автор: zika

Живо зеленко! Живо зеленко! – извика пискливо детско гласче.
Огледах се, но не видях никого.
- Живо зеленко! – продължи гласът радостно. – Аз пръв го казах! Пръв! Пръв!
- Добре! Още една игра? – попита делово друг детски глас.

Оглеждах се глупаво, макар да знаех, че на тази безводна, безлюдна планета съм сам. Докъдето ми стигаше погледа имаше само пясък и скали.
- Живо зеленко! – каза трети глас. – Предлагам всички да участваме едновременно.
Ослушах се - гласовете идваха иззад една огромна канара, приличаща на гиганска ронеща се гъба.
Не беше възможно! Уредите ми нищо не отчитаха.
- Живо зеленко! Живо зеленко.... – смееха се гласовете и имах чувството, че станаха стотици...
Затичах се към скалата и когато се озовах зад нея не можах да повярвам на очите си – от напуканата, спечена земя се подаваха зелени стръкчета. Като че от въздуха, с всяко „живо зеленко”, към земята се ронеха изумрудено зелени семенца. Щом докоснеха пръстта мигом се вкореняваха и тръгваха нагоре.
Цялата пустиня започна да ехти от смеха и това - „живо зеленко, живо зеленко...”
Скоро зеленото изпълни всичко наоколо. Стръкчетата вече ме надминаваха и имах чувството, че съм сред бушуващо море.
- Вода! Вода! – завикаха гласовете, но вече не бяха детски, а младежки.
Небето се покри с облаци и скоро рукна дъжд. Зелен дъжд!
Толкова зелено стана, че ми прилоша, зави ми се свят и, за да не се строполя, натиснах копчето на токата на колана си и се изстрелях към модулния си кораб. Когато се посвестих седнах пред екрана да наблюдавам. Не се виждаше нищо друго освен зелена пелена, която като че бе погълнала планетата.
Така изкарах седмица. А после не познах света долу. Нямаше и помен от пясъчните и каменните пустини. Там долу беше зелено, много зелено...
Спуснах се, прелетях няколко пъти надлъж и нашир земята, дълго кръжах - реките течаха бистри и пълноводни, океаните и моретата бяха прозрачно сини, горите гъсти и зелени.
Не разбирах – откъде се взе всичко това!
Кацнах на една горска поляна и погледнах индикаторите на ръката ми - светеха с мека зелена светлина и за пръв път през живота си чух мелодията за идеални условия за живот.
„...Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов!
Братя, звездния покров
крие Бог - там Бог е буден:
Прегърнете
целий свят вий със любов!
Радост - ти дете на Рая,
ти, божествен ясен плам!
Радост - ти дете на Рая!”

„Одата на радостта” на Лудвик ван Бетховен – финала на неговата „Девета симфония” ехтеше над зелената гора. Тази древна музикална композиция оживя, за да покаже, че ненапразно беше оцеляла.

Махнах шлема си и поех с пълни гърди най-свежия и ароматен въздух на света.
- „Гръд природата разтваря, радост всичко живо пий...” – издекламирах аз.
- „тичат зли, добри, в превара, в розовите ѝ следи - каза женски глас.
Стреснато се огледах но не видях никого.
- Хайде, започвай! - каза гласът и се засмя.
- На мен ли говориш? - попитах аз.
- Да! - отвърна гласът.
- Покажи се! - казах аз.
- Не мога! - каза тя.
- Защо? - попитах аз.
- Още не си ме сътворил - каза тя.
- Не разбирам - казах аз.
- Затвори очи и ме измисли - каза тя.
Затворих очите си и видях жена - дребна, с дълга черна коса и изумрудено зелени очи. В моето видение тя дойде до мен и ме хвана за ръката.
- Как се казваш? – попитах аз.
- Назови ме - каза тя. – Когато произнесеш името ми силата на словото ще ме сътвори.
- Ева! - казах аз.
- А сега - твоето - каза тя. – За да се знае, че ти си сътворител. И после – назови всичко в този свят, за да управляваш всички имена.
- Адам! - казах аз и започнах да назовавам.
Когато отворих очи, видях всички изчезнали от тази планета - Земята - растения и животни.
Хванах Ева за ръката и тръгнахме...

Търсеха от десет дни, но от него нямаше и следа. Беше оставил костюма си до една скала и беше поел нанякъде в тази враждебна, неприветлива, отровена планета. Радиацията беше убийствено висока. Въглеродният диоксид беше със стойности близки до тези на Марс. Земята представляваше бунище пълно със смърт. Океаните бяха катранено черни, с плуващи мазни петна и без искрица живот. Реките отдавна бяха пресъхнали.
Всъщност идваха тук веднъж на стотина години, за да подновят и нагледат базата - напълно автоматизирана и пригодена да поеме хора при извънредно положение. Тази база бе спасила някога, преди хиляди години, шепа специалисти и така животът бе оцелял... Идваха от подобна база на Деймос, спътник на Марс.
Космоляните така живееха - в стотици разпръснати изкуствени бази. И търсеха като космически скитници „обетованата земя”.
Сега за потомците Земята имаше само сантиментална стойност, беше пълна с „архиви” и служеше за исторически източник. Затова понякога дежурният наблюдаващ оставаше за по-дълго.
- Колко време е прекарал в базата? - попита главният наблюдател.
- Една Земна година - каза охранителя.
- Защо?
- Архивирал е историята на Земята.
- Не се ли знае за нея всичко, което трябва да се знае?
- Беше открил книги – древни и тайнствени. Занимаваше се с тях.
- Какви книги? Те са мит. Оцелелите след петата световна война - шепа хора – само са записали, че някога е имало книги и много други неща, но това са само илюзии от измислени спомени.
- След едно изригване на вулкани, той намери огнеупорен сандък с книги. Имаше доклад по случая. Беше снимал книгите – Библия, така се казваха. Реши, че това е мисията му – да попълни знанията за произхода ни. Нали е Историкът.
- Да! - каза Главният Наблюдател. – Оцелелите са говорили за тази книга и за Бог, но само като метафора за вярата. Защо е взривил базата?
- Не знаем! Прекъсна връзката с нас преди няколко земни месеца.
- Индикаторите не показват нищо - докладва патрулът. - Според тях той не е на планетата.
- Излитаме! - каза Главният. - Не знам дали си струва да правим наново база тук.

- Живо зеленко! - прошепна гласец от скафандъра на Главния Наблюдател.
Отговориха му десетки смеещи се гласчета:
- Живо зеленко! Живо зеленко!