автор: cattiva2511

Втора глава

Емили чу чаткането на копита по алеята пред къщата и повдигна завесата на прозореца.
„Емили… по настоящем Емили жена на Майкъл Арчибалд. Какво знам за двамата… Майкъл — насилник на деца. Властите го хванаха, буквално със свалени гащи, когато тъкмо щял да вземе новата си жертва. Тогава го натикали в М-5, естествено. Аз лично бих отрязала нещото, с което насилва децата и бих го оставила да умре от загуба на кръв. Но не, пратили го тук. Да се превъзпитал… как се превъзпитава изрод?
Емили — нямам и на идея коя е. За това и Франк ми я създаде приятел в този свят. Ако нямахме информация за дадения субект, то той бе нередовен, не задължително, но най-вероятно. Понякога дори Съюза и Властите правеха грешки, не въвеждаха данните за отрепките, които прибираха тук. Сега да видим дали тази госпожа е длъжник или просто пропуск в системата.“
В момента, в който Емили видя непознатата жена се закова на място. Знаеше историята на всеки един човек от М-5. Бе дала страшно много пари, за да я вкарат вътре, та да се отърве от събирачите. Емили бе загубила единия си бъбрек, сега новият й орган носеше марката „Джаксън“, версия 5,3… Емили работи като певица доста дълго време, но бе заменена с по-млада и по-талантлива такава. Това я направи абсолютно неплатежно способна и тогава изродите от Съюза я погнаха. Когато чу от Азбъри за новия му проект, да праща нередовни в М-5, Емили веднага намери нужната сума, за да се докопа до това място. Азбъри работеше главно с нередовни платци. Също така продаваше органи на черния пазар. Когато някой клиент на Съюза се споминеше, Азбъри винаги бе наблизо, за да извади това, което имаше вътре в тялото му. Предлагаше и най-добрия хирург на черния пазар — малката Алва. Всъщност така Емили се запозна с него. След едно пиянско сбиване в бара тя загуби едното си око. Плати доста солено, за новите си зрителни органи. Така като баркода им бе заличен събирачите не можеха да ги засекат.
Накратко Емили даде всичко, за да се отърве от досадните Разпоредители, за да може да прекара остатъка от живота си с две очи и бъбрек марка „Джаксън“, версия 5,3.
Уитни вървеше към въпросната жена, която не я позна. Ясно, тази е нередовна. Извади скенера си, от джоба на широката пола, и го насочи към въпросната дама. „Бъбрек за връщане“ — се изписа на зеления дисплей. Още преди да вдигне очите си от устройството, с крайчеца на окото си Уитни видя, как жената побягна към близката гора, която обграждаше дома й. Така, ще се потича, явно. Стоун се усмихна, боже как й липсваше работата.
Когато навлезе в сенчестия лес Уитни спря и се огледа. Можеше да подуши страха на Емили от километри, сигурно се бе свряла в някоя миша дупка и трепереше от страх.
— Излез, излез, където и да си! — подкани напевно събирача. Докато вървеше и се оглеждаше Уитни вдигна косата си и я върза с един ластик. Още едно чудо, което си донесе от вкъщи. Не можеше да ходи сред останалите с вързана коса, така като на врата й се мъдреше татуировка. Как щеше да им обясни белега на Съюза? Всички събирачи имаха такъв, той представляваше малък кръг, в който бяха описани две протегнати нагоре ръце, а отдолу на кръга се намираха три последователни и успоредни черти.
Емили дишаше тежко, за това запуши с ръка устата си. Мамка му, колко пари даде на Азбъри, за да я докара до тук, а сега събирачите дойдоха за нея. Наивно е било да вярва, че ще остане скрита за Съюза. Нямаше как да напусне страната, защото летищата се пазеха от Разпоредители и всеки пътник се сканираше за купени органи. Какво да прави сега? Ако събирача я намереше щеше да вземе бъбрека й и тогава край с този красив нов живот, който си бе изградила.
— Хайде, знам, че ме чуваш, Емили! Искам само да си поговорим… — всъщност Уитни не бе далеч от истината точно сега. Наистина искаше само да си поговори с жената. Трябваше й човек, който да изчиства мръсотията, която щеше да сътвори. Кой по-добре би направил нещо подобно от един нередовен, подплашен клиент? След като заловеше всички изостанали с вноските към Съюза, Стоун щеше да си вземе бъбрека от въпросната госпожа, както и очите й със замаскиран баркод. О, Емили не знаеше, но заради Реми и Бет, Съюза намери цялата тайфа на Азбъри и всичките му останали дружки. Така, че органите вече се доставяха директно в склада, за да бъдат сканирани и зачислени обратно, а портативните скенери на Разпоредителите откриваха и органи с непълен код. Притежанието на такъв орган автоматично те превръщаше от неплащащ в престъпник… — Емили, ти не си важна за Съюза. Добре де, не си важна за мен! Излез, ще ти отправя предложение, на което не можеш да откажеш.
