ще ходим ли на кино? Къде се загубиха тия момчета?
- Ей, девойки, набъбрихте ли се – двама младежи на тяхната възраст надникнаха откъм вратата на кафенето – да ходим, да не свърши филма.
Кафето се намираше в блока, в който живееха Лили и Весето. Барманът Марко – студент, който си докарваше малко доходи с работата си в кафето, отдавна познаваше всички в блока. Знаеше всички истории – и пиянски, и любовни, и амбиции, и изпити, и какво ли не. Често някой му плачеше на рамото, понеже можеше да слуша, а съвети избягваше да дава.
- К’во бе, Марко, и ти ли я зяпаш тая? – заприказва го един друг студент от блока, кацнал на бара с лаптопа си – Махни я тая откачалка – нали знаеш за нея – фригидна е – и се наведе на ухото му да подшушне нещо.
Той само повдигна рамене и се усмихна философски.
- Бе, те и лесбийка я бяха обявили, ама нищо подобно, човек – гроздето е кисело, да знаеш – обърна се към тезгяха и методично започна да си нарежда стоката.
„Нищо не знаете вие, нищо”. Нито е фригидна, нито е откачалка, нито е с друг, нито е лесбийка. Пуст зеленоок принц ... – ‘ма вместо на бял кон, на 280 се метна... Чалнал се е нещо момъкът. Тя друг не иска, ама вече така ѝ се иска, та хич не може да стиска. И ги сваля кат’ зайка, а ги сече кат’ зелки....”
Две години вече се правеха залози кога най-накрая Лили ще си намери майстора и все губеха тия, дето най-много се перчеха. А колко се напиваха до смърт в кафето и се налагаше Марко да ги залива с ледена вода, че буйстваха, и се биеха, и му чупеха инвентара.
Ами като взе че се яви една вечер Дангалака тържествуващ, размахал някакви бикини в полунощ, пиян като кирка:
- А-айде, банда-а-а! Плащайте! Падна Шипка...
Като скочиха всички да го бият, едва успя да го изведе от задния вход.
Ееех, Лили! Красива като слънце, умна като дявол, а ако ти сготви – пръстчетата си облизваш. Всеки с нещо по-вкусничко от вкъщи тичаше в нейната стая тя да го сготви, а после хапваха и пийваха цяла тумба народ. Има си някой таен чичко-паричко, си мислеха всички, как иначе така безцеремонно ще реже наред...
За две години залаганията бяха стигнали солидната цифра от хиляда лева. Държаха ги в касата на кафето и след поредния неуспял кандидат всеки неохотно се разделяше с поредната омачкана банкнота. Бяха се разбрали, че този, който успее в крайна сметка да прибере тлъстата пачка, ще даде див купон за всички участници, а другите пари си остават негови.
- Марко! – нежно, почти детско гласче прекъсна мислите му.
- Оо, здравейте, млада госпожице – усмихна се на приятелката си – Какво ви води насам?
- Амии, имаш ли много работа, да поизлезем малко?
- Е, как, знаеш, цял ден съм днес – вдигна рамене неразбиращо.
- Ами, хубаво де, понеже една блузка съм си харесала за около петдесетина лева, ааа, ще можеш ли да ми услужиш? – усмихна се мило.
- Е, слънце, знаеш, преди заплата ми е трудно да отделя такива пари – и то за някаква си блузка.
- Ама то... тя не е „някаква си”, а е страхотна и... – очите ѝ се насълзиха, а долната устна увисна сърдито.
- Момент! – пресегна се да вземе звънналия телефон – Чакай, че сестра ми звъни – протегна ръка и стисна лекичко нейната да почака малко. Хич не понасяше сълзи – ех, тия жени...
- Ало! Пепи! Да-да, чувам, какво..., плачеш ли? Ооо, не, ама не плачи де! Какво става, как да помагам... Добре, до-о-бре, ще измисля нещо.. Да, да, тези дни.. А стига рева, де! Моля те!
- Виж, слънце, имам проблеми – отдръпна ръката си от нейната и объркано я прокара през косата си.
