автор: coils

Ситни капки дъжд избухваха в сивотата на пустата улица. Часът беше ранен, времето – мрачно. На места вече започваха да се образуват големи локви, които заплашваха да се свържат и да създадат една още по-голяма, която да възпрепятства нормалното движение по тротоара.
Уличните лампи мъжделееха в тъмнината, придавайки тази приятна сумрачност, характерна за есента. Дребни мушички кръжаха около светещите тела на лампите, които изглеждаха като многобройни луни, подредени в редици, ограждащи пътя. Всеки прозорец над улицата беше тъмен, освен един. Зад него се виждаше движеща се фигура, която ту се скриваше, ту се появяваше. Изведнъж светлината там изгасна и прозорецът вече не се различаваше от останалите наоколо. След малко една врата се отвори и се появи тънка гума, подсказваща, че някой ще излиза с колело. Постепенно се показа и човекът, който буташе колелото. Беше привидно слаб, покрит от куп дрехи, които сякаш повече му тежаха, отколкото му топлеха. Носеше черно велурено яке, тъмен панталон и износени обувки. На главата си имаше каскет, който успяваше да го предпази от дъжда. Внимателно избута колелото навън и се обърна да затвори вратата. След това се огледа и като видя, че няма никой наоколо, се качи върху колелото и се отправи сред сенките на улицата.
Докато караше забеляза падащите листа от дърветата. „Явно настъпва есента - помисли си той. - Сигурно скоро няма да видя слънчев ден, а все ще е този мрак, студ и влага. Няма да ми е лесно с колелото в дъжда.“ С тези мисли той продължи по своя път, който му беше до болка познат, защото трябваше да го минава всяка сутрин и вечер. Това беше пътят до работата му. Трябваше да става много рано, за да може да отиде там навреме. Трудно беше когато сезонът се променяше към есен или зима, защото тогава колелото започваше да скърца, износените обувки започваха да се мокрят и пълнят с вода, а скромните дрехи не можеха да му осигурят необходимата топлина.
Карайки, изведнъж нещо привлече уморения му поглед. Това бяха чифт светещи очи, подаващи се от ъгъла, водещ до глуха странична уличка. Омагьосан от тях, мъжът се отправи натам като постепенно забави скорост и спря. Слезе и забута колелото до ъгъла на уличката. Подпря го на стената на сградата, като не изпускаше от поглед очите, които го следяха. „Явно е коте - помисли си той. - Само в този студ и дъжд. Сигурно няма какво да яде.“ Мъжът се насочи към него, като внимаваше да не го изплаши.
- Хей, малко котенце, не се бой. Няма да ти сторя зло. Искам само да ти помогна.
Но щом го доближи, то веднага побягна навътре към глухата уличка. Мъжът тихо го последва като се ориентираше по нежния звук на мяукането му. На това място нямаше и една лампа, но лунната светлина осветяваше всичко наоколо, сякаш имаше три. Мъжът различи в далечината бягащото котенце. Беше чисто черно. След малко от натрупаните кашони отсреща се появи още едно, същото – цялото черно. След това от тъмнината зад коша за боклук изскочиха още три.
- Май не е само едно - каза мъжът.
Бавно пъхна ръка в джоба на якето си и извади пакет, който съдържаше обяда му. Разтвори го и вътре се появиха две филии хляб и малко парче сирене.
- Днес не съм толкова гладен. Вие имате повече нужда от това.
След тези думи той разчупи филиите и сиренето и ги остави на асфалта така, както бяха с плика отдолу. След това направи няколко крачки назад, за да остави повече свободно пространство на котенцата и остана да ги наблюдава. От страничните ъгли и кашони се появиха още. Всичките бяха еднакви – черни. Едно от тях, явно най-смелото, се престраши и се насочи към оставената им храна. Помириса я и като реши, че не е опасна, започна бавно да яде. След това, едно по едно, всички котета последваха примера на първото. Мъжът стоеше изправен, облегнат на стената на сградата близо до входа на уличката, и ги гледаше.
- Тринадесет. Тринадесет котенца. Все черни. Не са малко. Горките. Няма да оцелеят дълго при тези условия. Ще ми се да можех да направя нещо за тях, но ако не тръгна веднага, ще закъснея за работа. Началникът въобще не обича закъснения и ще ме изгони. Ще мина пак като свърша, за да ви видя и да реша какво да правя. Съжалявам, милички.
След това той се обърна и се отправи към колелото. Качи се и потегли по своя път.

