автор: tzvetcomarinov

Когато баба Пена Шишарката отиде на зъболекар, всички се изненадахме. Нека и да ни се поразсърдят ония дето правят всякакви реклами на пасти за зъби, но тя не употребяваше никоя измежду тях. Което се виждаше по ченето й, блестеше като бисер. Можеше да конкурира и най-порцелановата усмивка на момичетата от екрана и цветните брошурки.
Превъзрастната жена рядко напускаше селото. Когато преди няколко години отиде за седмица-две на гости при дъщерята, малцина бяха тия, които я подпитаха какво правят внуците. Толкова.
Иначе селището ни е малко и на демократично изживяване както се казва, но ето, че и то си намери майстора. Подхвърли някой и всичко жужна моментално като пчелен кошер, Новината решително и поривисто разбута мненията за тероризма, Сирия и атентатите в Париж и Брюксел. Всичко, което мъжете с удоволствие дъвчеха в кафенето на Уфака. И нямаше как да не успее, когато направо си беше близначка на такова нещо подобно, марсианци току-що са кацнали на селския площад.
Баба Пена Шишарката не даде интервю на съседките. Да направи поне мижава пресконференция пред селските топ-новинари, а направо заминала за София. И не при някой мастит професор за консултации около напредналата възраст или да си купи нови галоши от илиенския пазар, а да кандидатства еднолично за влизане в Европейския съюз. Ония, от едрите медии всяка вечер твърдят, че ни поднасяли най-пресните и шокиращи новини, ама тяхното е вятър работа. Да го знаете.
Три дена цялото село щъкаше като настъпен мравуняк. Не обръщахме внимание на това, колко населени пункта в Сирия вече са под контрол на тия или ония, нито защо бежанците из Европа не се държат като такива. И всичко продължи докато не дойде важния миг. Супероптимистите може да са очаквали Шишарката да се завърне с някой лъскав мерцедес. От ония, които вътре имат най-хубавата и скъпа кожа по седалките. Ядец, слезе тя уморено от междуселищния автобус. Дето минава от дъжд на вятър и е с проядена ламарина по всичките врати, като мераклия за автоморгата. Нямаше ли я изписана леката изненада върху нейното лице, тя си беше нашата толкова мила знаменитост.
И как няма да се появи лекото стъписване, когато площадът гъмжеше от хора, като при някогашните предизборни митинги. Тоя момент видеше ли отблизо известен политик, обезателно щеше да завиди. Даваха те мило и драго да ги гледат и слушат, а ние бяхме дошли без никаква организация или разгласа по джиесемите да я чуем. Баба Пена и без никакъв пиар съобрази важното. Сега не направи ли някакво,макар и скромно изявление, няма как да се добере спокойно до в къщи. Затова с тържествена крачка, бавно изкачи няколкото стъпала пред входа на общината. Обхвана с поглед като обигран водач цялото гъмжило. Схватлива старица хей, ако щете го вярвайте. За три дни само, но усвоила най-важното. Който иска да говори и му повярват, трябва от по-високо да го прави.
-Какво искате да чуете? - уж ни попита местната знаменитост, макар отлично да знаеше онова дето ще каже за нашите уши. - Бях в столицата, вярвам да сте го разбрали вече това. Исках и аз да вляза в Европейския съюз. Нали всички гледаме и слушаме, как се натискат за него цели министерства, партии и фондации. Казвам го така - всичките, да не пропусна някой и той вземе да ми се разсърди. Рекох си категорично. Щом другите толкова напират, защо да не опита и някой от нас, обикновените хора.
Доизтърках съвсем галошите, ама намерих при кого да вляза по моята членска работа. Стаята трябва да е три пъти по-голяма от тая за нашия кмет. Вътре пълно с телефони, кабели, компютри... Телевизионно студио ви казвам, а не място където по човешки да се приказва с хората. Това,което трябваше да ме пише за Европата, видях и лесно прецених. Декар още не е прекопало с мотиката, а за големите работи сме го турили да ни върши.
Секретарката му изглежда беше успяла да изчурулика всичко за моето желание, щом големецът направо с досада рече. "Искаш да отидеш в Европа? Това добре, но какво умееш да правиш?". Цял живот съм гледала къщната работа и първото което ми дойде на ум, изтърсих го. "Мога да чистя, да мия чинии" "Умееш - повтори онова като слънчасало. - Само, че европейците са хора изискани. Докато ти миеш съдовете, ще искат и друго да гледат".
Виж го, рекох си. Брадата му не е още като на истинските мъже, а то какво подмята. За Европа съм тръгнала, мерак ми е. Защо да не изтърпя някаква шантава недомлъвка. Младото зад бюрото гледа цели няколко минути в компютъра, докато пак забележи, че има човек в стаята. "Търсим кандидати за гледане на възрастни хора" - каза. Тоя път го изрекох веднага най-чевръсто и категорично. "Няма да стане - отрязах. - На старци съм се нагледала. Изживяхме с моят лека му пръст, колкото ни е отредено от бога. Стига вече от това. Искам в Европейския съюз да отида и толкова". Онова, изглежда наистина харчи залудо народните парици. Щом взе да предлага все работи, дето са ми омръзнали от живота и на село.
Продължих да стоя до упорство край бюрото му. Учено може да е, ама човещина си няма. Поне да беше предложило да седна, да почина и опитам европейските му фотьойли. Вместо това, реши да се измъкне като крадец, заловен от пъдаря в чужда нива. "За сега нямаме нищо, което да ви предложим за Европейския съюз. Ако все пак още желаете да отидете там, заповядайте отново, но вече с внучката си". Това каза мискининът му с мискинин и аз яко затръшнах вратата. Сигурно всичкото дето беше нацвъкало по бюрото си, дълго след мен е треперело от страх.
Баба Пена Шишарката обходи с поглед всички и отведнъж приключи своя разказ.
-Аз на такъв дето иска, а не знае какво, не се натискам.
След което бавно слезе от стълбището на общината. И тръгна за в къщи с нова, непозната ни походка. Кой знае, може да беше от европейските, а ние в нашето забутано и забравено село да не бяхме я виждали.

Цветко Маринов