— От кога събирачите правят сделки? — изплашено подаде глава иззад едно дърво Емили Арчибалд. Уитни се усмихна. Когато пожелаеше можеше да надхитри, когото си поиска.
— Откакто събирачът съм аз! Здравей Емили! Изглеждаш добре, нови очи?
— Какво може да ми предложи човек като теб?
— Бъдеще… Мога да те оставя намира, мога да доплатя вноската и за бъбрека ти, ако ми направиш една-две ма-а-а-лки услуги — Усмихна се сладко Уитни, като присви палеца и показалеца си пред очите, за да покаже на Емили „големината“ на въпросните услуги.
— Какви по-точно?
— Ще ми помагаш да намеря останалите.
— Няма да направя такова нещо!
— О, ще го направиш. Нека ти обясня как стоят нещата за теб, скъпа Емили. Ако не ми помагаш ще те разрежа и ще извадя органа, чиято вноска ти виси над главата. Тук няма болници и линейки, които да те вземат и поправят, поне временно, за това най-вероятно ще умреш. Ще взема и нередовните ти очи, така че даже и да се зашиеш и оживееш, ще бъде в слепота. Как ти звучи такова бъдеще? — Емили мълчеше и гледаше като парализирана в една точка, някъде зад самата Уитни. — Какво каза? „Не, не искам, моля те какво трябва да направя?“ Това ли каза, скъпа Емили?
— Какво искаш от мен? — попита напълно безразлично втората жена. — Искаш да издам останалите? Не мога да го направя даже и да искам, защото не знам кои са!
— О, не, не искам това. Аз сама мога да си ги намеря. Нали не мислиш, че са ме пратили да търся точно твоята помощ? Не можеш да се криеш вечно от Съюза и го знаеш!
— Тогава какво?
— Искам да ми станеш чистачка, Ем. Нали мога да ти казвам Ем?
— Не, не можеш…
— Добре, Ем, приемаш или казваш „Бай-бай“ на очите си? — помаха театрално Уитни, като нацупи устни.
— После ще остана тук и ще съм свободна, така ли?
„После ще ти взема и очичките и бъбречето и като събера цялата квота се прибирам у дома. Ето за това мразя тези хора. Тъпите нередовни платци не могат да мислят, само да хленчат. Спомням си един, така се разрева, че сопола му висна от носа. Когато си поемеше дъх балончето се свиваше, а като издишаше се издуваше. Трябваше да извадя една бедрена става от нещастника, но така се разсмях, че изтървах тийзъра си на земята. Тъпанарът побягна и трябваше да го гоня десет пресечки, преди да го спипам…“
— Да, волна като птичка!
* * *
„Нека Ви разкажа за моите единствени приятели.
Реми и Джейк!
Винаги съм била вълк единак, както в живота с баща ми, така и в Съюза. Правех това, което трябваше, когато трябваше и то така че да оцелея, но винаги бях сама. Един ден в Съюза дойдоха двама нови. Реми и Джейк. Бивши военни, които, след войната, нямаше на кого да изливат агресията си. Намерили отдушник за себе си в работата като събирачи. В офиса не говореха с никого и не контактуваха с никого. Докато един ден, просто дойдоха при мен и ме попитаха дали искам да изляза с тях… Приех!
Оттогава станахме приятели по чашка. Аз, Рей и те двамата! Реми винаги говореше като философ, разказите му за работата бяха предоставени под един такъв ъгъл, че нямаше как да не се замисля… и да не се засмея. Джейк, обаче, бе истинският веселяк. Неговите перипетии с неплащащите ме караха да изпадам във възторг. Толкова исках да приличам на него. Винаги забавна и остроумна. Тогава намерих пример за подражание, такъв какъвто баща ми не бе способен да ми даде.
