автор: zika

Отворих портичката на бабиния двор. Есента ме посрещна първа с жълтото грозде на асмата, с мирис на круши и хризантеми.
- Дойде! – прегърна ме баба. – Носиш ли каквото ти заръчах?
- Нося, нося!
- Да не си забравила цигарите?
- Как ще ги забравя? Нали ми писа подробно!
"Коняк – френски, цигари от онези златните и бонбони по твой избор” – цитирам аз. – Същите донесох за рождения ти ден. ,,Курвоазие”, ,,Ротманс роялс” и швейцарски бонбони. Кажи сега какво става?
- Ще видиш довечера! – засмя се тя.
Съботният ден беше топъл и селото оживено. Усещаше се вълнението от предстоящия гроздобер. Навсякъде се чуваше глъчка – миеха се бъчви, приготвяха се съдове.
Обичах да помагам на баба в градината – берем круши и ябълки, чистим шума и клони. Залисана в работа не усетих кога притъмня.
- Айде! Приготвяй се! – извика ми баба. – Ще ходим на орището. Вземи и нещата.
Беше се пременила с нова кърпа на главата, друга престилка и бастун.
Орището (площадчето) е близо до нашата къща. Бабите имаха ,,адет” вечер да поседнат на пейките в паркчето и да споделят грижи и мисли.
Пристигнахме последни. Трите пейки бяха разположени така, че нищо да не може да убегне от зорките им очи. Барчето, кметството, пенсионерския клуб с библиотеката и трите улички, които се събираха тук бяха под контрол. Под контрол бе и цялото село.
Жените се посместиха, за да ни направят място. Баба търпеливо ги изчака да ме поразпитат и когато поутихнаха, извади цигарите. Бавно запали с лъскава запалка и с наслада запуши. Кутията остави в скута си. Погледите се впериха в нея.
- Лазарино ма, какви са тия вносни работи? – попита баба Севда, нейна приятелка от моминство.
- Такива! ,,Ротманс”! - каза баба. - ,,Роялс”
- Кво рече? – опули се баба Йована.
- Така се казват. Английски са.
Баба ми подаде кутията.
- Раздай, чедо! ,,Роялс” означава, че са за крале.
Непознатата дума ги респектира и те запалиха без коментар.
- Ама всички ли пушите? – учудих се аз.
- А-а-а, само при важни случаи – отговори баба Спаска и засмука цигарата си.
Гледах ги и едва удържах смеха си - седят, мълчат и пушат така, като че от това зависи животът им. Дърпат, задържат и бавно изпускат дима... при това на колелца.
- Бива ги! – каза стрина Василка, като изпуши цигарата си.
- Ей, тия англичани знаят какво да пушат! – възкликна и леля Гина. – Я да ви поогледам... брей, станали сте същински кралици!
Баба не им даде време за приказки. Побутна ме да извадя бонбоните. От вида им жениците се смутиха. Взимаха си внимателно, развиваха златните станиоли и със страхопочитание отхапваха от чуждестранния шоколад. Въздухът се изпълни с напрежение.
- Какъв е повода? – пита стрина Василка.
- Как какъв? – отговори с въпрос баба. – Спечелих ли златен медал за свирнята в Копривщица? Спечелих!
- Ти печелиш златни медали от години – каза леля Гина – и така не си черпила! Казвай какво става!?
- Снимаха ме за телевизията? Другата седмица, в четвъртък ще ме дават. Ако синовете успеят да ми купят телевизор, у нас ще гледаме. Ако ли не – Севде посрещай гости. Четвъртък, в седем вечерта. Чедо, бутилката! – тихо ми нарежда тя.
Извадих коняка, шарените пластмасови чашки и започнах да разливам златистото питие.
Жените се оживиха и поизправиха гърбовете. Баба Йована и леля Гина скочиха и започнаха да пристягат забрадките и престилките си.
- Курвоазие! – каза баба.
- Какво, какво?
- Името му. Френски е – обясни тя.
- А-а-а! Много нашенски започва... Ку... – разсмяха се бабите и се поокопитиха.
- Капни по още малко – подава чашката си Куна, най-старата от тях. – Лазарино, да ти се не свиди?
- Ка щяло! За черпене съм ги взела.
Бабите, зачервили бузи, забравиха и автобуса, и одумването. Отпиваха от коняка и всяка по своему се наслаждаваше.
- Много леко влиза този коняк ма, Лазарино! И бързо ми завъртя главата – чуди се баба Севда.
- Па ти по-полека! - закача я баба. – Нали чу как се казва - ,,Кур-во-аз-ие”. Те хората предупреждават, че като пиеш може да стане нещо.
- Бре, жени, идва ми да литна! – смее се и Баба Йована – Лазарино, изсвири нашата...
Извади баба свирката и всички притихнаха. Тъжна тракийска песен се понесе над селото. Запяха за младост и любов. За изгубено либе... за времето, което беше отлетяло.
- Хайде нещо по-весело! – предложих аз.
Усмихна се баба и засвири ръченица. Жените потропваха с крака от пейките и отпиваха от коняка...
Гледах ги и си мислех за уважението им една към друга и особено към баба, за гордоста им, че е оценен таланта на една от тях, за приятелство им, за хумора с който оцеляваха, за целия им споделен живот.
Нощта бавно влезе в селото. Захладя.
- Такова нещо няма и в Балкантурист! – каза баба Спаска. – Сигурно е скъпо?
Баба се правеше, че не чува и пускаше кръгчета дим.
- Викам, че чини бая пари! – не се предаваше тя.
- Да! – Баба ми прави знак да си мълча.
- Корекомски са, нали? – включи се и стрина Василка.
- А, значи с валюта! – плесна с ръце и баба Севда.
- Долари! – каза баба и сръбна от коняка.
- Внукът рече, че доларът върви по три лева – осведоми ни баба Йована.
- В наши пари излиза доста... – пресметна първа леля Гина.
- Лазарино, че то пенсията ти е отишла за това черпене. Трийсет и четери лева. Колкото мойта е, знам – каза баба Севда.
Баба ги гледаше и мълчеше.
- Ааа! Платили са ти за филма! - досети се стрина Василка. – Хонорар!
Думата увисна във въздуха, завъртя се и кацна на рамото на баба.
Тя повдигна брадичката си и ги изгледа.
- Колко ти дадоха? – изоставиха дипломацията жените.
- Колкото, толкова! – каза баба.
- Па ти, всичко за нас ли ще похарчиш? – продължиха те.
- Има, има! Стига сте подпитвали! Който много знае, бързо ще остарее – чукна с бастунчето баба. – Я, то денят си отиде! Айде баби, коя от къде е! Да не забравите за четвъртък...
Вечеряхме, измих съдовете и с нетърпение се настаних до огнището на двора. Баба запали от нейните си цигари и загледана в огъня се изкиска.
- Видя ли им физиономиите? – недочакала отговор продължи - Сега да си оправим сметките.
- Това е подарък от мен за златния медал – казах аз.
- О-о-о! – целуна ме баба. – То щях да карам месеца на хляб и зъби, ама си заслужава... – смехът й огласи двора.
- Я, чакай! Ти взе ли хонорар?
- Какъв хонорар, бе чедо! Ама как да изложа телевизията, кажи?...Как? А и няма да ми повярват. Пък и да те дават по първи канал си е сериозно нещо. А това ще им държи влага дълго време.
Разсмях се и аз, сразена от нейната логика. Прегърнах я и останахме така, загледани в огъня. Есенният вятър духна в огнището и хиляди парещи светулки целунаха земята...