автор: AnSlav

М-да, определено се бях превърнала в красавица. Отражението ми в огледалото даде необходимото самочувствие за среща с Николай.
Точно в девет бях пред блока и го чаках. Дали ще дойде с такси? Каква ли кола кара? Може ли изобщо да шофира? Какво изобщо знаех за него?…

Очарованието на първите срещи се крие точно в тези несигурни минути и възможността да опознаеш другия. Но нямах много време да потъна в мисли, защото точно след минута Николай пристигна.
С такси…
Такааа, каква информация ми даде това?… Никаква.
Излезе и ми отвори вратата. Наведох се до него, искайки да усетя топлината на тялото и аромата му. Абсолютно завладяващ класически, класен мъжки парфюм. Усещах връхните нотки на кориандър и жасмин, както и остатъчните — пачули и тютюн. Настръхнах — ухаеше разкошно.
В колата го запитах къде е решил да ме заведе, а той отвърна, че иска да ми покаже един от любимите си клубове. Скоро стигнахме… той плати, макар че дълго се чудих дали не трябва да предложа и аз да се включа. Странни са днешните взаимоотношения, ако предложиш да поемеш сметката на половина има вероятност да ти се обидят, ако не предложиш — възможно е да сметнат, че си от момичета, които очакват да бъдат почерпени.
Таксито спря пред стара изоставена сграда и за миг си помислих дали не съм в опасност. Почукахме на олющена зелена врата и след кратко изчакване (през което време си мислех, дали сега не е моментът да побягна?) ни отвориха. А вътре — вътре беше шикарно и много просторно. Стените бяха покрити със снимки от най-големите и интересни градове в света. Обходих с поглед сепаретата, тематично разделени на райони. Ню Йорк: диваните, с изчистена форма, бяха облечени в черна кожа, а масите с вградено осветление. Токио бе ослепителен — млечно бели кресла и маси с изрисувани цъфнали черешови дървета. За Париж беше избрано особено романтично обзавеждане — малки кокетни двойни маси. Над тях се извисяваха старинни улични лампи, които разпръсваха мека жълтеникава светлина.
В средата насред тези мегаполиси имаше повдигната сцена с пияно, микрофон и още два стола. Нашата маса бе в Москва — тук вече цареше пълен разкош. Всичко беше колосално, цветно, ярко. Мебелите — декорирани с метални орнаменти в цвят на старо злато.
Обстановката беше толкова изумителна, че за няколко минути забравих, че не съм сама. Сядайки, смигнах на Николай и с небрежен тон казах:
— Прилично заведение! — разсмях се. — Тук наистина е хубаво, сега се сещам, че Галя ми разказа за клуб, за който е чувала от нейната комшийка и в който… — усетих се! Отново говорех повече от необходимото. Изнервех ли се, започвах да говоря, без да си поемам дъх. Ала той ме гледаше спокойно и ме попита:
— И какво каза Галя за клуба?
— Каза, че много трудно се запазва маса и музиката на живо била неповторима.
— Права е била, но все пак успях да уредя нещата за тази вечер.
Водехме непринуден разговор и скоро се отпуснах. Някак усетих, че сервитьорката познава Николай, но реших да не питам. Нещо витаеше във въздуха, но не можех да определя какво. Минавайки, някои клиенти му се усмихваха, други даже кимаха. През това време жените в бара ми хвърляха оценяващи погледи. Може би ако бях с някой друг бих се притеснила, но не и с него. Николай не откъсваше поглед от мен и аз завладях цялото му внимание.
Скоро представиха групата, и за пореден път се убедих, че точно това е барът, за който говореше Галя. Излезе красив цигулар облечен в черно и засвири. Наоколо се разнесоха чувствени, нежни тонове. След секунди на сцената пристъпи и красива жена, със страхотно тяло, облечена в дълга прилепнала рокля. Запя на френски и всички впиха поглед в нея. Изпълняваше балада, и дума не разбирах, но въздействието на гласа й, примесен с този на цигулката, ме завладя. Отпих от водката си, кубчетата лед леко потракваха в чашата и се обърнах към Николай. Той стоеше облегнат на дивана, а погледа му беше прикован в мен. Това ме накара да се почувствам страхотно, сякаш в момента аз съм центърът на неговата вселена.
Изведнъж се изправи и ми каза:
— А сега се надявам да ме извиниш, Таня, но ще трябва да те оставя за малко сама. Макар и да не ми се иска изобщо!
Стоях втренчена в него и знаех, че това означава нещо, но отговора все още не успяваше да изкристализира. Николай се запъти спокойно към подиума и застана зад пияното. О, Боже! Той работи тук. Не ми ли беше казал, че работи в офис? Или аз така съм решила, защото щом аз работя в офис, то значи всички априори работят в офис. Нямах време да се чудя дълго, защото след секунди вече звучаха първите акорди на Гершуин от произведението „I have got rhythm“. Беше излязъл и барабанист.
