автор: VladKo

Хладен дъжд – барабанен картеч – се излива безкрай
и мехури направил, тозчас ги без милост разстрелва.
Те се пукат кат крехки мечти – красотата не трай.
Ще пребъде омокрен асфалт в сивота акварелна.

Със подгизнали чувства прегръща ме пак самота,
ни с камина, ни с котка ще сгрея на нея сърцето.
Дали избор съм правил лош или куцуз – само тя
знае авторът кой е на влажния делник безчетен.

Светла улица спомням си (детството е Божи дар) –
как с колички на лагери спускаме се по наклона.
Преминават със възгласи я млекар, я вехтошар,
я кая риба барба донесъл е от вълнолома.

Кой ги скри, кой отне тези слънчеви, радостни дни?
Селективната памет подвежда или е неверна?
И се пукат мехури под есенен сив дъжд унил
във действителност нова – изпразнена и ефемерна.