автор: nickyqouo

Небеса обвити в мрак. Надвиснали над отчаян пейзаж от влажни скали и полумъртва земя. Небеса обвити в мрак, самота и пронизващ студ. Пустош! Ветровете носят остри парченца замръзнал в облаците дъжд, жълто-кафяви мъхове царуват под острия им писък. Скалите се пукат, ронят и разпадат бавно през времето, а светлината не може да пробие могъщите облаци.
Сред ниските ерозирали хълмове стърчат назъбените останки на замък. Руини на защитни стени, кули, порутени стълбища и зали с големи мъртви камини. В центъра на обширния равен двор, настлан с изгладени плочи от кафеникав камък, стои самотна висока фигура, с отпуснати от умора рамене, глава наведена надолу и поглед забит в каменната настилка. Кичури от влажна коса са полепнали по лицето му и постоянния ръмеж не ще направи нещата по-добри. Студът прониква под нацепената кожена туника и изхабената вълнена риза под нея. Дебел тъмносин клин е натъпкан в стари ботуши, видели стотици левги прах, кал, вода и камънаци. Извезаните по него лъвове са останали без зъби. Ризницата от съчленени сребристи халки е пробита, деформирана и разкъсана на места. Протрита кожена ръкавица стиска дръжката на меч, опрял в плочите. Потъмнялото острие не дава кой знае какви надежди за острота.
В краката на фигурата се търкаля щит, видял далеч по-добри времена. Отчаяние и безнадеждност, а вятъра пронизва и пее песента на смъртта. Предстои му поредната битка, ще трябва да удържи поне известно време. Наблюдателите са строги и безпощадни. Ще трябва да удържи поне малко, поне няколко минути. Срещу неизвестен враг, противник вероятно разполагащ с неочаквани и изненадващи подобрения и възможности. Тялото го боли, ръцете му са вкочанени и треперят от студ и преумора. Прехвърля тежестта на другия си крак, въздъхва издълбоко и повдига леко глава. Очите му горят с трескав блясък на фона на бледото лице. Завърта леко глава и прешлените на врата му пукат като празнична заря. Дворът някога е бил красив, сега е мокър, унил и безнадеждно стар, безжизнено пуст. Дъждът се усилва, ледената вода се промъква под дрехите и сякаш се опитва да замрази сърцето му. Поредната схватка с неизвестното му предстои, преминал е през седем такива вече. Не ще прекрачи тази. Знае го в сърцето си и се усмихва вътрешно. Ще настъпи покой, но преди това ще трябва да удържи поне малко, поне малко време! От стената вляво се откъртва голямо парче хоросан и се стоварва отвисоко върху плочите на двора, дребни парчета летят през студения въздух и ледените капки дъжд. После заспиват по настилката. Очакването е изпълнено с напрежение и заплаха. Не може да изправи рамене и да се раздвижи.
Фигурата в средата на равния двор сякаш е обвита в умора и хлад. Поредица от бавни мисли, отронващи се заедно с капките дъжд от лицето му и политащи надолу, не носят послание, а последен запис на душа мечтаеща покой. Да започне, за да свърши! Голямата цел е отдавна забравена и заровена дълбоко, неподкрепена в самотния поход и затрупана под съмнения за безсмислието на това усилие. Не ще довърши похода, но ще направи поредната крачка. Успява да изправи рамене и да впери поглед пред себе си. Напред. А там, недалеч, в другия край на двора на вехтия замък вселената се усуква за пореден път, светът скърца ужасяващо (сякаш нервно дете се опитва да подреди повредено кубче на Рубик) и от чернотата на въртопа се изсипва дебела струя жълт пясък, покрива за кратко плочите преди вятъра да го подхване в ледена челюст и разпръсне по света. Портата се разширява и полъхва жега изсушаващата капките дъжд още във въздуха.
От Портата се чуват бойни песни, дрънчене на метал и тропот. Шумовете прерастват в рев и тъмна вълна се изсипва, а мечът на прегърбената фигура вече свети в ръката му и щитът е вдигнат. Да започне, за да свърши, под небесата обвити в мрак.