- Проблеми! А мойта блузка – разхлипа се безутешно.
- Дреме ми за блузката ти – на майка ѝ трябват хиляда лева за операция, откъде ще ги взема, един Господ знае!
- Ти, ти, ти! Нямаш право да ми говориш така – изкрещя и изхвърча навън, затръшвайки бясно вратата.
- Махай се! До гуша ми дойдохте! – измърмори, наля си една солидна чаша водка, глътна я на екс.
Потропа нервно с пръсти по бара. Въздъхна. Изправи брадичка. Стисна бутилката и удари солидна глътка направо от нея. Погледна решително.
Майка му ще има пари за операцията, как иначе.
Все още разстроена от срещата със Сашо, Лили заседна същата вечер на една маса в кафето. Демонстративно се вглъби в лаптопа. С извинението, че пише курсова работа, отблъскваше всички желаещи да ѝ правят компания. Докато отпиваше бавно от чаша уиски, която кой знае как беше все пълна, превърташе с мишката нагоре-надолу една и съща страница вече повече от час. Към полунощ Марко се приближи към масата, незабелязано доля за пореден път чашата ѝ, изкашля се дискретно и прошепна:
- Ъъъ, ще затварям...
- О! Марко, извинявай – погледна го с насълзени очи и заприбира нещата си.
- Ама ти... постой де, аз не бързам всъщност – кимна ѝ със съчувствие – Да си поговорим, ако искаш.
- Ееех, ти, толкова си добър – погледна го разнежено – Винаги всички изслушваш... – Аз ... май се понапих, как от едно уиски не разбрах.
Главата ѝ се люшкаше и като стана, залитна. Ако не я беше прихванал, щеше да падне. Вместо да я пусне, той я прегърна, гушна я удобно на гърдите си, приласка я, погали я по косата.
- Лили, на мен всичко можеш да кажеш, или просто... да те заведа да си легнеш, мила, а?
- Ами... води ме, май не мога сама – доверчиво се остави в ръцете му.
Изобщо не забеляза как вместо в нейната, се озоваха в неговата стая. Изобщо не реагира, когато той ѝ свали обувките и нежно я сложи да легне на леглото. После я прегърна и легна до нея. Гали я дълго по косата, докато тя се предаде напълно, замаяна от алкохола. После бавничко бръкна под блузата ѝ, едва-едва докосна голото коремче, осмели се да се приближи милиметър по милиметър до гърдите, погали ги. Вече съвършено отпусната, със затворени очи, тихичко стенеше. Свали ѝ блузката все така бавно и започна лекичко да целува местенцата, по които беше проправила път ръката. После бавно свали късата поличка, бикините. Бавно с език проучи всички скришни местенца по тялото ѝ, докато тя вече запалена, крещеше от желание. Изведнъж, секунда преди да постигне заветната цел, тя се сепна и го блъсна:
- Марко, аз, аз, девствена съм...
- Да бе, да! – изсмя се с глас и неспособен вече да се сдържа, вдигна краката ѝ високо и влезе в нея с тласък.
- Ааа – изпищя Лили високо, а той я погледна уплашено – Ама ти, ама ти, неспособен да преглътне удивлението си, я погали с треперещи пръсти по косата – Че има ли още такива бе, мило... то... бяла мечка да беше казала, пò щях да повярвам...

- Бяла мечка ли! Мръсник такъв – нахвърли му се Дангалака с юмруци – Всички ни прекара – не стига, че ще ни вземеш парите, ами ... – невярващо гледаше кървавото петънце по белия чаршаф, докато побеснял, го налагаше с юмруци.
- Чакай бе, как влезе ти? – окончателно объркан, Марко нямаше никакви сили да се отбранява.
- Забравил си да заключиш, любовнико – налагаше го все по-злобно.
- Пари? За мен?– напълно изтрезняла, изпищя Лили, трепереща от унижение, уви се цялата в чаршафа и разплакана и боса побягна навън.
- За теб! За теб, бяла мечко-о-о – ревеше след нея Дангалака.