автор: pastirka

Не е свършил животът, а аз съм забравила
от брашното на дните как се меси мечта.
Помня утрото с хаоса на желания палави
и стремежа родилен, озаряващ нощта.

После светещи думички, хаотично изстреляни,
търсят място на ребуса в моя сън, в моя блян.
Изумена, душата ми бели облаци стеле и
извайва с криле стон чуплив, неживян.

Нито денем, ни нощем от плахост притихнала,
със смълчана преклонност аз измолих живот
за онези желания, мои птици нелитнали...
Днес в забавен каданс и на автопилот

пак забравям в брашното на дните мечтите си -
то какво ли брашно, черни трици с боклук.
И се уча да дишам с угаснали ириси,
в този стих оживяла. Ако още съм тук.