*

Времето вече беше по-светло, почти слънчево. Лек ветрец движеше падналите листа от единия тротоар до другия. Лампите на улицата вече не работеха, а локвите от сутринта почти се бяха изпарили. Такова е есенното време – не знаеш кога ще пекне и кога ще завали.
В глухата уличка един от кашоните на земята леко се движеше. Вътре две малки черни котенца радостно се боричкаха. Близо до него пък други четири спяха непробудно, огрени от слънчев лъч. Отсреща три играеха като побутваха бяло камъче помежду си. Останалите четири ги наблюдаваха съсредоточено. Едното от котенцата, които си играеха, удари камъчето толкова силно, че то се търкулна чак до ъгъла на глухата улица, където се пресичаше с другата. Камъчето спря точно пред красивите велурени червени обувки с висок ток на една жена. Тя беше брюнетка с дълга коса, карирано палто и черна пола до коленете. Щом видя камъчето се обърна и се огледа откъде е дошло. Отляво минаваха коли, които се движеха със средна скорост. След като се завъртя надясно, зърна глухата уличка и всичките боклуци, които бяха събрани там. Погледът й обхвана мястото и забеляза котенцата, които стояха на групи.
Това, което беше ударило камъчето, бягаше към нея, но изведнъж спря.
- Толкова са сладки! - възкликна жената. - И са толкова много, все черни. Горките! Сигурно са много гладни и премръзнали.
Тя бръкна в дамската си чанта и извади отвътре закуската, която беше купила преди малко. Отвори пликчето и заедно с него я остави на земята. Леко я побутна към котетата и пристъпи няколко крачки назад, за да не ги плаши.
- Хайде, сладури, хапвайте! Довечера пак ще мина да ви видя и да ви донеса храна. Ще се опитам да измисля какво мога да направя, за да ви намеря дом, обещавам!
След това им изпрати въздушна целувка, помаха им и тръгна по своя път. Котенцата не откъсваха поглед от жената. След като се отдалечи и се скри зад ъгъла, те се приближиха до оставеното им, подушиха го и щом решиха, че всичко е наред, започнаха с яденето.