В един слънчев ден, обаче, Реми се промени. При една от операциите му, апарата за дефибрилация даде на късо и сърцето му спря. Присадиха му ново, не си спомням модела…
Така, Реми се промени. Не искаше повече да си върши задълженията. Работата си е работа! Стана нередовен, жена му го изостави, като взе сина му. Джейк ми каза, че причините на Карол, така се казва онази кучка, били други… какво ми пука за причините й? Остави го точно когато имаше нужда от нея. И тогава дойде онази — Бет. Реми стана наша „задача“, гонихме го, догонихме го и го заловихме. М-5 програмата за щастливи сънища стана негов дом. Сега копелето лежи в кома и сънува, най-прекрасния сън в живота си…“
Съзря върховете на ботуши за езда от мека кафява кожа. Вдигна раздразнено поглед нагоре. До потока някой бе нарушил уединението й. Претърколи се настрани и седна, като притисна колене у брадичката си и изгледа очакващо мъжа пред себе си.
— Риба ли ловите? — попита Клейтън. От доста време наблюдава момичето иззад дърветата. Беше очарован от гледката. Спомни си как, това момиче му се подиграваше на бала с маски. Как му каза, че трябва да притежава монокъл, да е стар и грохнал, за да е истински… херцог. Никой до сега не му е говорил така, освен тази жена…
— Шпионирате ли ме, господин…
— Уестланд! — поклони се леко той и очите му се впиха в гърдите й. Уитни се усмихна! Не бе първият, който се опитваше да влезе в гащичките й, не бе и първият, когото щеше да нарита за това. Не бе грозен, дори напротив. Тъмнокестенява коса, сиви очи, прав нос, арогантна стойка… и естествено беше един долен престъпник. Зачуди се, не бе чувала името Уестланд. О, да — нередовен. В момента бе облечена само по риза, скенера се намираше под катовете дрехи до нея. Ако този се окажеше закъснял платец, скрил се от Съюза, набързо щеше да събере дълговете му.
— Намирате се в чужда територия, господине! — „Така като те гледам, приятел, ми приличаш само на едно! — Бонус!“
— Наистина ли е така? — усмихна се подигравателно той. Уитни не харесваше властни мъже. След бащата, когото имаше нещастието да притежава, такива никак не й бяха по вкуса.
— Да, наистина! Обърнете се, за да се преведа във вид! — почти проплака. Трябваше да изглежда като беззащитна девойка, а не като убиец, дебнещ жертвата си.
— Не бих могъл да направя такова нещо… — Уитни сви ядно устни, стана и набързо се облече, като стисна скенера близо до бедрото си, скрит в плата на полата.
— Добре нагледа се, сега какво?
Клейтън се зачуди. Да, това му харесваше в момичето. Бе гордо и арогантно, точно каквато трябва да е бъдещата херцогиня. Скръсти ръце и се облегна на дървото до нея.
— Не знам, сега какво? — тя не го позна, още по-добре. Вярно, че онази вечер бе с маска, но тайно се надяваше да го разпознае. Не стана така, това само подпомагаше плана му.
Уитни се усмихна, ала в усмивката нямаше радост. Нагъл тип, най-вероятно знаеше коя е. Така, дали щеше да се бие или да проси? Мразеше, когато се молеха, но воплите на този щяха да й доставят удоволствие… и то какво! Скришом насочи скенера си към него. След като чу тихия сигнал от уреда, се обърна към коня си и погледна дисплея. „Чист“! Мамка му, значи е затворник. Щеше да проучи кой е като се прибере.
Уитни се качи на Хан, коня, който взе от конюшните на баща си. Тя можеше да язди, това поне не е проблем. Последният бардак на татенцето се намираше в ранчо, така че там тя усвои доста неща… да дои крави, да язди, да мята ласо. Тези познания придоби сама, Мартин не си помръдна и пръста да напътства отрочето си.
— Не навлизайте повече в чужда територия, за да не си изпатите, господине! — каза тя и препусна в галоп към къщата.
— Малка дива котка! — прошепна за себе си Клейтън.
* * *
Уитни и Емили яздеха по горска пътека. Уитни искаше да получи информация и така като не можеше да си я набави от базата данни, се принуди да попита Емили Арчибалд. Още щом се прибра от срещата си с въпросния Уестланд, събирача веднага седна да провери кой е той и какво е направил, за да попадне на М-5. Нямаше никакви информация за човек с такова име. Уитни нямаше компютър под ръка, не можеше и да прегледа снимките на затворниците. Портативният скенер, който всъщност бе й връзката й със сървъра на Съюза, не можеше да визуализира изображения.
