Ти беше останал там, назад във времето, завинаги пробуден сън...
Заровен дълбоко чеиз на живота ми, нехайно изтласкан от теб навън.
И с мен, и без мен продължаваше, без да забавяш ход.
Сама се отказах на края, твърде кратък ми е този живот.
Защо сега си тук отново след токова лета?
Разказваш ми 1001 нощ и аз трептя,
разцъфвам нежно и невинно те желая,
завръщам се пак там, в късчето от Рая.
Мястото е същото, но времето - различно.
За тебе друга е сега по-близка.
Любима дама на живота ти съм, казваш.
Боли от тези думи, сякаш ме наказваш...
О, да беше останал далеч, просто спомен,
искрящ слънчев цвят, дивен, недогонен...
Защо, сърце предаде се без съпротива?
Заради миговете с него ли съм още жива?