Доброто настроение се усещаше, а музикантите продължиха с ритмични джаз парчета. Огледах хората наоколо — едни бяха погълнати от изпълнението, други разказваха нещо на висок глас и се смееха, някои потропваха по масата с пръсти или с крак по пода, в такт с музиката.
Не можех да спра да се усмихвам. Имах чувството, че сънувам прекрасен сън. Компанията, музиката, обстановката — нищо не бих променила. Там и в този момент, бях себе си! Отпих отново и усетих как топлина се разля по цялото ми тяло. Оставих музиката да завладее цялата ми душа. Ритъмът пулсираше в мен. Затворих очи и си пожелах този момент да продължи завинаги.
Върнах се в действителността, за да видя Николай отново до мен. Ръката му — близо до косата ми, която се беше разпиляла по облегалката. Останах с впечатление, че я докосва.
Говорихме много: за любимите ни градове, за тази част от деня, която обичаме най-много, за това каква храна харесваме. Нищо съществено и все пак неща, които определяха самите нас. Никой не посмя да отвори темата за това, какво точно работим, имаме ли други връзки и какво очакваме от тази вечер.
Пламенно ми заразказва, как в миналото е бил част от музикалния състав в бара. За съжаление вече не му оставало време, но по един-два пъти в месеца успявал да отдели вечери за музиката и клуба. Умението да изсвириш мелодия, която кара кръвта ти да кипи… безценно!
Докато го слушах единственото, което исках бе да се наведа и да го целуна. Много бавно и много нежно. Гледах го и си го представях. Сигурна съм, че ако не беше толкова слаба светлината около нас, щеше да види в погледа ми истинските ми намерения. Изпитвах страх да не разваля вечерта и за това на този етап си оставах само с фантазиите.
В този момент телефона ми изписука. Погледнах към дисплея — бях получила съобщение от Иван.
„Чакам те в хотел „Мимоза“, моля те ела!“
„Точно сега ли?“ — мислех си аз. — „Не можеше ли да е утре например?“
Явно раздразнението се беше изписало на лицето ми, защото Николай ми каза:
— Всички си имаме тайни, нали? По изражението ти съдя, че трябва да тръгваме.
— Позна!
Платихме и отново се качихме в такси. Николай попита:
— А сега къде да те оставя? Нещо ми подсказва, че няма да е пред апартамента ти.
Чувствах се ужасно неудобно, в толкова неловка ситуация май не бях изпадала.
— Остави ме близо до заведение „Ориент“, а от там ще се оправя сама — смотолевих аз и се наведох.
Остатъкът от пътуването ни мина в тишина, на мен не ми се говореше и добре, че Николай не ме притискаше с въпроси. Стигнахме и аз слязох. Чудех се какво да кажа. Какво е уместно да се каже след такъв неприятен край на чудесната ни среща?
— Извинявай! Ще те разбера ако си разочарован, както и ако не искаш повече да излезем. Всъщност как…
— Шшт, тихо! Вечерта беше страхотна! Наистина! Ще ти звънна пак! А сега тръгвай, сигурно те чакат.
— Лека нощ! — едва промълвих аз и го погледнах за последно. Сигурна бях, че обаждане от негова страна… няма да последва.
Изчаках таксито да се отдалечи и тръгнах към хотела. Студеният полъх от априлския вятър смрази тялото ми. Вдигнах догоре ципа на коженото си яке и забих брадичка в гърдите си. Едва сега мислите ми поеха към този странен есемес. Какво ли означаваше? Разтревожих се. Забързах крачка и след малко се озовах пред хотела. Изискан и дори бих казала снобарски. Токчетата ми отекваха върху белия мрамор. На рецепцията знаеха за моето пристигане, тъй като веднага ми подадоха карта за стая номер „43“ и казаха, че господина ме очаква. Почувствах се като героиня от лош филм. С кристална яснота ролите са разпределени: презадоволен мъж, който изневерява на съпругата си и лека, във всеки аспект, жена, която го посещава.
Влязох в асансьора и отражението в огледалото ме стресна. Все още имаше следи от грим, роклята стоеше добре, не се беше намачкала, но косата ми беше доста разрошена. Вятърът навън не я бе пощадил. Без дори да помисля извадих красивата си златна шнола, за да хвана косата си назад. Иван я харесваше единствено вързана или прибрана в прическа. В момента, в който вдигнах ръце се отказах.
Въпреки че картата бе в ръката ми, реших да почукам. Бях леко изнервена от черните мисли, които се въртяха в главата ми.
— Таня ти ли си? Защо не влизаш? — отвътре се чу глухо гласа на Иван.
— Аз съм, кой друг може да бъде? Или си изпратил повече от едно съобщение?
Влязох… Стоеше облегнат на полицата и държеше чаша с уиски в ръка. За секунди през главата ми премина този същия образ, но в друго време и на друго място. Явно това наричат дежа вю, помислих си в този момент. Спомних си как се запознахме.

Следва продължение…