— Не знам нищо за него, вече ти казах! — Уитни погледна подозрително нередовната. Тя или наистина нищо не знаеше, или криеше нещо. — Той е нов тук. Наскоро се нанесе в къщата до тази на този, който го играе баща ти — Разпоредителят не каза на Емили нищо за себе си, тоест не й сподели, че Мартин Стоун е истинският й, биологичен баща.
— Значи е нов, така ли да го разбирам?
— Казах ти, че не знам! — Емили свъси вежди, спря коня си и се обърна към Уитни. — Как става така, че всички са с промити мозъци? Азбъри ми каза, че всички ще ме познават, че ще имам живота, за който съм си платила. Така и стана! Но, ето идваш ти, всички те познават, знаят измислената ти история, разпознават те… докато аз — не. Не разбирам?
— Това е защото всички затворници имат вграден чип в мозъка си. Така Съюза може да ги контролира, ако започнат да се връщат към старите си навици. Ти си нередовна, не си заловена от Властите, съответно нямаш чип, няма как да се програмира съзнанието ти. Това е ролята на купола, той излъчва някакъв вид вълни, които внушават спомени. Когато престъпниците „пътуват“ Репликаторите прибират тялото в лабораториите си и тестват и подновяват имплантите, като през това време онези си сънуват сладко-сладко как си ходят по големия свят. Хакери, като твоето приятелче Азбъри, хакнаха системата и започнаха да създават спомени за нередовните. За това си плати, за да те създадат в ума на тази пасмина. По дяволите, дори не знам защо ти обяснявам всичко това, трябваше да се поинтересуваш от схемата, преди да си дадеш парите на онзи некрофил…
— Тоест всеки нередовен ще те разпознае?…
— Ако са умни ще си мълчат като ме видят. Ще си помислят, че съм нов затворник и ще продължат да си играят играта. Не като теб, съответно. Побягна още като ме видя.
— Аз не съм престъпник, не знам как да се държа…
— Това, че си глупава няма нищо общо… О, по дяволите, този там, където се насочва към нас, Пол Севарин ли е?
Уитни Стоун стисна устни и свъси вежди.
„Веднъж, проклетника, ме заключи в килера на чистача. Останах там два дни, без храна и вода, защото всички ме забравиха. Когато ме намериха, в началото на новата учебна седмица, стаята миришеше на урина, тогава Пол ми сложи прякора „кенефа“. Почти година не можех да се отърва от това име.
Помня, че едно момче веднъж му се опълчи. Пол вече за пети път беше в пети клас, така че бе доста по-голям и силен от всички останали. Момчето заби юмрук в гадното лице на този идиот… Пол не каза нищо и не направи нищо. Обхвана ме радост, че може би най-накрая ще ни остави всичките намира. Не стана така! На следващия ден намериха момчето, наръгано с нож пред собствения си дом.“
— Ще присъстваш ли на бала на лейди Юбанк, Уитни? — попита за трети път Пол. Постоянно отклоняваше погледа си към красивата жена. Не я помнеше такава. Уитни вечно го преследваше преди, с напразните си надежди да бъдат заедно. Тогава тя бе невзрачна и… но сега беше една истинска хубавица, при това с пари. Не знаеше от къде, но Мартин изведнъж придоби доста голяма сума и повиши стандарта си, което правеше дъщеря му доста богата и красива наследница.
Уитни се откъсна от спомените си и погледна Севарин в очите. Насили се да се усмихне и кимна.
— Чудесно. Значи ще се видим там!
Пол шибна коня си и се отдалечи от дамите.
— Този затворник или нередовен е? Гледаше те доста странно през цялото време…
— Затворник е!
— Познаваш ли го?
— Слушай сега какво, Емили! Положението е такова: Не сме приятелки. Ти си един нередовен платец, който ще заработи бъбрека си, като ми помогне с разчистването. Не искам да споделям с теб, не искам да се държим за ръце, не искам да си сплитаме вечер косите и да си лакираме ноктите на краката. Каквито и мисли да имаш, които нямат връзка с работата ми, можеш да ги задържиш за себе си. Каквито и въпроси да искаш да ми зададеш, можеш да ми ги спестиш!
Уитни пришпори коня си и се отдалечи. Да признае, че в гимназията е била тероризирана от този паразит щеше да е по-лошо от това отново да се върне там. Джейк щеше да избие проклетите зъби на онзи глупак Пол, ако бе на нейно място. Той не се притесняваше да върши нещата по своя си начин, дори когато Франк му забраняваше нещо. Искаше й се да бъде точно като него, като Джейк…