*

Час след час, мина деня. Вече се наблюдаваше красивият изглед на залязващото слънце с топлите му багри и великолепни цветове. Хората се движиха по улицата, замислени за собствените си проблеми, бързащи да стигнат до дома и да се отдадат на заслужена почивка.
Сред кашоните котенцата бяха заспали едно до друго, сгушени, опитващи се да се стоплят, да оцелеят. Изведнъж мъжки силует се появи на входа на глухата уличка. Мъжът се приближи към тях и клекна.
- Хей, мъници, върнах се. Нося ви малко храна - каза той и бръкна в десния джоб на якето си, след което извади оттам една торбичка с малко извара. Развърза торбичката и я сложи на земята. - Хайде, хапнете, не се притеснявайте. Съжалявам, че не успях да убедя някой да ви вземе, но щом казах на колегите, че сте черни на цвят, те веднага се отказаха. Не разбирам какво толкова им пречи, но явно са суеверни. Черните котки плашат хората, но аз ви харесвам. Ако можех, щях да ви взема всичките с мен, но няма как. Апартаментът ми е твърде малък за тринадесет котенца.
Докато размишляваше, чу стъпки, които вървяха към него. Бяха на жена, защото се различаваше звукът на токчетата на дамски обувки. Обърна се и видя красива брюнетка с карирано палто, черна пола и червени велурени обувки. Забеляза изненадания й поглед и се изправи.
- Здравейте. Видях тези малки котенца като отивах на работа и не можех да ги отмина просто така - каза той.
- Знам. Аз също. Дадох им закуската си сутринта и сега идвам отново да ги нахраня, но виждам, че съм закъсняла – отговори тя и леко се усмихна.
- Явно са късметлии – през смях каза мъжът. - Имат ангел като вас да се грижи за тях.
Жената се изчерви и добави тъжно:
- Искаше ми се да мога да сторя нещо повече, от това само да ги нахраня. Горките, нямат си дом и са оставени да живеят в този студ навън. Боя се, че няма какво да се направи...Прекалено много са, а и са черни. Хората се страхуват от черни котки.
Докато разговаряха непринудено нещо странно ги прекъсна. Изведнъж всички котенца бяха започнали да мяукат неспокойно. Животинчетата ги бяха наобиколили и се бяха втренчили в мъжа и жената, сякаш ги молеха за нещо. Двамата в центъра не знаеха какво се случва и се спогледаха озадачени.
- Какво ли искат? Едва ли са гладни. Нали им даде преди малко цял плик с извара... - каза зачудено жената.
- Не знам. Изведнъж станаха такива. Преди секунда се хранеха лакомо и не ни обръщаха внимание - отговори мъжът.
- Може да искат да ги гушнем, за да се стоплят.
- Може. Друго не виждам какво можем да направим - добави той с тъжна усмивка и повдигна рамене, изразяващи неразбиране.
След тези думи двамата се наведоха и приклекнаха един до друг. Котенцата се състезаваха кое първо ще се качи върху коленете на някой от тях и весело подскачаха наоколо. Всяко беше галено и милвано от мъжа и жената, надявайки се, че така ще ги накарат да се почувстват по-добре.
- Явно им харесва - каза жената през смях.
- Да, явно това са искали. Успяхме да познаем - отговори мъжът и се усмихна.
Неочаквано върху коленете им се качи по едно коте и започна отново да мяука силно.
- Май тези двете искат нещо повече - добави той весело.
И двете котенца в странен синхрон започнаха да ближат своите покровители по лицата, достигащи ги едва – едва, изправени на задните си лапи и подпиращи се с предните върху гърдите им. Изведнъж се случи нещо необяснимо. Всичко наоколо потъна в пълен мрак и цялата улица изчезна за секунда. Сякаш някаква магия беше обхванала това място. След миг нещата пак си бяха по старо му, освен едно...
Здрачаваше се. Лампите по улиците се включиха като по часовник, опитвайки се да прогонят полумрака. Глухата уличка отново беше тъмна, но в очакване луната да достигне пълната си сила и да я освети. В сенките и сред купищата боклуци и кашони се отличаваха няколко смачкани на асфалта дрехи, които сякаш бяха отскоро там. Въпреки че вече бяха мокри на места, дрехите изглеждаха почти чисти, различаващи се от захабените парцали наблизо, които бяха попили калта. Открояваха се и два чифта обувки, едните от които - красиви червени велурени с висок ток, а другите – мъжки, леко износени. Сред дрехите имаше черна дамска пола и карирано палто, както и черно велурено яке и тъмен панталон. В тях се бяха свили две малки котенца, чисто черни. Мяукаха безпомощно и жално. Наоколо имаше още много, които си играеха и от време на време спираха да похапнат от плик с извара, която беше почти на привършване.
Ненадейно зад ъгъла се появи един скитник, който вървеше безцелно из улиците и търсеше някакво скрито съкровище, което да му помогне да преживее студената нощ. Огледа внимателно глухата уличка и видя котенцата, които си играеха безгрижно.
- Хей, колко сте много! - възкликна той. - И все черни! Брей! - добави и се усмихна. - Сигурно сте гладни също като мен. Като намеря нещо за ядене, обещавам да ви дам и на вас. Засега имам само тези няколко трохи от сух хляб, които може да са ви от полза.
С тези думи той извади шепа трохи от джоба на скъсаното си яке и ги хвърли към котенцата. Те се стреснаха за миг, но после, заинтригувани от случващото се, се събраха около трохите и започнаха да ги побутват с нос.
Скитникът ги гледаше, омагьосан от красотата и миловидното им излъчване.
- Тринайсе, плюс двете, които лежат в купчината дрехи – петнайсе. За първи път виждам толкова много на едно място.
След това той се огледа наоколо и като видя, че няма никой добави:
- Ще взема да облека някои дрехи от купчината, и без това е достатъчно студено, пък тези изглеждат доста по-добре от моите, въпреки че панталонът и велуреното яке са малко поизносени. А! Има и обувки! Супер! Днес явно е щастливият ми ден. Така почти изглеждам прилично. Може и работа да си намеря. Пък ако не – ще продам женските като за начало, те поне са много запазени, като нови. Котета, ако утре намеря ядене, ще ви черпя. Тук при вас открих страхотни неща. Хайде, утре ще намина пак, ако съм жив, никога нищо не се знае... - каза скитникът и се обърна като продължи по пътя си, доволен, дори и за кратко.